„Приказни песни“ от Джордж Р. Р. Мартин (анотация и откъс)

АНОТАЦИЯ

Много преди феноменалния успeх на „Игра на тронове“ списание „Тайм“ обяви Джордж Р. Р. Мартин за „американския Толкин“ и „Приказни песни“ показва защо авторът си е спечелил славата на един от най-добрите разказвачи на нашето време.

„Приказни песни“ е антология, която предлага и по-ранни, и по-късни произведения на Мартин, включително разкази и повести, печелили награди като „Хюго“, „Небюла“ и „Брам Стокър“, допълнени от увлекателни коментари на прочутия писател. Тя проследява пътя, който Мартин изминава от начинаещ автор на комикси до върховете в класациите на бестселърите. И показва, че независимо дали пише за върколаци и магьосници, за супергерои или космически приключения, Мартин демонстрира еднакво богат и многообразен талант.

„Приказни песни“е безценна хроника на един писател на върха на творческата му мощ, както и незабравимо четиво за неговите фенове – стари и нови.

Внушителна ретроспекция… колкото впечатляваща, толкова и вълнуваща.
Пъблишърс Уикли

„Приказни песни“ е идеалният начин да откриете този майстор на научната фантастика, фентъзито и хоръра… Няма друг писател като Мартин.
Гардиън

От Джордж Р. Р. Мартин винаги очаквам най-доброто и винаги го получавам
Робърт Джордан

ОТКЪС

САМО ДЕЦАТА СЕ БОЯТ ОТ МРАКА

Сенки безмълвни в мрачината танцуват,

създания страшни сред тях се реят;

твари призрачни в тъмнината ловуват,

злодеи крилати в небето вилнеят.

В мъглата злокобна и призрачно сива

бездушни чудовища стръвно лудеят;

техен дом е земята на злото мъждива,

Корлос е светът, в който живеят.

Надпис, открит в пещера в Централна Европа,

служила някога като храм на тъмна секта; авторът неизвестен

 

Мрак. Навсякъде цареше мрак. Зловещ, отблъскващ, вездесъщ, надвиснал над равнината като огромна душна мантия. Нито един лъч лунна светлина не успяваше да пробие мрака, нито една звезда не успяваше да озари земята. Нощта бе навсякъде – зловеща и всепроникваща, изпъстрена с вихри от задушливи сивкави мъгли, които танцуваха неуморно и променяха очертанията си с всяка стъпка.

Нещо изграчи в далечината, но да се различи силуетът му бе невъзможно. Мъглите и сенките поглъщаха всичко.

Впрочем не. Нещо се виждаше все пак. Насред равнината, извисила снага сякаш напук на суровите черни планини в далечината, се издигаше тънка като игла кула, устремила се към мъртвото небе. Тя се издигаше на много мили над равнината чак до висините, където бушуваха пурпурни мълнии и отраженията им танцуваха неуморно по лъскавите черни камъни. Единственият прозорец на кулата мъждукаше в приглушена тъмноалена светлина, единствено островче светлина сред океана на нощта.

Мъгливите вихри долу пристъпяха неловко, смутено; смътно шумолене, блъскане дори, нарушаваха мъртвешката тишина. Нечестивите обитатели на Корлос бяха обладани от страх, тъй като светлината, която идваше от кулата, показваше, че господарят им си е у дома. А от него се страхуваха дори демоните.

Зловещото създание надзърна през единствения прозорец, разположен високо в черната кула, огледа безкрайния мрак, надвиснал над долината, и ги обсипа с ругателства. Разгневеното създание загърби бушуващите вихри на вечната нощ и обърна взор към добре осветените покои на своята цитадела. Нечий хленч отекна в тишината. Към мраморната стена бе прикован уродлив демон, който напразно се извиваше и гърчеше с надежда да се освободи от веригите. Господарят не остана доволен. Вдигна ръка и я насочи към страховития демон, опънал оковите. От нея излетя поток от черна енергия.

Вик на агония прониза безкрайната нощ и демонът увисна безпомощно на стената. Окованият звяр бе мъртъв. Нито звук не нарушаваше покоя на кулата и нейния зловещ обитател. Господарят се отпусна върху огромния си трон с формата на прилеп, издялан от един-единствен къс искряща черна скала. Огледа помещението, сетне устреми поглед през прозореца, отвъд който се вихреха едва различими мрачни сенки.

Демонът поне бе издал силен, пронизителен вопъл, който бе отекнал на много мили около зловещата кула. Бяха го чули дори в тъмниците, разположени дълбоко под земята, и затворените там демони бяха потръпнали в очакване на още по-ужасни мъки, тъй като този вик, този вопъл, бе самото въплъщение на гнева и яростта.

От вдигнатия юмрук излетя нова струя черна енергия и се устреми към нощта навън. Нещо изпищя и от небето падна смътна сянка, разтърсена от конвулсии. Господарят на кулата се озъби в зловеща усмивка.

