Начало / България / Бестселър от Молдова на български

Бестселър от Молдова на български

След няколко многотиражни издания в Кишинеу, а също и с преводи на френски, английски, руски, немски, италиански, испански, сръбски и китайски, дебютният роман на поета НИКОЛАЕ ДАБИЖА /род. 1948/ „ Бесарабия, моля любов” спечели възторзите на критиката и читателите и бе обявен за първия бестселър в днешната литература на Молдова, за съжаление, все още малко позната у нас. Изворите на тази вълнуваща проза можем да открием при Достоевски, Булгаков, Борхес, Варлам Шаламов и Солженицин.

Разтърсващата любовна история от ГУЛАГ е поема за най-светлото човешко чувство и  апотеоз на несломимия човешки дух и вярата в доброто. История, разказана от голям, забележителен майстор, книга, достойна за Нобел.

ОТКЪС от „Бесарабия, моя любов“

„Аз умрях през лятото на 2007 година.

Това беше през месеца, в който навърших петдесет и девет години. Паднах от скала в околностите на манастира Ципова, недалече от река Днестър. И тогава, в тези мигове между живота и смъртта, по-точно между смъртта и живота, ми се яви тази книга: отначало я видях цялата, за част от секундата! – сетне в течение на времето тя започна да ми се разтваря страница подир страница, фраза след фраза, дума след дума, и така в целия си обем!

В тези минути, на дъното на пропастта, аз видях, сякаш под светлината на прожектор, някакви мъже, жени и деца, събрали се около мен, за да ме окуражат, да ме подкрепят и подадат ръка за помощ – да ме измъкнат от бездната, в която бях попаднал. Това бяха все непознати за мен хора, които се появяваха и по-късно и в операционната, и в болничната стая, за да ми разкажат, но не с думи, а по-скоро с помощта на някои образи, повествованието, което последва.

И така: тази книга се появи като спомен за нечий чужд живот, като разказ на някакви събития, случили се дълго преди моето раждане, като възмездие, като изпълнение на някакво задължение.

Посвещавам този текст на тези непознати хора, които ме върнаха към живота.

Това е тяхна книга.

Не направих нищо друго, освен да запиша на страниците й онова, което те ми предадоха.“

Авторът

Посвещава се на интелектуалците

на Бесарабия от всички времена

 

Глава първа

ДОМЪТ ЗА СИРАЦИ В ГУЛАГ

                  „Вятърът духа накъдето иска да чуеш виенето му,

                  но да не узнаеш откъде идва и къде отива…”

                                                                                                    Евангелие на Йоан

Беше сряда и се лееше дъжд.

Елите сипеха иглите си на всички страни.

Тежката вода сякаш искаше да вкара тревата обратно в земята.

Беше същинска завеса от дъжд, с дълги и мощни струи, които буквално дълбаеха пръста.

И макар да бе следобед, небето потъмня.

Обичах дъждовните сибирски дни.

След като измих пода в нашата класна стая – в този ден аз бях дежурен, – седнах удобно на перваза, за да слушам как дъждът барабани по покрива, сякаш призовавайки някого на бой, и гледах от горния етаж как поточетата вода бягат стремително по двора на нашия детски дом като вдигнати под тревога войници.

И тогава за първи път видях този странен мъж, облечен с тънък шлифер,  с плетена вълнена шапка на главата, излизащ от нашето училище. Удивих се, че за никъде не бързаше: просто застана насред двора, сякаш не валеше като из ведро, дълго се оглежда на всички страни, може би ме забеляза как го наблюдавам от прозореца, отново тръгна напред, за да излезе от двора в дъжда…

Този непознат се появи и на другия ден, и на третия, и на четвъртия…Никой не знаеше кой  и какво търси точно тук, в дома за сираци в Надречное.

Тук, в Надречное, когато навърших дванадесет години, аз за първи път научих своето истинско име.

Дотогава ме наричаха Иван Иванов- Петнайсет, сякаш бях не човек, а адрес.

И защо петнадесет? Всички деца от Надречное, по решение на някакво далечно и важно началство, тук носеха едно и също име: Иван Иванов. Но нашите учители, за да ни различават, добавиха и по един номер: Иванов И. – 1, Иванов И. – 2…

И така до 300. Колкото деца бяхме в Надречное. Наричаха ни „децата на Сталин”. Ние знаехме, че нашият „баща” ни обича неизказано и че нито веднъж не ни беше посетил, защото ръководеше една огромна страна и нямаше никакво време за нас, неговите момчета.     Но ние, все пак, го очаквахме всеки ден с надеждата, че ще дойде при нас, в Надречное с подаръци или без подаръци.

Нашият детски дом ни учеше да се трудим и преди всичко да обичаме Другаря Сталин.

Неговият портрет – мустакат мъж с лула в ръката, с внимателен поглед – висеше във всяка класна стая, в нашите спални, в столовата, в коридорите, навсякъде.

За него беше готов да даде живота си всеки от нас, за него и за любовта на Любов Хербертовна Валева, директорката на нашия детдом, без да се замисляме за това, че почти всяка седмица тя здравата ни пердашеше, но ние знаехме, че го прави за наше добро. Искаше да пораснем здрави, силни и верни на Родината. А пък и ни хранеше добре – по три пъти на ден. Не й се сърдехме, защото осъзнавахме, че за всичко сме виновни самите ние, както твърдеше и тя. А тя искаше да бъдем дисциплинирани, да говорим само тогава, когато ни питат, да вървим в строева крачка из двора…

Но в Надречное, нас, фактически, ни биеха всички: и учителите, и пазачите, и готвачките. Големите ученици пердашеха по-малките, а те от своя страна – най-малките.

И всички стоически понасяхме боя, защото знаехме, че скоро ще има война и ще трябва да се подготвим за нея.

Така ни говореха нашите възпитатели, че войната предстои и че трябва да победим. За това настояваха да бъдем силни, здрави, устойчиви, да понасяме всякакви болки, лишения, унижения.

И вие всички мечтаехме за тази война, за да можем да отдадем младия си живот на Другаря Йосиф Висарионович Сталин, който на всеки голям празник ни изпращаше своя скъп поздрав чрез учителите и ни призоваваше да бъдем трудолюбиви и смели. За да може, ако се наложи, да последваме примера на Александър Матросов, който се хвърли с гърдите си да закрива вражеската амбразура, заради Другаря Сталин. А е известно, че Матросов е живял и раснал в детдом като нашия.

Да, ние растяхме, а войната, за наше разочарование, така и не започваше.

И сякаш ни очакваше един живот без смисъл, без високите идеали, на които ни учеха нашите възпитатели.

В нашето училище, където можеше да оцелееш само, ако унижаваш по-слабите от теб, аз се гордеех, че нито веднъж не заплаках. Каквито и болки и унижения да ме сполетяваха, аз за разлика от повечето мои другари, не пророних нито сълза. Всъщност, плаках, но само два пъти. Първият, когато умря Другарят Сталин, който за съжаление, докато бе жив, не успя да ни посети нито веднъж. Плака цялото училище така силно и сърцераздирателно, че тези ридания се носеха надалече из тайгата близо седмица. Осъзнахме, че сме останали пълни сираци, при това до края на живота си, сам – самички в този жесток свят. От деня на смъртта нашите учители изпаднаха в апатия – техният живот като че ли изгуби смисъла си, вече не искаха да вървим под военен строй в столовата и на училище, пазачите слязоха на земята от дървените си кули, вратите останаха широко отворени, вече не ни се караха, ако бягахме до леденото езеро или в тайгата, а след часовете и в неделните дни имахме пълната свобода да правим, каквото си искаме.

И така: през почивните дни бяхме като волни птички. Всеки от нас просто летеше насам – натам – към езерото, към река Колима, едни ловяха риба, други правеха капани  и ловяха врани, които после печаха на открити огньове в тайгата. Тяхното месо след цяла седмица безвкусни каши и кремове, ни се струваше страшно апетитно.          Събирахме се около тези огньове – големите ядяха лакомо, а малките очакваха нещо да остане за тях. Такъв бе законът на живота тук: след година-две и те ще пораснат и ще ядат, а малките хлапета ще стоят в кръг зад тях, ще облизват устни и ще чакат да им дойде и на тях редът.

