Начало / Любопитно / „Ще се срещнем в Тоскана“ от Лиса Дикинсън (анотация и откъс)

„Ще се срещнем в Тоскана“ от Лиса Дикинсън (анотация и откъс)

АНОТАЦИЯ

Ели и Лори са най-добри приятелки и споделят всичко – включително и статуса на необвързани 30-годишни, без планове за брак и деца. Ели е доволна от този живот – харесва й да е независима, обича работата си, която е обсебила живота й, и няма никакво намерение скоро да тръгне към олтара под звуците на Менделсон. Но Лори иска да намери любовта и то веднага.Когато Лори моли Ели да отиде с нея на почивка за необвързани в красива вила с винарна в Тоскана, Ели неохотно се съгласява. Ваканцията обещава много слънце, забавления и шанс за горещи романси. Въпреки че Ели няма намерение да обръща гръб на прекрасния си живот на необвързана жена и да се задоволи с нечия чужда представа за „перфектния мъж”, все пак смята, че 10 дни далеч от напрежението в офиса, под тосканското небе с най-добрата си приятелка и неограничени количества хубаво италианско вино, биха й се отразили добре. Какво би могло да се обърка? Оказва се, че повече неща, отколкото Ели може да си представи, когато на хоризонта се появяват застаряващ американски сваляч, шефката на Ели и… привлекателният син на собствениците на винарната.

Забавните моменти в романа се редуват един след друг, от страниците се носи опияняващ аромат на вино и ухание на горещи италиански нощи. Кара те да повярваш в магията на чаша хубаво мерло и в тръпчивия вкус на истинската любов.

ОТКЪС

Вагонът на метрото се разтресе и спря на спирката, позволявайки нова вълна от тела да се качи с бутане и блъскане в него, докато още две вадички пот потекоха надолу по задната част на бедрата ми. Беше доста секси. В Лондон не е било толкова горещо от големия пожар през 1666 година (това е само предположение, не съм била там). Жителите му падаха като мухи, мърмореха и хленчеха, оплаквайки се през целия път по Съркъл Лейн.

Харесвам Лондон в жегата – колкото е по-прегоряло, по-добре. Харесвам, когато тълпите  туристи се скупчват като стадо пред Биг Бен и Парламента, а предубедеността им относно мъгливия, подгизнал от дъжд Албион бива издухана от един горещ порив на вятъра, който като с гигантски чистачки изтрива тъмносивите облаци от небето, за да разкрие яркото кралско синьо – истинският цвят на Великобритания.

И освен това няма нещо, което един британец да обича повече от това да седи по пладне на слънце при първия знак на лятото, което бе причината и аз да се присъединя към стотиците хора в ежегодното им поклонение до „Уимбълдън“ за откриването на тениссезона.

Приятелката ми Лори е фоторепортер, което означава, че получава мечтаните от много запалянковци заветни места на удивителна промоционална цена, и тъй като аз съм единствената стабилна половинка в живота ѝ, често я придружавам.Вдигнах края на дългата си до земята максипола, за даразхладя глезените си. Бях видяла Парис Хилтън да носи подобна дреха на Коачела** и си помислих, че би било много подходящо за „Уимбълдън“, но сега, като гледам останалите пътници, облечени в спортни облекла на „Джак Уилс“ и „Ралф Лорън“, че почувствах доста глупаво в шарения си „тай-дай“ ансамбъл. Най-накрая вратите се отвориха на Саутфийлдс и изсипаха съдържанието на влака на перона, а аз бях повлечена от тълпата в един петнайсетминутен поход до прочутите тенискортове.

Когато влязох в Английския клуб за тенис на трева и крикет върху мен връхлетя един ураган, нещо като природна стихия от камери, чанти, торби с покупки и разрошена черна коса.

– Ели! Току-що видях Винъс Уилямс да излиза от тоалетните! – извика вместо поздрав тя.

– Сигурна ли си? Защото мисля, че тя си има собствена тоалетна в собствената си съблекалня.

Лори се замисли.

– Добре де, може и да си права. Но аз направих снимка, така че по-късно ще проверим дали е била тя. Ако не е, тогава ще имам снимката на поразително красиво момиче, което излиза от тоалетните.

– Какво си напазарувала? – къщата на Лори бе претъпкана със сувенири от всяко място, на което е била. Тя е единственият човек, когото познавам, който купува всички боклуци от прекалено скъпия щанд на някой рок-концерт или хавлии, халати и сапунерки от магазинчето за подаръци в хотела, вместо просто да си ги „вземе“ от стаята.

– Всичко. Купих тениски, моливи и ленти за чело и за двете ни – отговори тя, при което наниза една пухкава бяла лента върху китката ми.

Спряхме за кратко на щанда за ягоди и на бара, за да се заредим с вкуснотии, преди да завлечем цялото оборудване на Лори на централния корт и да се настаним на зелените пластмасови столове. Топките сметанов крем върху ягодите заплашваха да паднат върху главите на седящите пред нас, а пластмасовите чаши с бира опръскаха краката ми с пяна. Едва тогава забелязах празното място до нас и осъзнах, че някой липсва.

– Я чакай! Къде е Тим?

– Не мога да повярвам, че забравих да ти кажа! – извика Лори. – Скъсахме.

– Не мога да повярвам, че си забравила да ми кажеш!

– Добре де… Той е от хората, за които просто забравяш. Ти току-що го доказа.

Отделихме един кратък миг, за да потъгуваме за Тим, който наистина бе от хората, които лесно се забравяха. До такава степен, че редовно забравях името му и когато излизахме тримата заедно, обикновено му виках „миличък“.

– Какво се случи?

– Колкото и да се напъвах, не можах да си представя, че след няколко години все още ще съм с него, затова реших, че е по-добре да остарея сама. Той беше много мил и всичко останало, изобщо беше готин, но ми се иска да изпитвах повече чувства, а то… всичко бе прекалено скучно, прекалено монотонно… така че скъсах с него.

В този момент тълпата изшътка да млъкнем, защото играчите – лъскави като древногръцки атлети с искрящи от белота шорти, заеха местата си в двата противоположни края на корта. Ние дъвчехме сочните ягоди и наблюдавахме потящите се мъже от двете страни на мрежата. Топките летяха напред и назад и тупкаха с приглушен звук върху корта, което, придружено от първобитното сумтене и гъгнене на публиката, върна мислите ми обратно към интимните връзки.

– Тъжно ли ти е? – прошепнах.

– Не. Просто отново съм разочарована…

– „Дамите“ няма да бъдат щастливи от този неуспех – смъмрих я аз.

„Дамите“ беше нашата тайфа от приятелки, с които учихме заедно в университета – една група от разнородни противоположности, които взаимно се привличаха. Всички те, с изключение на Лори и мен, пораснаха и вече са омъжени (повече или по-малко), имат ипотеки или членуват в клуба на младите майки. И освен това ни тормозят като черната чума да се обвържем и присъединим към тях.

– Мислиш ли, че не знам? Когато преди няколко седмици двамата с Тим се срещнахме с Ясмин, тя веднага започнада предлага идеи за медения ни месец. Аз просто… – Лори млъкна и въздъхна тежко над ягодите със сметана. – Просто повече не искам да ходя на срещи, без да чувствам каквато и да е близост с някого.

– Знам – успокоих я аз. Всъщност не знаех. Мисълта да стана близка с някого, да му позволя да се нанесе в моята къща, да трябва да решаваме заедно коя програма ще гледаме и какво ще вечеряме, да знам, че ако искам да остана по-докъсно на работа, трябва да се обадя и да предупредя „другата си половинка“, ми изглеждаше като огромно и непосилно бреме.

– Не искам да имам чувството, че играя роля – продължи след известно време Лори.

– Разбирам.

– Не искам да имам чувството, че винаги съм шаферката!

– Но ти никога не си била шаферка! Впрочем доста е забавно. Чувстваш се суперважна.

– Не искам да съм важна. Искам просто да чувствам…

– Какво?

– Любов.

– …LOVE! – прогърмя гласът на съдията от корта.

– Оставете ме на мира! – извика и Лори, след което се скри зад камерата си, тъй като  двайсетина човека се обърнаха, за да я смъмрят да мълчи.

Двете се облегнахме и проследихме играта. Неоновожълтите топки хвърчаха на фона на синьото небе и падаха тежко на земята, където биваха посрещани с мърморене и сумтене. Изгарях от желание да обърна внимание на Лори, тревожех се, че седи и страда мълчаливо, докато най-сетне дойде време за почивка и около нас избухнаха взривове от развълнувани гласове.

– Приключвам със срещите по интернет, да знаеш – заяви ми тя, обръщайки се към мен. Езикът ѝ стигаше до дъното на купичката, където облизваше остатъка от крем.

– Наистина ли? Приключваш с мъжете и се присъединяваш към мен като щастлива самотна лейди?

– По дяволите, не! Просто ще правя нещата по старомодния начин. Ще се срещам с представителите на противоположния пол на живо, лице в лице.

– Добре, това звучи смислено. Смяташ ли да смениш и фитнес салона?

– Не, не, няма да правим това – Лори ми се усмихна самодоволно с физиономия, която казваше „Имам идея“. – Всъщност имам идея. Наистина е много добра и искам ти да се присъединиш към мен. Мисля, че заслужаваме ваканция.

– О, да! Знаеш, че обичам ваканциите! Мина толкова време от последния път, когато ходихме някъде! Къде ще отидем сега? В Канкун? В Гърция? Или отново в Тайланд? – вдигнах очаквателно вежди.

– Всъщност аз вече избрах, но мисля, че и на теб ще ти хареса.

– О!

– Дръж това.

Тя ми подаде празната, покрита със сок от ягоди купичка и посегна между краката си, за да потърси чантата си.

След няколко неособено женствени движения вдигна бирата си и изгълта остатъка, после ми подаде и тази празна чаша. Най-накрая измъкна някаква тънка, лъскава брошура и я сложи в скута си, като постави и двете си ръце отгоре ѝ. Между пръстите ѝ зърнах корица, върху която имаше голяма, блестяща чаша с вино на фона на лозе, пронизано от слънчеви лъчи. Интересно. Дотук добре. Аз обичам виното и слънцето.

Зрителите започнаха отново да викат и Лори също вдигна ръце, за да ръкопляска, сякаш знаеше какво става. Тогава видях и написаното върху брошурата.

– Ваканции „Ще се срещнем в Тоскана“ – прочетох. – Що за ваканция е това?

– Ваканция. В лозе, във винарна, в изба. В Италия.

– Звучи интересно. Малко червено, малко бяло, малко сиеста под слънцето.

– И малко цуни-гуни с едри мускулести мъже.

– Какво?

– О, нищо. Мисля, че ще бъде нещо като групово пътуване. – Като екскурзия?

– Не, по-скоро като опознавателно пътешествие, на което правиш разни неща с други хора.

Гледах как един от състезателите изля цяла бутилка вода върху себе си край корта, което докара една от жените в кралската ложа до припадък.

– Значи ще трябва да се смесим с останалите гости?

– Мисля, че това е естествено и съществено.

– Но какъв вид … Това да не би да е ваканция за неомъжени жени и неженени мъже? – просъсках, досещайки се най-накрая.

– Да, но аз наистина искам да отида и наистина искам ти да дойдеш с мен.

– Няма начин.

– Моля те, Ели! Ще бъде толкова забавно!

– Не, наистина не искам да го правя.

– Защо не?

– Защото… „Ще се срещнем в Тоскана“? Определено звучи предизвикателно – взех от нея брошурата. – Ще бъде пълно с разни мъже тип „Казанова“, със зализани коси и ще има организирани пиянски игрички, предназначени за възбуждане на сетивата – но докато разлиствах страниците, зърнах снимки на оранжево-розови изгреви над средновековни селца, безкрайни хълмове, като сластните извивки на полегнали женски тела, покрити с лозя, вкусно изглеждащи италиански блюда, но не и мъже с клюновидни средновековни маски и вериги в ръце или автобуси за алкохолен туризъм.

– Винаги си казвала колко много ОБИЧАШ да си сама.

Тогава защо да не ти хареса една ваканция за самотници?

– Защото същността на пътуванията за самотници са срещите с потенциални партньори!

– Предполагам…

– Или искаш да полудуваш далеч от дома под изгарящото южно слънце?

– Не, само първото. Е, може би малко и от второто. Но това не е ваканция за младежи „от 18 до 30“, Ели! Това е първокачествена ваканция, от висока класа. Точно какватоси ти – тя побутна ръката ми и ми отправи поглед, който казваше, че знае, че ще се съглася.

– Не мога да отсъствам от работа.

– Напротив, можеш. Тази година не си почивала.

– Все пак защо не отидем в Канкун?

– В Канкун догодина. Обещавам.

Въздъхнах.

– И какво ще правя на тази ваканция? Ще има ли там нещо, с което да се занимавам, докато ти дегустираш… селекцията от вина и мъже.

– Ще има купища неща – тя отвори брошурата на една страница, където двойка на средна възраст се бе облегнала до цяла редица „Веспи“*, а зад тях се издигаше огромна теракотена фасада с надпис „Бела ноте“.

– Ще можеш да береш грозде, да ходиш на разходки, да вземеш една „Веспа“ под наем и да изследваш района. Или просто ще дегустираш всички вина, докато паднеш и заспиш под слънцето.

Приятелката ми е ужасно досадна. Все едно има вграден алгоритъм, който преглежда и подбира слабите ми страни и знае къде точно да се прицели. А мисълта за хубаво спане, за ярко топло слънце и добро вино ме накара да обмисля повторно предложението. Всъщност може да се каже, че ме примами в Тоскана. Мили Боже, в какво ли ще се забъркам?

* * *

Беше краят на следващата седмица и офисът щеше да затвори по-рано за дезинфекция срещу плодовите мушици, които ни нападнаха (благодарение на някои прекалено ревностни колежки от счетоводството, които бяха на плодова диета). Имах среща с „дамите“ – Ясмин, Хелън, Ема и Лори – за по питие на брега на Темза при Гринуич. Ледът вече се топеше в чашите ни след първата поръчка, когато се появии последната ни приятелка Мери, с малкото, приличащо на скаридка бебе Дейзи.

– Боже, толкова е горещо! Зърната ми не спират да лактират.

Оставих коктейла си „Бяла руска зима“.

– Нима лактират, когато е горещо? Ама че работа! Какво ли правят жените, които живеят в страни като Танзания, например? – попита Лори, допирайки студената бутилка бира към челото си.

– Мисля, че тялото ми просто се опитва да намери начин да ме охлади. Вчера по обяд трябваше да вляза в детския басейн, защото от циците ми течаха водопади, като в рекламата на „Тимотей“ – тя загледа коктейла ми. – Искам като твоето питие.

– Заповядай, давам ти го на драго сърце! – плъзнах чашата си с млечната напитка по масата.

– Не! – Ясмин сграбчи ръката ми с поглед, който казваше „Ти не знаеш какво е да си млада майка“. – Тя кърми!

Досега се справяше така добре, не го прави.

– Просто искам малко вино. Само четири големи чаши вино! – Мери потърси пипнешком портокаловия си сок, неспособна да види масата заради огромните си гърди. – О, боже, циците ми са направо смешни!

– Мисля, че изглеждат поразително – отбеляза с нескрита завист Лори.

– Скоро и ти ще имаш същите. Тим ще ти направи бебе за нула време.

Взех си обратно чашата с „Бяла руска зима“. Е, най-сетне си дойдохме на думата.

– Няма. Тим и аз се разделихме.

Последва хор от „О!“, „Не!“ и всички четири глави се обърнаха надясно като по команда.

– Но защо? – попита Ясмин, сякаш беше лично засегната. – Той беше „правилният мъж“ за теб.

– Не беше – отговорих вместо Лори. – Тя не е влюбена в него.

„Ще се срещнем в Тоскана“ тук

Прочетете още

35362242_1812449968815186_166428131589095424_n

Искрен поздрав за рождения ден на Падингтън!

Падингтън – мечето, на което английският писател Майкъл Бонд вдъхна живот преди повече от половин …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *