„Печатарят“ от Силвия Томова

24.10.2015 Читатели

Людмила ЕЛЕНКОВА

Първият български печатар от ХVІ век Яков Крайков оживя пред очите ни в романа на Силвия Томова – „Печатарят“. Не се и замисляме, когато прелистваме страниците, или превключваме електронния четец, насред баналния въпрос „изяде ли мишката книжката“, покрай политизираната тема кого обслужват печатниците днес, че зад всичко това стоят векове, хора и съдби. На един от тях – българинът от Кюстендилско, извървял пътя на послушник в манастир до богат търговец и витална ренесансова личност в сърцето на Европа, е посветен този художествен текст. Безспорно оригинален, криволичещ и сръчен, като буквите излезли под ръцете му в онова късно Средновековие. Книгата разказва за човека Яков Крайков, откупил венецианската печетница на черногореца Божидар Вукович и отстоял интересите и най-вече призванието си да създава книги на кирилица, встрани от църковнославянския канон. Макар и богослужебни, неговия „Часослов“, „Псалтир“, „Молитвеник“ и сборника с „Различни потреби“, преправят българския език към революционен за времето си начин по мярка, наложена за еталон и до днес. Ние не мерим ръст с титаничните усилия на този достоен мъж, но четем с удоволствие за вярата му в щастливото стечение на обстоятелствата, тръпнем респектирани от неговия парадоксален свят и се освобождаваме с лекота от духа на религиозното, сякаш преодоляваме чрез образа му невидима и безкомпромисна власт. Куртизанката Лучия е другата линия в „Печатарят“, заради която още по- силно разчитаме статута на творчеството. Здравомслеща, пълнокръвна, обляна в светлина и еротика, тя е контрапункт на всички търговци от ХVІ век с помътнял от догматизъм и самолюбие разум.
И накрая – Венеция. Почти светска, но винаги в сянката на дожите, град – репродукция на старите майстори, а в каналите й отеква смеха на карнавал, наред с тътена на нова печатарска преса. Там работи Яков Крайков.
Дали е било толкова романтично, или по-скоро делото му е изисквало кръв, пот и несигурност в една враждебна икономически и културно среда. Няма как да оборим Историята, но можем поне да си я представим. Запълнете празнините в знанието си с „Печатарят“.
„Печатарят“ тук