Начало / Автори / Дж. К. Роулинг: На сираците дължим семейства

Дж. К. Роулинг: На сираците дължим семейства

Една от най-популярните писателки в света в последните десетина години Дж. К. Роулинг показа, че е и голяма личност. Англичнаката е сред основателките международната нанеправителствена организация „Lumos“. целта на фондацията е до 2050 г. да няма детски домове за сираци, а всички изоставени деца да бъдат в приемни домове.

Ето какво каза Роулинг в речта си за официалната страница на „Lumos“:

„Успехът на книгите за Хари Потър ме отведе на места, които никога, и в най-оптимистичните ми мечти, не бях си представяла.  Ако преди двадесет години ми бяхте казали, че един ден ще стоя в Овалния кабинет, щях да ви посъветвам да си смените лекарството, и едва ли бих проявила по-малко недоверие, ако ми бяхте предрекли, че ще отида в Бъкингамския дворец, на „Даунинг стрийт“ 10 или на официалната трибуна на церемонията при откриването на Олимпийските игри през 2012 г.  И все пак аз наистина бях на тези места и помня всяко, като снимка от филм, сякаш се е случило на някой друг.

През последните осемнадесет години съм говорила и пред хиляди деца на литературни фестивали, в училища, в болници и книжарници, и те почти винаги са били радостни събития.  Някои от тези срещи обаче не са се запазили като радостни снимки в албума на паметта ми.  Всъщност, те ме преследват.  Всеки път, когато си спомня за тях, в мен отново се надигат онези чувства на безсилие и мъка, които бях изпитвала тогава.  Надигат се и сега, когато пиша за тях.

Посещението ми в дом за сираци не би трябвало да бъде разстройващо, или поне така смяташе персонала.  Жената, отговаряща за тригодишните, направо грееше, докато дечицата се трупаха около непознатия посетител, жадни за вниманието му.  Тези деца никога не бяха чували, нито ги интересуваше Хари Потър.  Те копнееха единствено за обич.  Ние не говорехме на един език, но това не спря малкото момиченце с обръсната глава.  Тя се покатери в скута ми и ме загледа с грейнал поглед. Ако някога ви се е случвало напълно непознато детенце да се вкопчи във вас с явната надежда, че просто може да го отведете със себе си, може би ще разберете какво е да откопчиш пръстчетата му и да си тръгнеш.  Докато се преструвах, че слушам гледачката в бяла престилка, която вървеше до мен, си спомних ужасяващата статистика за броя деца, които трафикантите на хора измъкват от тези институции.  Това тригодишно дете би се вкопчило абсолютно във всекиго за една усмивка или прегръдка.

Друг ден, друга детска институция, в която ми показаха помещение, пълно с напълно мълчаливи бебета.  Бяха се научили, че плачът не води до утеха, и липсата на интерес при визуален контакт беше зловеща.  Фотографът поиска да се усмихна, а на мен ми се плачеше.  Но най-лошите ми спомени са за големи безлични домове за деца в Източна Европа, където видях три деца с церебрална парализа да споделят едно легло.  Хранеха ги със сонда, измиваха ги и повече не ги поглеждаха.  Една сестра, говореща английски, ми довери, че друго момиченце с увреждания, за което се грижи, непрекъснато питало за майка си.  Когато молбите на момиченцето ставали твърде много, сестрата оставяла работата си  и се обаждала по телефона на детето, преструвайки се, че е майка му, която е била убедена, че отказът от контакт с детето, което моли да я види, е в негов интерес.

Названията „сиропиталище“ и „социален дом“ често извикват доброжелателни представи.  Хората даряват пари щедро и с желание, вярвайки, че децата, които живеят в тези институции, са били спасени от живот, който едва си заслужава да се живее.  След като десет години четях и проучвах документи и разговарях със специалисти в тази област, разбрах, че тази представа бе породена от липсата на информация за това какво причинява на едно дете институционализирането, и за истинските причини децата да се озовават в социални домове.

