Нежност и ласки във втората книга от поредицата „Станисласки” на Нора Робъртс

Втората книга от блестящата серия „Станисласки” на Нора Робъртс е вече в книжарниците. Най-прочутото перо на световната романтична литература  отново ни потапя в прекрасна семейна сага, пълна с любов, динамика и сладко напрежение. „Нежно откритие” разказва за най-големия брат от украинското семейство, Михаил Станисласки, и вълнуващата му среща с наследницата на успешна корпорация Сидни Хейyърд.

Още с излизането на първата книга от хексалогията, „Наташа”, публиката се влюби във фамилията Станисласки, дошли от Украйна в Америка в търсене на по-спокойно бъдеще. Наташа, най-голямото дете на Надя и Юри, се срещна с вдовеца Спенс Кимбъл и дъщеричката му Фреди и след като излекуваха раните от миналото, тримата създадоха свое семейство.

В „Нежно откритие” Робъртс ни запознава по-подробно с Михаил Станисласки –  привлекателния скулптор с неустоим акцент, когото съдбата среща с привикналата към разкош Сидни. Докато изглаждат конфликтите, породени от разликата в социалния им и професионален статут, двамата откриват, че тези различия могат бързо да бъдат стопени благодарение на искрените чувства и страст, които не след дълго ги завладяват.

Нора Робъртс е една от грандамите на романса в световен мащаб. Поколения почитатели на нежната белетристика намират утеха в нейните книги, като романите ѝ са докосвали сърцата на феновете много преди чиклитът и софт еротиката от последните години да станат популярни, но дори те не успяват да изместят бестселърите на Робъртс от лавиците в книжарниците. С издаването на серията „Станисласки” издателство „Сиела” се стреми да скрепи връзката на почитателите на романтичната литература с неостаряващата, вече превърнала се в класика естетика на американската писателка. В допълнение на това художникът Дамян Дамянов изработи концепция за кориците на шестте книги от поредицата „Станисласки” с елегантен минималистичен дизайн и запомнящи се цветове – великолепен подарък за всяка домашна библиотека.

ОТКЪС

Тази жена не се отличаваше с търпимост към околните. Отлагане на срокове и извинения почти не търпеше, а случеше ли се да ги приеме, то това не предвещаваше нищо добро за отсрещната страна. Чакането – както в този случай – постепенно разваляше настроението ѝ до точката на замръзване. А при Сидни Хейуърд леденият гняв бе много по-опасно явление от кипящата ярост. Един хладен поглед, една фраза, изречена с леден тон, караха отсрещния да изтръпва. А тя добре познаваше тази реакция.

В момента младата жена крачеше напред-назад из новия си кабинет на десетия етаж в административната сграда в центъра на Манхатън. Носеше се като фурия от единия до другия ъгъл на мекия бежов килим. Всяко нещо заемаше отреденото му място: книжа, папки, календар за насрочените срещи, визитници. Дори върху махагоновото бюро с лъснат до блясък обков цареше абсолютен ред, писалките и моливите лежаха в стройни редици на плота, готовите бележници се мъдреха в спретната купчинка до телефона.

Външният вид на жената отразяваше старателната прецизност и елегантната наредба на кабинета. По бежовия ѝ костюм не се забелязваше и най-мъничка гънка, кройката подчертаваше стройните крака. В тон с облеклото си тя носеше само перлена огърлица, изящни обеци и елегантен златен часовник – всички тези допълнения твърде дискретни, но с безспорно качество. А като една от фамилията Хейуърд тя бе откърмена и възпитана неизменно да проявява тези достойнства.

Червеникаворусата ѝ коса бе вдигната на тила и прихваната със златна шнола. Бледите лунички, обичайни спътници на тъй светлата кожа, бяха почти невидими под лекия слой пудра. Сидни смяташе, че трябва да ги крие, защото я правят да изглежда твърде млада и уязвима. Високи, добре очертани скули, волева, леко вирна брадичка и малък прав нос. Това аристократично лице бе бледо като порцелан, мекота имаше само в очертанията на устните, които твърде лесно можеха да се извият в сърдита гримаса; огромните ѝ сиво-сини очи често заблуждаваха хората, че тя е наивно безхитростно създание.

Сидни отново погледна часовника, бавно изпусна дъха си, сетне приближи до бюрото. Тъкмо посягаше към телефона, когато се разнесе жуженето на интеркома.

– Да.

– Госпожице Хейуърд. При мен е един мъж, който настоява да се срещне с човека, който отговаря за проекта „Сохо“. А вашата среща за четири часа…

– В момента е четири и петнайсет – отсече Сидни с тих, но нетърпящ възражение тон. – Поканете го при мен.

– Да, госпожице, но това не е господин Хауингтън.

Ето че Хауингтън бе предпочел да не се явява лично.

Раздразнението накара Сидни, макар и едва забележимо, да вирне брадичка.

– Поканете го – повтори тя и изключи интеркома. Значи си въобразяват, че тя по-лесно ще склони пред някой от подчинените. Сидни пое дълбоко дъх и се приготви да смаже вестителя.

Дългите години строго възпитание ѝ помогнаха да се овладее и да не зяпне от удивление, когато мъжът влезе. Не, неговото не можеше да се нарече влизане, поправи се тя. Той просто доплува в кабинета ѝ. Същински пират, придвижващ се по палубата на разлюлян от вълните кораб, на когото липсваше само черната превръзка през окото.

Тя съжали, че не бе проявила предвидливостта да даде предупредителен изстрел.

Първоначалното ѝ смайване нямаше нищо общо с факта, че мъжът притежаваше дивашка привлекателност, макар това определение да му подхождаше напълно. Буйната черна грива, стегната на тила с кожена връвчица, по никакъв начин не смекчаваше мъжественото му изражение. Лицето бе слабо с изострени черти, кожата – с цвят на старинна златна монета. Дълбоко разположените очи бяха черни като косата. Около пълните устни се виждаше набола брада и тя му придаваше опасно грубо изражение.

Макар да не надвишаваше метър и осемдесет, при влизането му нейният изящно мебелиран кабинет заприлича на куклена къща.

На всичкото отгоре носеше работни дрехи. Прашни джинси, фланелка и обелени тук-там обувки, които оставяха кални следи по светлия килим. Дори не са си направили труда да изпратят някой служител от администрацията, помисли си Сидни и стисна устни. Пред нея стоеше обикновен работник, който дори не се бе постарал да се преоблече преди разговора с нея.

– Вие ли сте Хейуърд? – Дръзкият глас, в който се долавяше славянски акцент, извика образа на безстрашен единак, който приближава горящия в тъмата огън със затъкнат в колана камшик.

Романтичното видение я накара да отвърне с ненужна острота.

– Да, аз съм. А вие закъсняхте.

Мъжът насреща ѝ едва забележимо присви очи.

– Тъй ли?

– Да. Ще ви бъде от полза, ако добиете навика да носите часовник. За мен времето е ценно, господин…

– Станисласки. – Мъжът пъхна палци в гайките на джинсите си, пристъпи от крак на крак, но не от неудобство. – Сидни е мъжко име.

– Очевидно грешите – отбеляза Сидни и вдигна вежди.

Едва сега мъжът бавно я огледа, със смесица от любопитство и раздразнение. Стори му се сладка като торта с глазура, ала той не бе оставил работата си, за да си губи времето с коя да е жена.

– Очевидно – съгласи се той. – Смятах, че Хейуърд е някой плешив старец с побелели мустаци.

– Имате предвид дядо ми.

– Е, в такъв случай искам да се срещна с дядо ви.

– Това не е възможно, господин Станисласки, тъй като дядо ми почина преди близо два месеца.

Дързостта в очите му бързо премина в съчувствие.

– Съжалявам. Много боли, когато загубиш близък.

Сидни не можа да си обясни защо от всички думи на състрадание, които бе изслушала, единствено изреченото от този непознат успя да я трогне.

– Да, така е – отвърна тя. – А сега заповядайте, седнете и нека се заловим за работа.

Студена и недостъпна като луната. Толкова по-добре, помисли си мъжът. Това щеше да го предпази от всички неуместни помисли – поне докато постигне онова, което искаше.

„Нежно откритие” тук