Живите мостове на словото (за поетичната книга „Птеродактили” на Божидар Богданов)

Нели ЛИШКОВСКА

В Индия повече от 500 години съществува традицията на „живите мостове”.Тези природни съоръжения се отглеждат по един особен начин.Именно – отглеждат се. Корените на каучуковите дървета се насочват от единия бряг на реката към другия и се вкореняват там, като мястото е предварително избрано.Дължината им достига 30м. и повече, а най-здравите от тях издържат 50 човека накуп. Сътворяването на един такъв мост отнема между 10 и 15 г. и не се нуждае от ремонт.

Всичко това течеше на втори план в съзнанието ми, докато четях стиховете на Божидар Богданов от новата му книга „Птеродактили”.

Обичам този механизъм на четене, при който разграфявам съзнанието си и му давам възможност да работи (и съществува) на няколко нива.Този път, то бе избрало да ме пренесе в Черапунджи и да ми покаже този забележителен природен феномен.

Така че възприемането на поетичното слово се сля с невероятни природни – и съвсем реални – картини.

Стиховете на Б.Богданов предизвикват и дори налагат точно такова четене.

…докато от дълбоките бездни на нищото

не запулсира пак светлината…

„Как трябва да се рецитира…”

След всеки един от седемте цикъла, на които е разделена книгата, семантичните пластове се увеличават, разкривайки още един аспект на мирозданието.

Наслагването на пространственовремеви точки една в друга подсказва на читателя да преподреди перспективата.Защото картината никога не е еднозначна. Но винаги е ясна.

…Поляга между хълми

като дете кърмаче…

„Пролетен сън”

И тук:

…Небето подслушва

човешките тайни.

И Бог простодушно

не смее да шавне…

„Идилия”

Мога да обознача пейзажното начало в стиховете на Б.Богданов също като точка. Точка, от която тръгват всички идейни пътеки. Но и точка, в която свършват всички смисли.

В картините си френските импресионисти (особено Сьора) използват техниката на „точкуването”.При нея чрез малки точици, наредени една до друга, се образуват определени форми, придава се обемност на изображението и се вплътнява светлината. Погледнат отблизо, човешкото око не може да различи добре даден образ в една такава картина. Но с отместване на фокуса, нещата се избистрят. Дистанцията поставя всяко нещо на мястото му.

В поезията на Б.Богданов се получава същият „точков ефект”. Чрез отдалечаване на съзнанието от конкретния стих, изплуват множество идеи.Те от своя страна се вплитат една в друга като корените на каучукови дървета и придават обемност на мисълта.

…Седя на почва – сива и напукана,

с дълбоки гъвки от естествени науки…

„Лежи на хълбок пладнето…”

И още:

…Тук винаги ще се намери кой да слуша,

материята и духа са стигнали единодушие…

„На меко ложе…”

Преминавайки през цялата гама от пейзажност, ирония, постмодернизъм, класически ритмически стъпки и тяхното нарушаване и пр., читателят несъзнателно се озовава в едно ново измерение.

Не случайно започнах този текст с историята за индийските „живи мостове”. Защото поезията в „Птеродактили” отглежда именно такива.Тя сътворява връзката между природа и цивилизация, без да отрича нито едно от тях.Тя свързва естествената еволюция с изкуствените революции, затвърждавайки необходимостта и от двете. Тя е и здравата съединителна тъкан на същността материя – и – дух.

Подобно на природния феномен „живи мостове”, които веднъж приели необходимата форма и достигнали оптимален размер – продължават развитието си самостоятелно, така и стиховете на Б.Богданов се оказват самостоятелна поетическа единица.

И тази поетическа единица е Първоклетката на човешкото съзнание.И на всичко, което е родено след него.

…Природата е просто божи дом,

където губим си ума, езика.

И кули до небето вдига ромонът

на извор, току-що избликнал.

„Първият Вавилон”