Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия ПЕТКОВА
Публикувана на японски през 2014 г., „Мъже без жени” разказва за мъжката самота, за меланхолията, която рано или късно „се просмуква дълбоко в телата като червено вино, разлято върху светъл килим”, за любовта, която винаги ни изненадва – и когато пониква, и когато се понася нанякъде, за болката от загубата, която се отцежда с години. Това е книга за епидемията на века – отчуждението, за тревожната, но някак неизбежна отстраненост от света, от чувствата ни, от някогашното ни аз. Същевременно е книга за невъзможността да се върнем към някого другиго, освен да дойдем пак на себе си, след като сме си поиграли на сцената на живота.
Това е то да изгубиш жена. А да загубиш една, означава да загубиш всички жени. Така се превръщаме в мъже без жени. Освен това губим и Пърси Фейт, Франсис Ле и „101 струни“. Също и амонитите и латимериите. Няма ми го вече и очарователния й гръб. Както и удоволствието да го галя безспир в унисон със спокойния ритъм на „Moon River“ под диригентството на Хенри Манчини…
И в кратката си проза Мураками остава на висотата на репутацията си. „Мъже без жени” обединява седем привидно делнични истории, обрасли с метаморфози, ониризъм и екзистенциална тъга. Самотни мъже, липсващи жени и музика, през която нахлуват непреодолими спомени. Докато пише първия – „Drive My Car“ (Карай колата ми), заглавието „Мъже без жени“ изплува в главата му безпрепятствено и задава атмосферата на целия сборник. Заглавието на едноименния разказ не е заимствано от сборника с разкази на Хемингуей. Мураками не пише за мъже, отказали да споделят живота си с другия пол, а за изоставени мъже или такива, на които им предстои да го преживеят…
С този сборник японският писател нарушава не един свой принцип, все за добро. За първи път пише предисловие на своя книга. Едва завършил „Карай колата ми“ и „Кино“, Мураками се обажда на свой приятел, редактор в голямо литературно списание, и моли да поместят разказите там. Следващите два – „Yesterday” и „Независим орган“, пише пак с намерението да ги публикува в това списание. „Мъже без жени“ е изтънченият десерт в този сборник, само той не е излизал никъде преди това.
Мураками сравнява писането на романи със залесяването на гора, аразказването в кратки форми – със създаването на градина. Писането на разкази му носи лекота, то е необходимата глътка въздух преди да го повлече потокът на следващия роман. Според него „Мъже без жени”е нещо като концептуален албум, скрепен от темата за мъжа без спътница, бродещ в студения си и безцветен мъжки свят, за преследването на любовта като метафора на човешкото битие.
Само че движението на времето не е фиксирано точно. Кървавото бреме на копнежа и ръждясалата котва на разкаянието блокират нормалния му ход. Времето не е стрела, която лети по права линия. Дъждът вали неспирно, стрелките на часовника често се объркват, птиците все още спят дълбоко, безличен пощенски служител сортира мълчаливо картички, прелестните гърди на бившата му жена се мятат неистово из въздуха, някой продължава да чука упорито по прозореца. Безпогрешно ритмично почукване, което сякаш се опитваше да го завлече надълбоко в пълен с алюзии лабиринт. Чук-чук, чук-чук и отново чук-чук, чук-чук. Не извръщай очи, гледай право в мен, шепнеше му някой. Защото това е сърцето ти.
За Мураками писането е сън наяве. Читателите очакват книгите му така, както поколения наред са се редили на опашки пред магазините за плочи, за да си купят поредния албум на Бийтълс или Боб Дилън.Музиката на неговите истории притежава силата да възкресява спомени и понякога го прави толкова „добросъвестно”, че душата боли. И тогава наистина разбираш – ти си имал душа.
