„Ще се срещнем в Тоскана“ от Лиса Дикинсън (анотация и откъс)

АНОТАЦИЯ

ОТКЪС

Вагонът на метрото се разтресе и спря на спирката, позволявайки нова вълна от тела да се качи с бутане и блъскане в него, докато още две вадички пот потекоха надолу по задната част на бедрата ми. Беше доста секси. В Лондон не е било толкова горещо от големия пожар през 1666 година (това е само предположение, не съм била там). Жителите му падаха като мухи, мърмореха и хленчеха, оплаквайки се през целия път по Съркъл Лейн.

Харесвам Лондон в жегата – колкото е по-прегоряло, по-добре. Харесвам, когато тълпите  туристи се скупчват като стадо пред Биг Бен и Парламента, а предубедеността им относно мъгливия, подгизнал от дъжд Албион бива издухана от един горещ порив на вятъра, който като с гигантски чистачки изтрива тъмносивите облаци от небето, за да разкрие яркото кралско синьо – истинският цвят на Великобритания.

И освен това няма нещо, което един британец да обича повече от това да седи по пладне на слънце при първия знак на лятото, което бе причината и аз да се присъединя към стотиците хора в ежегодното им поклонение до „Уимбълдън“ за откриването на тениссезона.

Приятелката ми Лори е фоторепортер, което означава, че получава мечтаните от много запалянковци заветни места на удивителна промоционална цена, и тъй като аз съм единствената стабилна половинка в живота ѝ, често я придружавам.Вдигнах края на дългата си до земята максипола, за даразхладя глезените си. Бях видяла Парис Хилтън да носи подобна дреха на Коачела** и си помислих, че би било много подходящо за „Уимбълдън“, но сега, като гледам останалите пътници, облечени в спортни облекла на „Джак Уилс“ и „Ралф Лорън“, че почувствах доста глупаво в шарения си „тай-дай“ ансамбъл. Най-накрая вратите се отвориха на Саутфийлдс и изсипаха съдържанието на влака на перона, а аз бях повлечена от тълпата в един петнайсетминутен поход до прочутите тенискортове.

Когато влязох в Английския клуб за тенис на трева и крикет върху мен връхлетя един ураган, нещо като природна стихия от камери, чанти, торби с покупки и разрошена черна коса.

– Ели! Току-що видях Винъс Уилямс да излиза от тоалетните! – извика вместо поздрав тя.

– Сигурна ли си? Защото мисля, че тя си има собствена тоалетна в собствената си съблекалня.

Лори се замисли.

– Добре де, може и да си права. Но аз направих снимка, така че по-късно ще проверим дали е била тя. Ако не е, тогава ще имам снимката на поразително красиво момиче, което излиза от тоалетните.

– Какво си напазарувала? – къщата на Лори бе претъпкана със сувенири от всяко място, на което е била. Тя е единственият човек, когото познавам, който купува всички боклуци от прекалено скъпия щанд на някой рок-концерт или хавлии, халати и сапунерки от магазинчето за подаръци в хотела, вместо просто да си ги „вземе“ от стаята.

– Всичко. Купих тениски, моливи и ленти за чело и за двете ни – отговори тя, при което наниза една пухкава бяла лента върху китката ми.

Спряхме за кратко на щанда за ягоди и на бара, за да се заредим с вкуснотии, преди да завлечем цялото оборудване на Лори на централния корт и да се настаним на зелените пластмасови столове. Топките сметанов крем върху ягодите заплашваха да паднат върху главите на седящите пред нас, а пластмасовите чаши с бира опръскаха краката ми с пяна. Едва тогава забелязах празното място до нас и осъзнах, че някой липсва.

– Я чакай! Къде е Тим?

– Не мога да повярвам, че забравих да ти кажа! – извика Лори. – Скъсахме.

– Не мога да повярвам, че си забравила да ми кажеш!

– Добре де… Той е от хората, за които просто забравяш. Ти току-що го доказа.

Отделихме един кратък миг, за да потъгуваме за Тим, който наистина бе от хората, които лесно се забравяха. До такава степен, че редовно забравях името му и когато излизахме тримата заедно, обикновено му виках „миличък“.

– Какво се случи?

– Колкото и да се напъвах, не можах да си представя, че след няколко години все още ще съм с него, затова реших, че е по-добре да остарея сама. Той беше много мил и всичко останало, изобщо беше готин, но ми се иска да изпитвах повече чувства, а то… всичко бе прекалено скучно, прекалено монотонно… така че скъсах с него.

В този момент тълпата изшътка да млъкнем, защото играчите – лъскави като древногръцки атлети с искрящи от белота шорти, заеха местата си в двата противоположни края на корта. Ние дъвчехме сочните ягоди и наблюдавахме потящите се мъже от двете страни на мрежата. Топките летяха напред и назад и тупкаха с приглушен звук върху корта, което, придружено от първобитното сумтене и гъгнене на публиката, върна мислите ми обратно към интимните връзки.

– Тъжно ли ти е? – прошепнах.

– Не. Просто отново съм разочарована…

– „Дамите“ няма да бъдат щастливи от този неуспех – смъмрих я аз.

„Дамите“ беше нашата тайфа от приятелки, с които учихме заедно в университета – една група от разнородни противоположности, които взаимно се привличаха. Всички те, с изключение на Лори и мен, пораснаха и вече са омъжени (повече или по-малко), имат ипотеки или членуват в клуба на младите майки. И освен това ни тормозят като черната чума да се обвържем и присъединим към тях.

– Мислиш ли, че не знам? Когато преди няколко седмици двамата с Тим се срещнахме с Ясмин, тя веднага започнада предлага идеи за медения ни месец. Аз просто… – Лори млъкна и въздъхна тежко над ягодите със сметана. – Просто повече не искам да ходя на срещи, без да чувствам каквато и да е близост с някого.

– Знам – успокоих я аз. Всъщност не знаех. Мисълта да стана близка с някого, да му позволя да се нанесе в моята къща, да трябва да решаваме заедно коя програма ще гледаме и какво ще вечеряме, да знам, че ако искам да остана по-докъсно на работа, трябва да се обадя и да предупредя „другата си половинка“, ми изглеждаше като огромно и непосилно бреме.

– Не искам да имам чувството, че играя роля – продължи след известно време Лори.

– Разбирам.

– Не искам да имам чувството, че винаги съм шаферката!

– Но ти никога не си била шаферка! Впрочем доста е забавно. Чувстваш се суперважна.

– Не искам да съм важна. Искам просто да чувствам…

– Какво?

– Любов.

– …LOVE! – прогърмя гласът на съдията от корта.

– Оставете ме на мира! – извика и Лори, след което се скри зад камерата си, тъй като  двайсетина човека се обърнаха, за да я смъмрят да мълчи.

Двете се облегнахме и проследихме играта. Неоновожълтите топки хвърчаха на фона на синьото небе и падаха тежко на земята, където биваха посрещани с мърморене и сумтене. Изгарях от желание да обърна внимание на Лори, тревожех се, че седи и страда мълчаливо, докато най-сетне дойде време за почивка и около нас избухнаха взривове от развълнувани гласове.

– Приключвам със срещите по интернет, да знаеш – заяви ми тя, обръщайки се към мен. Езикът ѝ стигаше до дъното на купичката, където облизваше остатъка от крем.

– Наистина ли? Приключваш с мъжете и се присъединяваш към мен като щастлива самотна лейди?

– По дяволите, не! Просто ще правя нещата по старомодния начин. Ще се срещам с представителите на противоположния пол на живо, лице в лице.

– Добре, това звучи смислено. Смяташ ли да смениш и фитнес салона?

– Не, не, няма да правим това – Лори ми се усмихна самодоволно с физиономия, която казваше „Имам идея“. – Всъщност имам идея. Наистина е много добра и искам ти да се присъединиш към мен. Мисля, че заслужаваме ваканция.

– О, да! Знаеш, че обичам ваканциите! Мина толкова време от последния път, когато ходихме някъде! Къде ще отидем сега? В Канкун? В Гърция? Или отново в Тайланд? – вдигнах очаквателно вежди.

– Всъщност аз вече избрах, но мисля, че и на теб ще ти хареса.

– О!

– Дръж това.

Тя ми подаде празната, покрита със сок от ягоди купичка и посегна между краката си, за да потърси чантата си.

След няколко неособено женствени движения вдигна бирата си и изгълта остатъка, после ми подаде и тази празна чаша. Най-накрая измъкна някаква тънка, лъскава брошура и я сложи в скута си, като постави и двете си ръце отгоре ѝ. Между пръстите ѝ зърнах корица, върху която имаше голяма, блестяща чаша с вино на фона на лозе, пронизано от слънчеви лъчи. Интересно. Дотук добре. Аз обичам виното и слънцето.

Зрителите започнаха отново да викат и Лори също вдигна ръце, за да ръкопляска, сякаш знаеше какво става. Тогава видях и написаното върху брошурата.

– Ваканции „Ще се срещнем в Тоскана“ – прочетох. – Що за ваканция е това?

– Ваканция. В лозе, във винарна, в изба. В Италия.

– Звучи интересно. Малко червено, малко бяло, малко сиеста под слънцето.

– И малко цуни-гуни с едри мускулести мъже.

– Какво?

– О, нищо. Мисля, че ще бъде нещо като групово пътуване. – Като екскурзия?

– Не, по-скоро като опознавателно пътешествие, на което правиш разни неща с други хора.

Гледах как един от състезателите изля цяла бутилка вода върху себе си край корта, което докара една от жените в кралската ложа до припадък.

– Значи ще трябва да се смесим с останалите гости?

– Мисля, че това е естествено и съществено.

– Но какъв вид … Това да не би да е ваканция за неомъжени жени и неженени мъже? – просъсках, досещайки се най-накрая.

– Да, но аз наистина искам да отида и наистина искам ти да дойдеш с мен.

– Няма начин.

– Моля те, Ели! Ще бъде толкова забавно!

– Не, наистина не искам да го правя.

– Защо не?

– Защото… „Ще се срещнем в Тоскана“? Определено звучи предизвикателно – взех от нея брошурата. – Ще бъде пълно с разни мъже тип „Казанова“, със зализани коси и ще има организирани пиянски игрички, предназначени за възбуждане на сетивата – но докато разлиствах страниците, зърнах снимки на оранжево-розови изгреви над средновековни селца, безкрайни хълмове, като сластните извивки на полегнали женски тела, покрити с лозя, вкусно изглеждащи италиански блюда, но не и мъже с клюновидни средновековни маски и вериги в ръце или автобуси за алкохолен туризъм.

– Винаги си казвала колко много ОБИЧАШ да си сама.

Тогава защо да не ти хареса една ваканция за самотници?

– Защото същността на пътуванията за самотници са срещите с потенциални партньори!

– Предполагам…

– Или искаш да полудуваш далеч от дома под изгарящото южно слънце?

– Не, само първото. Е, може би малко и от второто. Но това не е ваканция за младежи „от 18 до 30“, Ели! Това е първокачествена ваканция, от висока класа. Точно какватоси ти – тя побутна ръката ми и ми отправи поглед, който казваше, че знае, че ще се съглася.

– Не мога да отсъствам от работа.

– Напротив, можеш. Тази година не си почивала.

– Все пак защо не отидем в Канкун?

– В Канкун догодина. Обещавам.

Въздъхнах.

– И какво ще правя на тази ваканция? Ще има ли там нещо, с което да се занимавам, докато ти дегустираш… селекцията от вина и мъже.

– Ще има купища неща – тя отвори брошурата на една страница, където двойка на средна възраст се бе облегнала до цяла редица „Веспи“*, а зад тях се издигаше огромна теракотена фасада с надпис „Бела ноте“.

– Ще можеш да береш грозде, да ходиш на разходки, да вземеш една „Веспа“ под наем и да изследваш района. Или просто ще дегустираш всички вина, докато паднеш и заспиш под слънцето.

Приятелката ми е ужасно досадна. Все едно има вграден алгоритъм, който преглежда и подбира слабите ми страни и знае къде точно да се прицели. А мисълта за хубаво спане, за ярко топло слънце и добро вино ме накара да обмисля повторно предложението. Всъщност може да се каже, че ме примами в Тоскана. Мили Боже, в какво ли ще се забъркам?

* * *

Беше краят на следващата седмица и офисът щеше да затвори по-рано за дезинфекция срещу плодовите мушици, които ни нападнаха (благодарение на някои прекалено ревностни колежки от счетоводството, които бяха на плодова диета). Имах среща с „дамите“ – Ясмин, Хелън, Ема и Лори – за по питие на брега на Темза при Гринуич. Ледът вече се топеше в чашите ни след първата поръчка, когато се появии последната ни приятелка Мери, с малкото, приличащо на скаридка бебе Дейзи.

– Боже, толкова е горещо! Зърната ми не спират да лактират.

Оставих коктейла си „Бяла руска зима“.

– Нима лактират, когато е горещо? Ама че работа! Какво ли правят жените, които живеят в страни като Танзания, например? – попита Лори, допирайки студената бутилка бира към челото си.

– Мисля, че тялото ми просто се опитва да намери начин да ме охлади. Вчера по обяд трябваше да вляза в детския басейн, защото от циците ми течаха водопади, като в рекламата на „Тимотей“ – тя загледа коктейла ми. – Искам като твоето питие.

– Заповядай, давам ти го на драго сърце! – плъзнах чашата си с млечната напитка по масата.

– Не! – Ясмин сграбчи ръката ми с поглед, който казваше „Ти не знаеш какво е да си млада майка“. – Тя кърми!

Досега се справяше така добре, не го прави.

– Просто искам малко вино. Само четири големи чаши вино! – Мери потърси пипнешком портокаловия си сок, неспособна да види масата заради огромните си гърди. – О, боже, циците ми са направо смешни!

– Мисля, че изглеждат поразително – отбеляза с нескрита завист Лори.

– Скоро и ти ще имаш същите. Тим ще ти направи бебе за нула време.

Взех си обратно чашата с „Бяла руска зима“. Е, най-сетне си дойдохме на думата.

– Няма. Тим и аз се разделихме.

Последва хор от „О!“, „Не!“ и всички четири глави се обърнаха надясно като по команда.

– Но защо? – попита Ясмин, сякаш беше лично засегната. – Той беше „правилният мъж“ за теб.

– Не беше – отговорих вместо Лори. – Тя не е влюбена в него.

„Ще се срещнем в Тоскана“ тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от ✔