„Скитникът и синовете“ от Александър Секулов в „Сиела“

Под издутите платна на БЪРБОЛЕТА, яхта с две мачти, дървен борд, тъмнозелен корпус и синя палуба, изправен срещу изстрел от пиратска гемия, капитан Йосиф приема, че ще живее в празнота. Капитанът е неотразим мъж, тъжен любовник, ведра душа.
Знае, че две неща примиряват мъжа с времето – жените и лодките. Висок, зеленоок, със сребрееща коса и огромни ръце, капитан Йосиф има щастливата усмивка на човек, комуто Бог е дал всичко, което e пожелал: него самия.
Ако има нещо, което не умее ни по суша, ни по море, то е общуването с деца на борда на собствената му лодка. Още повече когато едно от тях е собственият му син.

Александър Секулов е автор на романите „Гравьор на сънища”, „Господ слиза в Атина”, „Островът”, „Малката светица и портокалите”, „Колекционер на любовни изречения”, на книга с поезия „Карти и географии”, на сборник с есета „Високите каменни хълмове”.

ОТКЪС

Диспутът е на език, който с годините го затруднява все повече. Три дни плаване с хлапето са убедили петдесет и четири годишния мъж, че философската кавга за разликата между видимо и съществуващо може да завърши с оглушителна загуба, и то пред погледа на останалите курсисти.

Не бива да го допуска. Минава към конкретика, предполагаща еднозначни отговори:

– Кой бе на руля?

Без отговор. Сменя въпроса.

– Кой стоесе на вахта?

– Аз – отговоря Алекс, – но не бях на руля.

Капитан Йосѝф чеше прошарена брада. Хваща чело, разтрива енергично. Абсурден кълвач отговаря с почукване от вътрешната страна на черепа му.

– Вахтеният стои на руля. Нали?

– Стоях до руля, сър.

– А кой дързесе сибания рул, с извинение?

– Автопилотът. С извинение, сър.

– Кой е дал заповед лодката да е на автопилот?

– Вие, сър. Преди да започнете играта.

– Аз ли?

– Начертахте маршрута и казахте да пуснем автопилота.

– Юнга – започва маневра за отстъпление капитанът, – не висдас ли с оците си, че вървим тоцно срещу сусата?

– Не, сър. Останалите пречеха да виждам… сусата.

– Намирас, че останалите са виновни, це стяхме да се разбием в сибания албански бряг, така ли?

– Не, сър. Виновен е автопилотът. Не работи.

Бърз поглед върху състоянието на механичната ръка, водеща лодката при сравнително спокойно време, потвърждава диагнозата на хлапето. Капитанът се смъква по стълбите към щурманската маса, където се намира електрическото табло на яхтата. Не минават и пет секунди, когато от каютата долита рев на тигър:

– Кой е пипал последен електрицеското табло?

Редицата се споглежда. Пълничкият Димитрис поема вината. Признава:

– Аз, капитане. Пратихте ме да изключа радиостанцията. Последното копче вляво.

Капитанът пълзи обратно. Разследването е приключило, но ситуацията е в същата задънена улица. Димитрис е осемгодишен и съвсем очевидно е изключил последното копче вдясно, а с него и цялото табло. Автопилотът е спрял да работи, лодката е тръгнала в собствен курс към ужасния дори само на пръв поглед албански бряг. Трябва да се наложи правосъдие, но какво, колко? И най-важното – на кого?

Погледът на капитан Йосѝф се плъзва по лицата на момчетата, които най-малко от всичко изглеждат притеснени.

Димитрис пристъпва на пухкави пети, сякаш ще хукне по водата.

Алекс е монтирал изпитателна, съвършено двусмислена усмивка.

НиколӚс е скръстил ръце, чака развръзка, която видимо не го касае.

В този момент очите на капитана виждат цифрата на последния хвърлен зар. Не е шестица.

Целият екипаж също вижда, че не е  сестица.

Стълбите скърцат, като че ли някой поема предсмъртен дъх. От каютата се разгъва гигант с дълга до кръста коса на възраст около 18–19 години. Сънят като гигантски октопод съхне върху лицето му с индиански черти.

Капитан Йосѝф мята отчаяно поглед към хоризонта. Появата на божество повече от всякога е наложителна.

И без резултата от последния зар е ясно, че ветроходният курс на БЪРБОЛЕТА е пълна катастрофа.

„Скитникът и синовете“ тук