80% от шестте милиона деца по цял свят, които живеят в сиропиталища и институции, не са сираци. Те имат поне един жив родител и той често иска да се грижи за тях лично. На тези от нас, които имат достатъчно късмет да отраснат в привилегирования Първи свят, може да изглежда немислимо един родител доброволно да прехвърли грижата за детето си на институция. Ние приемаме за даденост медицинските и социални системи, които подкрепят грижата за децата в дома им. Институции се появяват там, където не съществуват такива системи, където има дискриминация към хора с увреждания, където конфликти и бедствия са разрушили средствата за препитание и – засега най-мащабната причина за институционализиране – където родителите са толкова бедни, че се страхуват, че единственият начин да спасят децата си от гладна смърт, е да ги предадат на грижите на социални домове.

Преди десет години, след тези първи ужасни изживявания при посещенията ми в сиропиталища, аз се свързах с няколко специалисти в областта на деинституционализацията.  Това ме доведе до основаването на Лумос, международна организация с нестопанска цел.  Целта й е да помага на страните да реформират системите си за грижа и закрила на децата преминавайки от строенето на институции към системи, които помагат на семействата да останат заедно.

Вече е доказано, че любящите грижи на възрастните към малкото дете помагат да се засилят невронните електрически връзки в мозъка, определящи развитието му.  Образните изследвания на мозъка показват драматична разлика между развитието на мозъка на деца, които получават индивидуални любящи грижи от възрастен, и онези, които са отгледани без тях. Основен недостатък в сиропиталищата е, че дежурствата на смени и ниското съотношение на персонал към деца, не може да осигури близкото и непрекъснато внимание на възрастните, което е нужно, за да растат и се развиват децата.  Институционализираните деца боледуват по-често от останалото население и при тях има много по-голям риск от психически заболявания и увреждания.   Като възрастни е много по-вероятно да вземат наркотици, да проституират или да извършат самоубийство от тези, отгледани в семействата си.

Тези, които излизат от институциите, се превръщат в нескончаемо икономическо бреме за обществото, а ироничното е, че самата институционализация е много скъпа.  Много по-ефективно е да се развият услугите за приемни семейства и осиновяване, както и здравни и социални услуги в общността.  И все пак, тези домове продължават да бъдат икономически привлекателни за много донори, обикновено от чужбина, което засилва обществения натиск над семействата да настанят децата си в тях.

Добрата новина е, че това е напълно разрешим проблем.  Лумос работи от 10 години в Европа, където институционализирането на деца е голям проблем, особено в бившите комунистически страни.  Често има заинтересовани институциите  да продължат да съществуват, защото служителите се страхуват да не загубят препитанието си. Отговорът на Лумос е служителите да останат на работа в здравни и социални служби в общността.  Може да се смени и предназначението на сградите на институциите и да се предоставят за услуги в общността.

Окуражително е, че вече е достигната „повратна точка“ – повечето страни в този регион имат планове да сложат край на институционализирането.  Нещо повече, правителството на САЩ и Европейският съюз предприемат мерки да променят начина, по който се предоставя чуждестранната помощ, като фокуса се премества върху защита и  подпомагане на семействата.

Документът на ООН „Цели за устойчиво развитие след 2015 г.“ (SDG) с фокус „Да не изоставяме никого„, предлага на световната общност рядката възможност да сложи край на институционализирането на деца по целия свят. Лумос ще работи усилено, за да гарантира, че  SDG наистина ще повлияе на живота на милиони деца, които живеят извън семействата си, в институции и сиропиталища.

Междувременно, извън Европа, броят на деца в т.н. сиропиталища продължава да расте.  Офисът на Лумос в САЩ вече започна работа в Латинска Америка и Карибския регион. Започнахме от Хаити, където приблизително 30 000 деца живеят в домове за сираци с преимуществено частно финансиране. И отново срещаме познатото съотношение – 80% от тях не са сираци, а основната причина е бедността.

Лумос има една единствена, ясна цел: да сложи край на институционализирането на деца в световен мащаб до 2050 г.  Това е амбициозна, но постижима цел.  Тя е също така и изключително важна. Осем милиона безгласни деца по цял свят понастоящем страдат от една система, която според всички достойни за доверие изследвания, е неефективна.  Ние им дължим много, много повече.  Ние им дължим семейства.“

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

2389samladeVerk

Роман за любовта към книгите спечели наградата „Август Стриндберг”

Най-престижното шведско отличие отиде при Лидия Сандгрен Психолог по образование, тя работи върху дебюта си …