Детският дом беше нашето родно гнездо. В него се родихме, раснахме, не познавайки никого, освен жените и мъжете от Надречное, които ние обичахме и наричахме – всички наред! – „мамо” и „татко”.

До смъртта на Другаря Сталин, нашите възпитатели и учители влизаха в час с пистолети на кръста. А надзирателите и пазачите бяха въоръжени с карабини. Бяха строги и сурови с нас, разбира се, защото ни обичаха.

И така, аз станах на дванадесет години. Знаех, че целият свят прилича на нашия интернат, обркъжен с високи стени, над които имаше тел с електрически ток. Всичко се заключваше с тежки ключалки, катинари и големи вериги, а прозорците бяха с решетки. Спяхме в тесни железни кревати, на двама се полагаше едно общо нощно шкафче от долнокачествено дърво. Ползвахме една обща кърпа за ръце в умивалнята, ако не искахме да се трием в ръкавите си. Но всеки си имаше собствена лъжица и паница. Имахме не само еднакви имена, но и дрехите ни бяха напълно еднакви, обувките също, и всички бяхме остригани.

Вярвахме, че светът зад тези стени, отива на работа под строй, че си ляга в точно определена минута, че пее маршовите песни, на които ни учеха тук.

На двора излизахме винаги под строй, а да останеш сам се считаше за неприлично, за нарушение на реда, за бягство от колектива. И дори, когато направехме нещо лошо, ако в това участваха всички, не ни наказваха. А се случваше, макар и рядко – веднъж обесихме едно бездомно куче, а друг път пребихме с пръчки до смърт една мечка, току-що излязла от бърлогата си след зимен сън. Но ако някой от нас сам направеше някакво добро, като Рижият, едно от големите момчета с такъв прякор, който спаси давещо се момиче в река Колима, беше наказан, вместо да бъде награден или поне похвален. И защо? За да не бъдели поощрявани индивидуализмът и егоизмът у нас?!  Никой нямаше право да остава сам – в училище, на двора, в спалното помещение. „ Човек не може да съществува, освен с другите, само тогава той е такъв, какъвто е всъщност”, казваше Любов Хербертовна.       Аз пък обичах много да бъда само, заради което ме презираха и учителите, и другарите ми. Учех и подготвях уроците и домашните си сам. И по време на час, и при спортните занимания, дори и в разгара на игрите, аз мислено се устремявах някъде надалече. И открих за себе си, че дори да не ме правеше щастлив самотата, поне не ме правеше нещастен.

Понякога се криех на тавана на училищната сграда, а когато времето беше топло и слънчево, се качвах върху плоския покрив на една от нашите работилници, за да остана насаме със своите мисли.

За какво мислех? За много неща: за бъдещето, за тайгата, за приятелите. Или просто така: за нищо определено. Да, да! Беше ми приятно да поседя така и да не мисля за нищо.

Другото изискване на нашите педагози беше никой да не крие нищо от колектива. Просто да няма никакви тайни.

А аз си имах своята тайна…

Когато навърших три или четири години, открих от вътрешната страна на дясното си рамо една татуировка. Колкото и да се старах да я изтрия, търках много пъти кожата си чак до кръв, но нищо не се получаваше. Инстинктивно, може би защото не видях подобно нещо при моите другари, аз през цялото време криех това от чужди очи.

Когато вървяхме в колона до банята, когато участвахме в спортни мероприятия, а през лятото се трудехме в нашата работилница, когато си сменяхме бельото, аз винаги се стараех да притискам ръката си плътно до тялото, та никой да не забележи татуировката ми. Това беше ребус, криптограма, някакви знаци? Не разбирах какво е. Само, когато се научих да чета добре, успях да се досетя, че са някакви букви, които съставяха думата: Мирча. Но какво означаваше това, не знаех, а и нямаше кого да попитам.

Не, не знаех дали съм се родил с това, или след раждането ми някой ми е постави това клеймо. Надписът беше направен с мастило, дълбоко в кожата. Не знаех кой е изработил тази татуировка и защо. Кога?  Как? Защо?  Тези въпроси си задавах доста често.

Това беше като петно, което дълго време ненавиждах, защото загрозяваше ръката ми, отделяше ме от колектива, приемах това като физически недостатък, после свикнах с нея и дори започна да ми харесва това, че имам някаква своя, дълбоко лична тайна.

