Начало / Читатели / „Одраното куче“ от Христо Запрянов (ревю)

„Одраното куче“ от Христо Запрянов (ревю)

Владимир БЕЛОВ

В памет на Христо Запрянов

Коми, АССР по времето на комунизма – място, което е като алюзия за собствения ни ад. Топос, използван от Христо Запрянов, за да унищожи тотално мита за „светлото“ бъдеще на колективния труд и социалистическата идея, на които авторът противопоставя тъмнината, безпътицата и сивотата. Група български работници с безсмислени надежди, устремили се към нищото. На това място всеки стремеж към духовност е съзнателно или несъзнателно ампутиран от обществото. Ако физическото оцеляване и приспособяване е пряко обвързано с духовната смърт, то несъмнено духовното се потъпква. Животът на главните герои, чието единствено забавление след тежкия, непосилен и изнурителен труд се свежда до разнообразни сексуални гаври с проститутката Лида, отстрани изглежда грубоват и гнусен, но всъщност представлява „оголена“, „съблечена“ от костюма на ежедневния етикет и лишена от маски демонстрация на есенцията на човешките взаимоотношения – недодялани и понякога простовати.

И въпреки че на места темата за първично-елементарното потисничество на висшестоящите над нисшестоящите може да изглежда изтъркана (храната, с която привилегированите се тъпчат за сметка на работниците), лошото е, че е актуална и до днес.

Обществените взаимоотношения на българските географски ширини не са се променили. В сивотата и еднообразието си т.нар. „управляващ елит“ може само да репродуцира до безкрай елементарните си и пошли модели на поведение, бидейки неспособен да измисли и реализира нещо по-цветно.

Неслучайно в произведението си Запрянов постоянно работи със символите на тясната рамка, намираща проявление под формата на затвор, ковчег или морга. Рамка, в която, ако не се побираш, трябва да бъдеш натикан дори с риск крайниците или главата ти да бъдат отрязани. Авторът не съди. Той просто е наблюдател на действителността такава, каквато е – сива и безпътна отвън, шизофренна и параноична отвътре – в душите на главните герои.

В романа вътрешният живот на персонажите рязко се отграничава от ежедневеното им поведение. Той е живот-за-себе си, за който те не говорят. Пиянският танц върху срязани стъкла, пробиващи ходилата ти, е единственото външно проявление на вътрешния невротичен свят на героите, сякаш обвеян от халюцинации. Боят между отколешните приятели в бараката е пиянството, което отрезвява мислите. Той е страхът да ти припомнят каква е действителността, която може би не искаш да си признаеш, че и ти градиш, защото всички вкупом участваме в това пияно хоро. Хоро, в което едни потискат други, докато всички взаимно не оскотеят. Хорото на самосъжалението и отчаянието, на преждевременното психическо и душевно осакатяване и оскотяване, сравнявано с постоянно описваните в романа сцени на убийства на животни – одраното куче лайка, агонизиращите жаби с отрязани бутчета в нужника на военното поделение. Единственото, което остава на героите, е стремежът за мъст, водещ отново към смъртта и безпътицата, към тъмата и слепотата, към ножа, който пробожда гърба и убива един от тях, за да може той после просто да бъде зачеркнат от списъка и да се пресели в царството на сенките, където, за щастие, приемат и с разкопчан дюкян.

„Одраното куче“ тук

Прочетете още

xxxIMG-0579-239x300-1-239x300.jpgMic_.esvmeQQ4iw-239x300.jpg,Mic_.nJirAyIALf-239x300.jpg.pagespeed.ic.UQsbiIKojS

Хората станаха лоши – част първа

Николай ФЕНЕРСКИ Помните ли го онзи злодей Антоан Сигърх от „Няма място за старите кучета“ …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *