Лира Литературно-рекламна Агенция
Ричард Докинс е британски етолог, еволюционен биолог, атеист и хуманист, с над 10 книги и над 2 милиона продадени копия на само една от тях. Става известен през 1976 г. още с първата си книга „Себичният ген“, а провокативният бестселър „Делюзията Бог“, публикуван и у нас от издателство „Изток-Запад“ преди няколко години, му носи световна слава. Обявен за един от „четирите конника на новия атеизъм“, той посвещава огромна част от своя живот на разпространението на рационалния поглед към света, на еволюционните идеи и научното самосъзнание, сблъсквайки се в публични дебати с редица теолози и дори колеги учени. Той участва в петото юбилейно издание на Софийския фестивал на науката, който се проведе от 14 до 17 май миналата година.
В началото на 2016 г. Докинс публикува списък на любимите си автори и книги. Ето какво пише той и кои са те:
Ивлин Уо, трилогията „Меч на честта” (Sword of Honour)
Голямата загадка е в това как един дълбоко чувстващ писател, притежаващ такъв прекрасен усет за словото, е могъл да бъде толкова неприятен човек. В последните му произведения прозира един ура-патриотичен сноб, който освен всичко друго здраво се сблъсква с религията. Кой знае, това може да е било само поза. Той винаги е бил непредсказуем. Във всеки случай, аз съм хипнотизиран от филигранното майсторство на Ивлин Уо, препрочитам книгите му отново и отново. Фаворит сред тях е „Меч на честта”, която заема специално място в списъка на книгите, променящи живота.
Елспет Хъксли, „Червенокожите непознати” (Red Strangers)
Тази книга на британската писателка Елспет Хъксли поддържа любовта ми към Африка. Епичната сага разказва за четири поколения хора от кенийското племе кикую. Хъксли описва как се държали аборигените след като на земите им идват англичаните. За тях това е било равнозначно на кацането на марсианци! Ако в повествователния си талант тя отстъпва на Джон Стайнбек, то образността й е над всички възможни похвали. При четенето се чувстваш част от племето кикую.
Даниел Галуйе, „Тъмната вселена” (Dark Univers)
Хората в тази постапокалиптична драма живеят под земята, в пълна тъмнина. Те са съхранили думата „светлина” в своя речник, но за тях тя е като легенда за изгубения рай. Те се покланят на светлината. В религията им има една тъмна фигура, която не позволява на спасителната светлина да се прокрадне на Земята. Този демон носи ту името Стронций, ту Кобалт, ту още някакви други имена.
П. Г. Удхаус, „Чичо Фред през пролетта”
Книгите на Пелам Удхаус за мен са начин да забравя житейските неприятности. Напълно съм съгласен с Ивлин Уо, който веднъж отбелязва: „Идиличният свят на Удхаус не те пуска.” Той ни освобождава от нас самите, заточени вътре в своите страхове и преживявания. Много обичам неговите Джийвс и Устър, но сърцето ми е отдадено на „Чичо Фред през пролетта”.
Джери Койн, „Защо еволюцията е вярна” (Why Evolution is True)
С доктор Джери Койн сме стари приятели с еднакви възгледи за науката. С него разказваме на студентите си за това, че изследователят трябва да разглежда противоположни теории. Но в случая на противопоставянето между „креационизма” и теорията на еволюцията настояваме, че тази методика е безсмислена. „Защо еволюцията е вярна” на доктор Джери Койн, по мое мнение, е чист, силен разказ, където доказателствата за теорията на еволюцията са построени по такъв начин, че само идиот не би им повярвал.
Рандолф Нессе и Джордж Уилямс, „Защо се разболяваме” (Why We Get Sick)
Книгата разказва за това колко по-мъдри биха били лекарите, ако ползваха знанията за естествения подбор. Това наистина е нов, революционен подход към темата.
Карл Сейгън, „Свят, населен с демони. Науката като свещ в мрака”
Очакваше се, че библията на научния скептицизъм ще бъде суха, баята и студена. Но не, тази книга открива чудеса в реалния свят и не престава да им се удивлява. Това е химн за науката.
