Начало / Любопитно / „Брегът на москитите“ от Пол Теру (анотация и откъс)

„Брегът на москитите“ от Пол Теру (анотация и откъс)

„Брегът на москитите“ пленява читателите с яркия и противоречив образ на главния герой Али Фокс. Фокс живее със семейството си в САЩ. Той е учен изобретател, със собствени разбирания за света. Убеден е, че духът, изградил Америка, е напълно изчезнал, а страната е затънала в конформизъм и материализъм. Това е причината ученият да напусне Америка заедно със съпругата си и четирите им деца. Семейството се отправя към джунглите на Централна Америка, където Фокс се надява да открие по-добра цивилизация от тази, която е напуснал. Ексцентричният учен построява леден генератор в сърцето на джунглата. Фокс иска да привлече местните жители и да построи своя рай, далеч от американската цивилизация. Той обаче ще се сблъска с тежкия климат, интригите на свещеника и недоверието на местните. Отказът на Фокс да приеме обстоятелствата и утопичните му идеи водят до неговия трагичен край. Теру разказва тази разтърсваща история за мечтите, които стават мания, и вярата, която води до фанатизъм, през очите на четиринайсетгодишния син на главния герой. Пол Теру постига съвършенство в изграждането на характера на своя герой. Фокс предизвиква възхищение със смелостта да отстоява принципите и убежденията си дори когато всичко изглежда безнадеждно. Същевременно заслепението и крайностите, до които достига в преследването на идеите си, рискувайки щастието на най-близките си хора, прави образа му противоречив. „Брегът на москитите“ поставя редица въпроси пред читателите: възможно ли е човек да построи своя рай; трябва ли преследването на твоите мечти да застраши сигурността на най-близките ти; къде е границата между вярата в една идея и фанатизмът в преследването й.

През 1986 г. романът се сдобива и със своя филмова версия, позната на българските зрители под името „Брегът на комарите“. Във филма участват Харисън Форд, Хелън Мирън и Ривър Финикс. Именно в този филм Форд прави една от най-силните си роли, успявайки майсторски да пресъздаде сложния и противоречив образ на Али Фокс. За ролята си актьорът получава номинация за престижните награди „Златен глобус“.

ЗА АВТОРА
Пол Теру е американски писател, роден 1941 г. Работил е за Корпуса на мира, живял е в Италия и Африка. През 60-те години живее в Сингапур, където работи като журналист. В Сингапур Теру прави своите първи литературни опити, като започва да пише разкази и романи. В началото на седемдесетте години заедно със съпругата и децата си се установява във Великобритания, където остава седемнайсет години. В момента Теру живее в САЩ, но продължава пътуванията си из различни краища на света. Носител е на редица литературни награди. Освен романи и разкази, Теру е автор и на пътеписи.