На следващия ден, след сибирския дъжд, стоях сам в коридора на училищната сграда, и изведнъж видях за втори път онзи странен човек, който излизаше от кабинета на нашата директорка. Беше с тясно, слабо лице, посивели коси и внимателен, благ поглед като на Другаря Сталин, но сега изглеждаше нещо разстроен.

Видях го и на третия ден. Директорката го посрещна на прага и извика пред всички деца: „ Момчето, което търсите не е тук!” „Не, той е при вас!”- отвърна й с разтреперан глас той. – „Знам, че трябва да е точно тук”. „Аз пък ви казвам, че не е тук”. „Може би сега има друго име”. „Идете в Москва, там сигурно ще ви упътят по-точно”, вече с помирителен тон отговори Любов Хербертовна.

Ние играехме на гоненица и с любопитство слушахме този разговор като поглеждахме косо към непознатия мъж, който отказваше да напусне двора на нашия детдом.

Накрая той излезе отвъд оградата и остана да чака близо до вратата, докато не настъпи вечерта. Вглеждаше се внимателно във всеки от нас, сякаш търсеше някого.

Появи се и на следващия ден. Ние се правехме, че не го наблюдаваме, но скоро присъствието му започна да ни тревожи.   Особено, когато един от пазачите, Изидор Изидорович, каза, че е напълно възможно този човек да е ненормален, да е избягал от Магаданската лудница или е американски шпионин, който иска да научи някои военни тайни от нашия дом.

Мина почти неделя, а странният мъж не си отиваше.

Стоеше до вратата като караулен до кулата в Пиза, пазейки я да не рухне. Свикнахме да го виждаме всяка сутрин до вратата. Той започна да ни връща топките, прелетели навън през оградата и дори да подхвърля на пазачите по някой и друг сладък корен, изкопан от околностите. Започнахме да го приемаме като някаква даденост и вече почти не го забелязвахме.

В негово присъствие се развихряхме в нашите игри – на стражари и апаши, на роби и бандити, вдигахме със зъби торби с въглища, скачахме от покрива на едната триетажна училищна сграда до покрива на другата – разстояние цели три метра и двадесет сантиметра! В неделите, когато пазачите се напиваха до козирката, се впускахме в една доста опасна игра, измислена от големите: скок със затворени очи от едната сграда до другата. Който си отвореше очите по време на скока,  получаваше удар отзад от всеки от групата.

Играта продължи няколко седмици

Почти всеки мина своя ред. Дойде и моят. По страничната стълба се изкачих върху плоския покрив, засилих се за да набера скорост, но без да искам, отворих очи.  Отдолу веднага забелязаха това и започнаха да ме освиркват. Беше се събрал целият детдом – близо триста големи и малки момчета. Стана така, че и отскокът ми се оказа недостатъчно силен и се оказах на границата на пропастта между двете сгради. За щастие, успях да се задържа с края на пръстите си за корниза и известно време висях и се люлях – за радост на моите другари – на тази десетметрова височина.

Можех да падна всеки момент и да се пребия. Но нито един от изкачилите се на покрива не ми подаде ръка. И това беше едното от  условията на нашите игри – да се справиш сам, каквото и да ти се случи.

Като истински партизанин и комунист.

Пазачите се смееха над моята безпомощност: „Виж го ти, малкия дявол!” Разтреперан, непознатият мъж също следеше моите мъчителни опити да се задържа и да не падна. Сигурно не беше виждал подобни „забавни игри”.

С нечовешки усилия аз се надигнах и успях да  се изкача обратно на покрива. После слязох долу, за да си получа наказанието, както бе условието на играта.

Триста чуквания по носа беше наистина много. Главата ме боля през цялата нощ, също и ръцете, с които се опитвах да се защитя, но най-силно окървавените пръсти, заради неудачния ми скок.

Но тези страдания за мен бяха по-леки от мъката ми по Другаря Сталин, който беше наскоро умрял.

Тялото ме боля адски и през следващия ден.

На закуска, сигурно научил за инцидента, готвачът отказа да ми сипе допълнително и дори ме перна по главата с думите:

– Стига ти толкова!

След това аз се изкачих на плоския покрив на обущарската работилница, за да се постопля на слънце и да дам на изтощеното си тяло малко покой и самота.

Оттам, отгоре, отново съзрях непознатия. Той дълго и внимателно оглеждаше всяко дете и нещо говореше.

Така продължи да ходи насам – натам, да се приближава ту до едно, ту до друго момче, да ги гледа в очите, да им казва по нещо, а те или се посмиваха или му обръщаха гръб и продължаваха своите игри.

Не чувах какво говори. Изглеждаше странен, уморен, недоспал, с небръснато лице. През дните, в които беше тук, дрехите му постепенно се измачкаха и изцапаха.  Гледах го така и постепенно го забравих.

Мислех си за своите работи. За неколцината мои приятели, които бяха принудени да ме чукнат по носа.

След малко погледнах отново надолу и видях, че непознатият е застанал до вратите на обущарницата.

Той се приближи до един от моите съученици, които си играеха там,    Иван Корсервата, погледна го право в очите и тихичко произнесе: „Мирча!”. Момчето го погледна уплашено и избяга към близката група деца.

После непознатият се приближи до едно от високите момчета от горните класове и тихо промълви същата безсмислена дума на езика, който изглежда беше и мой: „Мирча!” . Дългото момче се усмихна и му обърна гръб.

И тогава, внезапно, аз си спомних за моята тайна, записана на ръката ми. Сякаш небето щеше да се продъни над моята глава. Исках да извикам, но не можах. Онемях. Гласът ми секна. Тогава станах прав, засуках ръкава на ризата си догоре и високо вдигнах дясната си ръка със стиснат юмрук, за да може да се види надписа от мястото, където стоеше непознатия. Застанах така като статуя, със стиснати зъби и челюсти, горе на покрива и стоях така, докато той накрая ме забеляза.

Погледна ме и започна да вика като луд: „Мирча! Мирча! Моето момче!”. Не помня как слязох от покрива на работилницата, дали сам скочих, или той ме пое с жилестите си ръце, но в мига, в който се оказах в обятията му, той ме притисна силно към гърдите си и силно заплака, повтаряйки само тази тайнствена дума, значението на която не разбирах, а и имаше ли в този момент някакво значение: „Мирча! Мирча! Мирча!”

Моите другари се събраха около нас, като на представление, не разбирайки какво става. После непознатият ме занесе почти на ръце до кабинета на нашата директорка, като й обясни, че аз съм Мирча, тоест, неговият син, а той е моят баща.

Аз обаче не реагирах на истеричната възбуда на този чужд човек, знаех, че моята баща е умрял наскоро и че неговото име и Йосиф  Висарионович Сталин.  А ето, че сега се беше появил „друг баща”!

В края на краищата, директорката му връчи разписка, а на мен каза, да си събера личните вещи / книжката за Матросов, финландското ножче, огромната черупка от охлюв, намерена в тайгата, която си криех под дюшека/ и да си замина оттук с този непознат човек.

Подчиних се, без да питам защо, като войник, като всички в детдома от Надречное.

Да, това беше заповед и аз трябваше да я изпълня. Когато излязохме от вратата на дома, заедно с този мъж, който продължаваше да ме държи здраво за ръката си, сякаш уплашен да не ме изгуби, тълпата от тези почти триста възпитаници ни изпрати без да кажат нито дума, гледайки ме строго и сурово, сякаш ги бях предал,

Вече след високата ограда, непознатият ми каза, че името му е Михай Улму.

Така се запознах с моя роден баща. Всичко написано в тази книга, аз научих от него. Бих искал и други да научат цялата истина, защото – това са неговите думи: дългът на човека, слязъл в Ада и завърнал се оттам жив, е да отвори очите на всички, да проговори чрез устата на онези, които вече не могат да говорят, да видят светлината с очите на онези, които вече не виждат, да се убедят, като него, че на този свят нищо не може да остане скрито. И че онова, на което човек се надява, не може някой ден да не се изпълни.

Дори със закъснение от хиляда години…

Превод от румънски: ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

 

 

 

Прочетете още

171465_b

Топ 10 на „USА Today” за най-продаваните книги в САЩ

Седмичната класация на „USA Today” за най-продаваните книги в САЩ бе обновена 1  юли. Изданието …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *