Начало / Класации / Най-добрите 10 филма, базирани на книги на нобелови лауреати

Най-добрите 10 филма, базирани на книги на нобелови лауреати

Покрай обявяването на 112-ия носител на Нобелова награда за литература сайтът за кино tasteofcinema.com избра 10-те най-добри филма, правени по книги на писатели, получили най-престижната награда.

„Away from Her“ (2006) (писател – Алис Мънро, режисьор – Сара Поли)

Често сравнявана с Чехов и Мелвил, Алис Мънро в момента е една от най-признатите авторки на разкази в света. Канадката шокиращо получи през 2013 г. Нобеловата награда за литература, като измести в избора големия претендент Харуки Мураками.

Филмът е правен по разказа й “The Bear Came Over the Mountain”, публикуван през 1999 г. Той разказва за двойка страдащи от Алцхаймер. Донякъде напомняща на „Тетрадката“, семейната драма е нежна и вълнуваща и далеч по-дълбока от  отличения с „Оскар“ „Все още Алис“, който разглежда подобни теми.

 „Позор“ (2008) (писател  – Дж. М. Кутси, режисьор  – Стив Джейкъбс)

Това е основна книга на един уникален писател. Кутси е известен със строгия си стил, в който липсва излишен морализъм и украшения, а „Позор“ е пример за това – разказ за една загуба и начинът, по който се отразява. Романът проследява провала на личния живот на един университетски професор и неговата дъщеря. Той се оказва лоша поличба за целия политически живот в Зимбабве, тъй като описаните процеси в книгата много наподобяват случки от реалността в страната след това.

Едноименният филм се превърна в пример за майсторството на актьора Джон Малкович. Лентата се доближава много до усещанията, които романът оставя, но това я правят по-малко популярна сред киноманите.

„Гроздовете на гнева“ (1940) (писател – Джон Стайнбек, режисьор – Джон Форд)

Днес Джон Стайнбек е сред класиците на американската литература, но през 1962 г. той е сред най-критикуваните писатели в света. Изборът му за Нобел е смятан от „Ню Йорк Таймс“ за една от „най-големите грешки на Академията“. Днес „Гроздовете на гнева“ е определян за едно от най-големите постижения в литературата, роман за честта и достойнството в тежки времена.

Шедьовърът  се превръща и в кинохит. Джон Форд се основава изцяло на сюжета, а Хенри Фонда е блестящ в ролята си.

„Доктор Живаго“ (1965) (писател – Борис Пастернак, режисьор – Дейвид Лийн)

Този епичен роман е основната причина през 1958 г. Пастернак да получи Нобеловата награда. Той е показателен и как един филм може да получи също толкова голяма популярност, колкото и книгата, по която е правен. Като бекграунд на сюжета в романа е Руската революция, а историята проследява един любовен триъгълник с участие на главния герой Юри Живаго.

Шедьовърът на Пастернак не бил добре приет в съветска Русия поради очевидното си отрицание на сталинизма, колективизацията и лагерите.  Често „Доктор Живаго“ е сравняван с „Един ден от живота на Иван Денисович“ от друг руски нобелов лауреат – Александър Солженицин.

Филмът на Дейвид Лийн печели през 1966 г. пет награди „Оскар“. След заснемането му Лийн бил толкова опустошен, че се зарича никога повече да не режисира филми. Е, не изпълнява заканата си и дори печели още два „Оскар“-а  с „Дъщерята на Райън“ и „Път към Индия“.

„Смърт във Венеция“ (1971) (писател – Томас Ман, режисьор – Лукино Висконти)

Цялостното и дълбоко писане на Томас Ман личи до край в „Смърт във Венеция“. Всеки параграф има поне две значения, които са в конфликт едно с друго. Новелата е изпъстрена с мисли и афоризми, което прави адаптацията й за киното всичко друго, но не и лесна. Въпреки това Висконти прави почти чудо и успява да представи основния дух от книгата на екрана. Актьорът Дирк Богард помага в задачата му и представя един изтерзан и разкъсван от дилеми герой. Вътрешните му борби препращат към „Страданията на младия Вертер“ на Гьоте. И Гьоте, и Ман са германци и умеят до съвършенство да пишат студено и трагично по начин, типичен и за руснаци и скандинавци.

„Глад“ (1966) (писател – Кнут Хамсун, режисьор – Хенинг Карлсен)

Като Достоевски в златните му години Хамсун е майстор в изграждането на герои. Всъщност Понтус, антигероят в „Глад“, често е описван като новия Разколников от „Престъпение и наказание“ или Иванович от „Играчът“.

Понтус е самотен писател, скитащ се по улиците на Кристияния, днес – Осло, в крайна мизерия, глад и студ. Нещастието му на моменти го подтиква към проява на истинска лудост и скоро той осъзнава, че гладът не е само физическа нужда, но преди всичко – психологически проблем.  В процеса на собствените си делюзии той търси своята истинска същност.

Режисьорът Калрсън остава верен на главния герой, изигран прекрасно от Пер Оскарсон (който печели за ролята си „Златна палма“  в Кан). Понтус на екрана е горд сноб. Книгата до някъде е и биографична, тъй като самият Хамсун е бил беден писател, който печелел за прехраната си, сменяйки десетки професии. Хенинг Карлсен умира през 2014 г., а последният му филм е по творба на друг нобелов лауреат – “Спомени за моите тъжни проститутки” от Габриел Гарсия Маркес.

„Безсъдбовност“ (2005) (писател – Имре Кертес, режисьор – Лайош Колтай)

„Безсъдбовност“ е първата книга на Кертес и една от основните причини да му бъде присъдена Нобелова награда. Унгарецът оцелява в концентрационен лагер и романът му е полубиографичен, като разказва за преживяванията му в Аушвиц и Бухенвалд. Главният герой Гоьрги Кьовес  е описан почти по кафкиански, а случващото се около него – варварството и дехуманизацията в лагерите на смъртта са осезаеми.  Портретът на страдащия е истински и реалистичен, което превръща „Безсъдбовност“ в един от най-важните романи за Холокоста и Втората световна война.

Кертес сам пише сценария за филма по книгата си, като се придържа максимално към сюжета. Лентата се превръща в най-скъпата продукция на унгарското кино за всички времена.

„Пианистката“ (2001)(писател – Елфриде Йелинек, режисьор – Михаел Ханеке)

Много често лауреатите на Нобелова награда са безкрайно скромни, когато обявят името им. Вислава Шимборска, Джон Стайнбек и други посочват, че не заслужават подобна чест. Йелинек също прави това, като казва, че други заслужават много повече. Като например Петер Хандке.

Австрийската писателка и драматург е много повлияна в творчеството си от модерниста Роберт Музил. Тя озадачава много Шведската академия – от една страна с отказа си да се появи на церемонията по награждаването, а от друга – със стила си на писане и темите, които засяга. Критиците я класифицират като писател, който „не използва артистична структура“ и „нанася невъзстановими щети на литературата като изкуство“.

„Пианистката“ е публикувана през 1983 г. и е прекрасен пример за уменията на Йелинек. Главната героиня Ерика Кохут е сексуално репресирана учителка по пиано, която все още спи в леглото на майка си, въпреки че е 36-годишна. Един от учениците й решава да се разплаща с нея със странна садомазо връзка, в която те влизат в типичните роли „слуга“ и „господар“.

През 2001 г. австрийският режисьор Михаел Ханеке адаптира романа във филм. Той се справя с тежки теми като воайорството, парафилията и др. и триумфира на фестивала в Кан. „Пианистката“ прави режисьора един от най-известните и влиятелни в киното.

„Врагът“ (2013) (писател – Жозе Сарамаго, режисьор Денис Вилньов)

Жозе Сарамаго е може би най-странният носител на Нобелова награда. Той е сред най-непопулярните автори в родината си макар, че е единственият португалец, който е печелил приза за литература, е „персона нон грата“ в страната си. Цялата португалска общественост е изненадана, когато Академията го избира през 1998 г. Все още някои от творбите му са цензурирани в иберийската държава заради политическите и религиозните му убеждения.

Филмът „Врагът“ на Денис Вилньов е базиран на романа на Сарамаго „Двойникът“, в който един отегчен и уморен мъж намира своето подобие в един сериал по телевизията. И книгата, и филмът са разказ за този странен човек. Това е четвъртата лента по роман на Сарамаго след „Слепота“, „Ембарго“ и “The Stone Raft”.

„Тенекиеният барабан“ (1978) (писател – Гюнтер Грас, режисьор – Фолкер Шльондорф)

Починалият през 2015 г. Гюнтер Грас е един от най-основополагащите и важни, но и противоречиви, съвременни писатели в европейската литература. Противоречив заради факта, че в младежките си години е служил в СС, военната полиция на нацистка Германия. Основополагащ, защото с творчеството си разкрива забравени и болезнени тъмни страни от миналото на Европа. „Тенекиеният барабан“ е олицетворение именно на тези страни на литературата му. Романът разказва за 3-годишният Оскар, който не иска да порасне. На един рожден ден той получава подарък – тенекиен барабан, с който повече не се разделя. Оскар „пътува“ през германската история като ехо на Втората световна война. Щрихите на критика и груба самоирония и хумор са из цялата книга, а идеята за свободата я превръща в истински шедьовър и една от най-важните творби в съвременната европейска литература.

Адаптацията й за големия екран й печели „Златна палма“ и „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм. Почти черна комедия, лентата е провокативна и актуална и се превръща в култ. В ролята на Оскар прекрасно се превъплъщава детето актьор Дейвид Бенент.

 

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

40704027_303

Петер Хандке – отричан и обичан

Австрийският драматург Петер Хандке за кратко се превърна в един от най-обсъжданите избори на Шведската …