ОТКЪС
„Ледената къща в Херонимо“

Повечето от тях (включително семейство Мейуит) решиха, че татко се е побъркал и е построил силоз – бяха виждали силоз в Трухильо.
– Ха! И къде фураж слага в него? – попита господин Хади от името на всички.
Татко обясни, че не възнамерява да слага нещо вътре, най-малкото зърно.
– Обаче само почакайте и ще видите какво ще вадя от него! И то непрекъснато! Вижте какво – каза той шепнешком, – тази бракма е вечна! Никога няма да спре да работи!
Съоръжението не беше с формата на бутилка, както силозите, нито приличаше на термос, и нямаше устройство за захранване. Беше високо и с формата на паралелепипед. Нямаше прозорци и се виждаше само една входна вратичка на шест метра от основата, без стълби до нея. Представляваше проста дървена постройка, огромен килер от махагон, извисяващ се на разчистеното място сред джунглата. Кутия, но кутия с исполински размери и с тенекиен капак. Притежаваше толкова особено великолепие, че имаше самостоятелно значение, както е с египетските пирамиди. Стигаше, че има внушителна форма. Нямаше нужда да служи на някаква друга цел. Аз обаче знаех, че това е Консервата с червеи, увеличена хиляда пъти.
Веднага след като беше издигнато съоръжението, тълпи от хора се появиха, за да го видят. Предполагам, че чукането се е чувало далече в гората. Татко прие тези непознати хора добре. Бяха планински индианци, фермери, говорещи испански, креоли и самби. Индианците не се задържаха, за разлика от останалите – господин Харкинс, господин Пийсли, старата госпожа Кениуик (същата, видяла Господ в Църквата на крещящите) и други. Казаха, че наблюдавали изграждането на Къщата – така нарекоха съоръжението. Възхищаваха му се. Издигаше се по-високо от дърветата и наоколо нямаше нищо с плосък покрив като неговия. Бяха го видели отдалече.
Това беше предимство – тяхното любопитство. Точно когато татко имаше нужда от помощ, тези хора се смъкнаха от дърветата и изявиха желание да помогнат. С построяването на допълнителните сгради и първата реколта останалите насаждения – всичко, от което имахме нужда – бързо се развиваха и хората в Херонимо решиха, че сме си свършили работата. Това направи от агрегата – както продължаваше да го нарича татко – зашеметяваща изненада. За какво служеше? Какво правеше там?
Татко обеща нови чудеса, но все още към същинската структура трябваше да се добавя дърво за облицовка, а предстоеше и да се направят тухли.
– Къде тухли има, баща? – попита господин Мейуит.
– Стъпил си върху тях – отвърна татко и посочи земята с чуканчето си. – Глина! Това са тухлите, които си седят там и чакат да бъдат направени!
Имаше и работа по железните части.
– Желязната епоха идва в Херонимо! – каза татко. – Преди месец беше Каменната епоха – прекопаване на зеленчуци с дървени лопати и бой по плъхове с кремъчни брадви. Вървим право напред. До няколко дни ще настъпи 1832 година! Между другото, приятели, възнамерявам изцяло да изпусна ХХ век!
Имаше повече работа по прокарването на тръби, отколкото ако правеха водопроводна инсталация, но строежът продължи гладко. Новите хора с радост се включиха и им харесваше да слушат татко, който говореше през цялото време.
– Една от чумите на двайсети век? – каза той. – Ще ви кажа коя е най-лошата. За хората е нетърпимо да бъдат сами. Непоносимо им е! Затова ходят на кино, на автозаведения за хамбургери, публикуват телефоните си в жълтата преса и молят: „Обадете ми се!“ Това е заболяване. Хората ненавиждат собствената си компания – плачат, когато се видят в огледалото. Плашат се от вида на лицата си. Може би това е разковничето за цялата тази работа…
Повечето тръби имаха връзки – толкова много, че една крава можеше да стане разногледа. Някои от връзките бяха готови муфи, купени от нас в Ла Сейба, а други бяха изработени в ковачницата. Ковачницата беше изградена с първите тухли, а духалото (обикновеният огън не развиваше достатъчно висока температура) се състоеше от два педала и кожен мях. Татко запалваше оксижена си едва когато трябваше да запечата всяко място, защото пестеливо използваше газ от бидона. Гледката на татко с маска на оксиженист, очите му, които се стрелкаха зад визьор, ръкавиците и азбестовата престилка, съскащата горелка – всичко това омагьосваше зяпачите. А той продължаваше да говори дори с маска.
– Защо нещата стават все по-зле и по-зле? – отекна глухият глас под маската, сякаш излизаше от голяма раковина. – Защо не се оправят? Защото ние приемаме факта, че те се разпадат! Но това не е задължително, те могат да съществуват вечно. Защо всичко поскъпва? Всеки глупак ще разбере, че всичко трябва да поевтинява, щом технологията става по-ефикасна. Проява на отчаяние е да одобряваме сенилността неща да излизат от употреба само защото…
Присъстващите харесваха приказките му, но най-обичаха искрите и отхвърчащите парченца олющен метал. С изумление гледаха как металните пръти омекват и капят като смола под синята огнена струя.
Оксиженът беше една от играчките на татко. Имаше и други – Гръмотевичната кутия, Атомотрошача, а дори и някои по-прости, като Бобъра, за формоване и изтегляне на тръби с ръчно задвижвана челюст със зъбеста уста, изработена от него и прикрепена със скоби. За татко това бяха играчки, но за другите беше магия. Когато вземеше някоя ръждясала тръба, разширяваше отвора ѝ, огъваше я, правеше ѝ нарези и слагаше толкова много връзки, че тя заприличваше на колянов вал, всички се струпваха да го гледат. Тогава той, с металната си маска, се превръщаше в магьосник, преобразяваше парче скрап в симетрична част от тръбната система, която беше стомах и черва за агрегата. Твърдеше, че дори с елементарните си инструменти може да направи и от най-простата тръба възможно най-миниатюрната интегрална схема за компютър.
– Мога да направя микрочипове и от най-дебелото парче желязо, което видите. Мога да накарам безгласния метал да проговори. Точно това са интегралните схеми: думи и изрази на един примитивен език. Хората не възприемат компютрите като нещо примитивно – продължи той, като се обръщаше специално към господин Харкинс, – но те са примитивни. Един вид механизирани дивотии.
Каза, че прави чудовище. Извика през маската си на оксиженист: „Аз съм доктор Франкенщайн!“ Нарече една група тръби „белите дробове“ на чудовището, друга – „шахтата му за нечистотии“, а двата резервоара – „неговите бъбреци“. Винаги говореше за агрегата в мъжки род – „Днес той ще получи стомах“, или „Това ще пасне идеално на черния му дроб“, или „Това ще подхожда ли за хранопровод?“.
Харкинс и Пийсли се смееха на думите му и го попитаха дали е дал име на чудовището. Татко ме погледна.
– Ти им го кажи, Чарли!
Сетих се и казах:
– Дебеланкото.
Всички шепнешком повториха името.
Джери и близначките се изненадаха, че аз знам нещо, което те не знаят – не само името, но и целта на съоръжението, това как работи и как ще изглежда, когато е готово. Децата ми засвидетелстваха известно уважение и известно време спряха да ме наричат гадньо и глупендер.
Дори мама прояви известно любопитство как така зная толкова много. Казах ѝ, че бях видял умаления модел. Спомних си сутринта, когато двамата с татко натоварихме малката Консерва с червеи на пикапа и как минахме покрай плашилото, за да отидем да я демонстрираме на Полски – как отначало татко беше щастлив, после му кипна, а дървеният сандък хлъцна и изплю кръгче лед в една чаша. И още помнех – гуменото уплътнение в Нортхамптън и полицая, и татко, който казва: „Никой не мисли да напусне тази страна. Но аз всеки ден го мисля!“ После – Маймунарника. И думите: „Това е позор.“
Всичко станало беше много, много далече, но като видях извисяващия се строеж в края на прочистената площ, аз разбрах защо бяхме дошли тук: за да направим Дебеланкото и да произвеждаме лед.
Това беше отдалеченото безлюдно място, за което татко говореше непрекъснато. Тук той можеше да измайстори каквото си поиска, без да дава обяснения на никого. Тук го нямаше Полски, за да подхвърли: „Дрън-дрън!“
Татко каза: „Ако човек види Херонимо, не би могъл да каже в кой век се намира. Херонимо е част от първичната ни планета с хора, които ѝ съответстват. Чудно ли ви е тогава защо разкарах мисионера?“
Татко беше намерил своята пустош.

„Брегът на москитите“ тук

Прочетете още

Cover-Myje-bez-jeni

„Мъже без жени“ от Харуки Мураками

По думите на Мураками, писането на романи е като да садиш гора, докато творенето на …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *