Начало / Любопитно / Защо изчезващите култури са важни?

Защо изчезващите култури са важни?

В „Древните навигатори“ (ИК „Изток-Запад“) канадският изследовател Уейд Дейвис показва уникалността на всяка култура, като за целта повежда читателите на впечатляващо пътешествие към мъдростта на различни народи, съхранена през вековете.
Книгата включва лекции на Дейвис от 2009 г., излъчени по Радио Канада. Първоначално Дейвис ни запознава с навигаторите от Полинезия, чиито предци заселват Тихия океан преди векове. Те и досега се ориентират по звездите и небето, без да ползват достиженията на съвременната наука.

Заедно с учения читателят посещава народите на Анакондата, населяващи Амазония, става свидетел на техните ритуали, проучва житейските им правила. В Андите пък се среща с наследниците на древните инки и тяхната необикновена връзка със земята. Уейд Дейвис ни превежда и през земите на Борнео и Непал, обяснява културите им, техните легенди и вярвания.

Наистина е необходимо да се осъзнаят уроците от тези пътешествия: уникалното интеркултурно наследство е вече застрашено от изчезване. Изглежда имаме последен шанс този всеобхватен архив от знание, опит и духовност да бъде запазен.

Уейд Дейвис е роден в Канада на 14 декември 1953 г., възпитаник e на Харвардския университет. Сфери на интересите му са антропологията, етноботаниката, кинематографията и фотографията. Автор е на бестселърите „Змията и дъгата“, „Светлина в края на света“, „Една река“, „Облачният леопард“. Книгите му са превеждани на множество езици, в това число на сръбски и японски. В момента Дейвис е изследовател в Националното географско дружество във Вашингтон, окръг Колумбия, и в северна Британска Колумбия. Дейвис изучава културите на народи от различни краища на света: Северна и Южна Америка, Източна Африка, Борнео, Тибет, Полинезия, Австралия. Негови съчинения и фотографии са публикувани в авторитетни издания като „Нюзуик“ и „Нашънъл Джиографик“. Определян е като един от изследователите на новото хилядолетие, съчетаващ таланта на учен с поетична страст да защитава културното многообразие.

ОТКЪС

Древните навигатори

Затова плаваме. За да могат децата ни като пораснат, да се гордеят кои са. Ние лекуваме душите си, като се свързваме със своите предци. Пътешествайки по моретата, ние създаваме нови истории в традицията на старите истории и буквално създаваме от старата една нова култура.

Наиноа Томпсън

НЕКА ДА СЕ ВМЪКНЕМ ЗА МОМЕНТ в най-голямата културна сфера, родена някога от човешкото въображение. Полинезия – 25 милиона квадратни километра, почти една пета от територията на планетата, десетки хиляди острови, разпръснати като скъпоценни камъни из южното море. Преди няколко месеца имах удоволствието да се присъединя към моя добър приятел Наиноа Томпсън и Полинезийското общество на мореплавателите по време на една тренировъчна мисия на борда на „Хокулеа“, красив и култов мореплавателен съд, кръстен на Арктурус, свещената звезда на Хаваите. Точно копие на великите мореплавателни канута на древна Полинезия, „Хокулеа“ е двукорпусен катамаран с открита палуба, дълъг 19 м, широк 5,80 м, скрепен ведно с около 8 километра въжета, с обща водоизместимост около 11 тона. Пуснат за първи път на вода през 1975 г., от тогава „Хокулеа“ кръстосва Тихия океан и в рамките на изминатите близо 150 000 километра е посетил практически всички островни групи от полинезийския триъгълник – от Хаваите, през Таити, до островите Кук и отвъд тях, до Аотеароа или Нова Зеландия, на изток до Маркизките острови и на юг и на изток до Рапа Нуи или Великденския остров. Още по-далечни плавания са го отвеждали до крайбрежието на Аляска и бреговете на Япония. „Хокулеа“ има десетчленен екипаж, в това число капитан и навигатор, две съвършено различни роли. На борда няма нито един съвременен навигационен прибор, с изключение на едно радио, което се използва единствено при извънредни случаи. Няма нито секстант, нито ехолот, GPS-устройство или приемо-предавател. Налице са само многобройните сетива на навигатора, знанията на екипажа и гордостта, авторитета и силата на цял един възроден народ.

Когато през шестнайсети век европейските моряци навлизат за първи път в Тихия океан, пред тях се изпречва една нова планета. От испанците не Кортес, а Васко Нунйес де Балбоа е първият, който застава безмълвно на един връх в Дариен, Панама и вперва орлов поглед с „дива догадка“ над един океан, пред чиято необятност западните острови, омировите царства от злато и всички „прекрасни държави и кралства“ изглеждали като джуджета. Поетът Джон Кийтс, който пише два века по-късно, си представя с благоговение какво са изпитали испанците. През 1520 г. Фердинанд Магелан плава трийсет и осем дни покрай рога, южният край на Южна Америка, и след като измира половината от екипажа му, навлиза в една пустош, която взема за тихо море. Продължава нататък и за четирите месеца плаване, през което моряците му измират един подир друг, успява да пропусне всички населени островни групи в Тихия океан. Най-накрая, на 7 април 1521 г. слиза на остров Себу, известен сега като Филипините. Магелан е бил смел човек, безжалостен в много отношения, но и непреклонен. В своето отчаяние и слепота по стечение на обстоятелствата подминава цяла една цивилизация, която наистина би могла да го научи на много неща за откритото море.

Първият продължителен контакт между полинезийци и испанци е установен три поколения по-късно, когато през 1595 г. Алваро де Менданя де Нейра, следвайки източните пасати, се натъква на един архипелаг от десет вулканични острова, издигащи се като стражи от екваториалното море. Още преди да доближи брега, ги кръстил Маркизките, на името на своя покровител Гарсия Хуртадо де Мендоса, Маркиз на Канете, по онова време вицекрал на Перу. Те са най-изолираната островна група на света, но въпреки това по онова време са родина на около 300 000 души, които наричат островите Te Henua Te Enata, „земя на хората“.

Това е забележителна среща на цивилизациите. Маркизците смятат своите острови за края на света, последна спирка на едно митическо пътешествие, докарало техните предци с ветровете и вълните от запад. Всяко човешко същество е наследник на Тики, първият човек, и всеки род може да проследи своята родословна история до най-ранната диаспора, произлязла от залязващото слънце. Отвъд хоризонта, на изток, са земите на отвъдния свят, където духовете напускат телата и потъват в морето. Ето защо за маркизците испанците са зли духове, въплъщение на греховност, родени отвъд далечните предели на източното небе. Похотливи и лъжливи, безпричинно жестоки, испанците не предлагат нищо. Не притежават никакви умения, храна или жени, никакво познание дори за най-основните елементи на природния свят. Богатството им се свежда единствено до онова, което притежават – странни метални предмети, които били небезинтересни. Но нямат никакво понятие, че истинското богатство е в доброто име и че с обществено положение може да бъде удостоен само човек, способен да поема обществени задължения и да раздава излишъка от храната си на нуждаещите се, избавяйки ги по този начин от лишения. Белите божества – тези странници, дошли отвъд всички брегове – нямат място в подредбата на техния живот. Те са толкова примитивни, че не им въздействат нито магиите, нито дори могъществото на шаманите. Толкова безгранично е невежеството им, че не могат да различат простолюдието от вождовете, като се отнасят и към едните, и към другите с убийствено презрение.

Испанците, от своя страна, изпитват смесени чувства към островитяните, които им се струват едновременно любезни и жестоки, често пъти в един и същи момент. Те са чудесни воини, способни да бъдат безсърдечни в своето насилие. Техните конфликти обаче са сезонни, предначертани, планирани и ритуализирани. Една-единствена смърт може да доведе до прекратяване на битката. Маркизците не притежават усет за време, нито понятия като грях и срам. Младите жени парадират с красотата си и са откровено сексуални, но въпреки това се възмущават и отвращават, когато испанците се облекчават на публични места, както постъпва всеки нормален мъж. Докато сексуалната невъздържаност действа възбуждащо и смущаващо, човекоядството и жертвоприношенията на хора всяват ужас, както и практикуването на многомъжие и невъобразимата ирационалност на tapu, туземна система на магически правила и санкции, която по-късно дава началото на понятието табу. Други белези за дивачество са ярките синьо-черни татуировки, които покриват тялото на маркизките мъже от кръста до коленете, включително и най-чувствителните повърхности на гениталиите.

Най-озадачаващо за испанците е как толкова примитивни хора са постигнали толкова много неща. Цели планински склонове и речни долини са култивирани с монументални каменни тераси, напоителни канали и масивни платформи, които побират многохилядни тълпи за церемониални събития – празненствата и тържествата, с които отбелязват края на война или възшествието на вожд. В такива моменти някой жрец може да изрецитира цялата митологична история на света, стотици стихове свещена поезия, съхранени в паметта на един-единствен човек. Ако се разколебае или запъне дори на една-единствена фраза, е длъжен да започне отново, тъй като думите очертават историческите контури и вещаят добро бъдеще. Около платформите се простират яркозелени поля, засадени с таро, ямс, пандан и кокосови орехи. Дървото на живота е хлебното дърво, а в хладната земя маркизците иззиждат масивни каменни ями, където складират при анаеробни условия без никакво преувеличение тонове богата на скорбяла храна, хранителни припаси за срок от осем месеца, така че да оцелеят и след най-ужасяващите и разрушителни тайфуни.

Педро Фернандес де Кирос, помощник-командир на испанската експедиция, стига до заключението, че цивилизацията, оставила такива неизгладими следи по тези земи, не може да е дело на туземците, които той и другарите му срещат на сушата. Той отбелязва как местните жени се трупат като рибни пасажи около испанските кораби, защото тапу им забранява да използват канута. Как е успяла култура, която няма с какво да превози жените си, да се засели на цяла островна верига на разстояние три месеца от най-близкия аванпост на испанските владения? Как са могли хора без магнитен компас, какъвто забелязал, че не притежават, да доплават до тези острови? Като сравнил митология и география, стига до заключението, че Маркизките острови всъщност са преден пост на голям южен континент и хората са превозвани до островите от все още неоткрита древна цивилизация. Така, след по-малко от месец от стъпването им на брега испанците отплават по-нататък в Тихия океан да търсят тази легендарна земя – едно безплодно дирене, погълнало остатъка от живота на Фернандес де Кирос.

„Древните навигатори“ тук

Прочетете още

219895_b

Нежива книга плаши и разсмива едновременно

Барбара Кантини очарова с историите за своята Мортина Зомбитата по принцип са запазени за страшни …