– Нима това може да бъде истинско развлечение? Само в земите на смъртните, където властвах някога, мога да се забавлявам достойно. Да, някога властвах там и ще властвам отново! Ще ловувам човешки души! Но кога най-сетне ще се сбъдне пророчеството, кога ще бъде принесена жертвата, която да ме освободи от това безкрайно изгнание?

Гръм разтърси мрака. Пурпурни светкавици озариха черните планини. А обитателите на Корлос потръпнаха от страх. Защото Саагаел, принцът на демоните, властелинът на Корлос, кралят на преизподнята, бе разгневен. А когато господарят на мрака не бе в настроение, поданиците му трепереха от ужас, скрити в мъгливите вихри.

Хилядолетия наред големият храм бе лежал скрит сред пясъците и джунглите, самотен, изоставен. Вековен прах бе покрил пода, вековна тишина бе обладала мрачните му, потънали в сенки ниши. Светилище някога на мрака и злото, той бе обявен за табу от поколения туземци, затова никой не бе прекрачвал прага му от много столетия.

Сега обаче, след безброй години на забвение, големите черни врати, покрити с издялани върху тях уродливи, но отдавна забравени символи, проскърцаха отново. Нечии стъпки нарушиха покоя на праха, трупал се цели три хиляди години, нечии викове нарушиха тишината на най-мрачните му кътчета. Появиха се двама мъже, които пристъпиха в древния храм бавно и неспокойно, като се оглеждаха предпазливо.

Бяха покрити с мръсотия, небръснати и немити, а на лицата им бе изписана алчност и жестокост. Дрехите им бяха прокъсани, досущ парцали, и всеки от тях носеше дълъг остър нож, окачен на колана му редом с празния, безполезен вече револвер. Това бяха бегълци, дошли в храма с ръце, изцапани от кръв, и сърца, обладани от страх.

По-едрият от двамата, висок строен мъж на име Джаспър, огледа пустия мрачен храм със студен циничен поглед. Дори на него мястото му се стори твърде мрачно и неприветливо. Навсякъде цареше тъмнина, въпреки яркото слънце, озарило джунглата отвън, тъй като малкото на брой прозорци имаха тъмнопурпурен цвят и през тях почти не проникваше светлина. Всичко останало бе иззидано от камък с цвят на абанос, издялан преди много столетия. Стените бяха покрити с необикновени фрески, до една отвратителни и зловещи, а въздухът бе влажен, застоял, напоен с миризмата на смърт. Мебелите – с изключение на огромния черен олтар в далечния край на помещението – отдавна бяха изгнили, за да се превърнат в купчинки прах. Там някога бе имало стълби, водели към следващото, по-високо ниво, но сега и те бяха изчезнали, прогнили и потънали в небитието.

Джаспър свали раницата от рамото си, обърна се към нисичкия си пълничък спътник и каза с нисък гърлен глас:

– Познай какво ще направим, Уили. Ще пренощуваме тук.

Уили се огледа неспокойно и облиза пресъхналите си устни.

– Идеята не ми допада. Тръпки ме побиват от това място. Прекалено е мрачно и страховито. Погледни онези неща по стените. – Уили посочи един от най-отвратителните стенописи.

Джаспър се засмя с горчив жесток смях, долетял от дълбините на гърлото му и прозвучал като ръмжене.

– Трябва да се скрием някъде, защото пипнат ли ни навън, туземците ще ни убият. Знаят, че сме отмъкнали свещените им рубини. Хайде, Уили, мястото не е никак лошо, а и диваците не смеят да го приближат. Вярно, малко е тъмно, но… какво толкова. Само децата се боят от мрака.

– Да… предполагам, че си прав – отвърна Уили колебливо. И той свали раницата си и седна на прашния под редом с Джаспър, след което почна да вади провизии, за да приготви нещо за ядене.

Не след дълго Джаспър се отправи към джунглата и след няколко минути се върна с наръч дърва. Запалиха малък огън, настаниха се край него мълчаливо и лакомо се нахвърлиха върху оскъдната храна. Когато привършиха, останаха край огъня и заговориха шепнешком какво ще направят с намереното богатство, когато се върнат в цивилизацията.

Времето минаваше бавно, но неумолимо. Навън слънцето се скри зад планините, които се издигаха на запад от храма. Над джунглата се спусна мрак.

Нощем вътрешността на храма изглеждаше още по-зловеща. Тъмнината, изпълзяла сякаш от стените, приглушаваше думите им. Джаспър се прозина, разстла спалния си чувал върху прашния под и се излегна върху него. Погледна Уили и каза:

– Време ми е за сън. Ти какво ще правиш?

Уили се поколеба.

– Ами… И аз ще си лягам. Но не на пода. Този прахоляк… може да има насекоми… паяци може би. Някакви нощни гадинки. Не искам да ме ухапят, докато спя.

Джаспър се намръщи.

– Къде тогава? Не виждам никакви мебели.

Уили впери поглед в мрака. Огледа помещението в търсене на подходящо място.

– Там! – възкликна след миг. – Това нещо ми изглежда достатъчно широко, за да ме побере. А и буболечките няма да могат да се качат.

Джаспър сви рамене.

– Както искаш. – Обърна му гръб и не след дълго заспа. Уили пристъпи към големия дялан камък, разстла върху него спалния си чувал и се покатери отгоре. Излегна се, потръпна при вида на барелефите на тавана и затвори очи. След броени минути задиша равно и спокойно, като дори леко похъркваше.

В другия край на помещението Джаспър се размърда в спалния си чувал, седна и погледна към спящия си спътник. В главата му нахлуха трескави мисли. Туземците ги преследваха по петите, а един човек можеше да бяга по-бързо от двама, особено ако вторият е дебело трътлесто прасе като Уили. Да не забравяме и рубините – искрящото богатство, по-голямо от всичко, за което бе мечтал. Те можеха да бъдат негови… само негови.

Джаспър се надигна тихичко и се промъкна като вълк в мрака към спящия Уили. Ръката му се плъзна към колана и измъкна нож с тънко острие, което проблесна в мрака. Когато стигна до олтара, спря за миг и погледна спящия си другар. Уили спеше неспокойно, въртеше се, дишаше тежко. Мисълта за искрящите червени рубини в раницата на Уили не даваше на Джаспър покой. Острието проблесна отново и се спусна рязко надолу.

Дебелакът изохка, рукна кръв и обагри свещения древен олтар.

Навън светкавица разцепи ясното безоблачно небе. Разнесе се страховит гръм, който отекна над околните хълмове. Мракът вътре в храма като че ли стана още по-чер. Тих вой изпълни помещението. „Вероятно вятърът прониква през древните кули на светилището“, помисли си Джаспър, докато ровичкаше в раницата на Уили, за да измъкне скъпоценните камъни. Странно, но вятърът като че ли нашепваше една дума, повтаряше я настойчиво, подканващо. „Саагаел… – виеше тихо той. – Саааааагаеееел…“

Шумът се усили, шепотът прерасна във вой, който изпълни всяко кътче на древния храм. Джаспър се огледа раздразнено. Не разбираше какво се случва. Над олтара се появи голяма цепнатина, от която се прокрадна облак мъгла и затанцуваха черни сенки. През пукнатината се промъкна мрак, по-наситен, по-черен и по-студен от всичко, което Джаспър бе виждал. Завихри се и се насочи към един от ъглите, който тънеше в непрогледна тъма. Сетне започна да расте, да променя формата си, да добива очертанията на човешка фигура.

Миг по-късно мракът се разсея. На мястото му стоеше същество, смътно напомнящо човек, с едра, могъща снага, облечено в дрехи от мека сива материя. На кръста си носеше колан, а на раменете си наметало, изработени от кожата на страховито животно, каквото никога не бе бродило по земята. Главата му бе скрита под качулката на наметалото, под която не се виждаше нищо освен мрак. Две късчета от този мрак бяха по-черни, по-непрогледни от останалите. Голяма брошка във формата на прилеп, издялана от лъскав черен камък, придържаше наметалото.

Джаспър попита с едва доловим шепот:

– К-к-кой си ти?

Тих, глух, страховит смях изпълни всяко кътче на храма и се понесе в нощта.

– Аз ли? Аз съм и Война, и Чума, и Кръв. Аз съм и Смърт, и Мрак, и Страх. – Отново се разнесе същият смях. – Аз съм Саагаел, принцът на демоните, господарят на мрака, кралят на Корлос, единственият, истинският властелин на преизподнята. Аз съм Саагаел, когото предците ти наричаха Поглъщащия души. И ти ме призова.

Джаспър облещи очи от страх и рубините, вече напълно забравени, останаха да лежат в прахоляка. Привидението вдигна ръка и около нея се събра мрак, който сякаш се сгъсти и стана още по-черен. Зла сила изпълни въздуха. Миг по-късно Джаспър потъна в мрак, необятен и вечен.

На другия край на света се носеше призрачна фигура, която сияеше в зелено и златно. Тя се сепна, спря насред полета си, тялото й се напрегна, пронизано от тревожно предчувствие. На призрачно бялото й лице се изписа дълбока загриженост, когато осъзна какво се е случило. Доктор Уиърд разчете правилно сигналите: някъде на земята се бе появило свръхестествено зло. Достатъчно бе да последва едва доловимото излъчване, което щеше да го привлече като магнит към злокобния му източник.

Призрачната фигура се понесе на изток с бързината на мисълта. Летеше уверено, неотклонно към извора на злото, планините, долините, реките и горите се нижеха под нея с такава скорост, че приличаха на размазано петно. На хоризонта се появиха големи крайбрежни градове, чиито небостъргачи опираха сякаш в облаците. След миг и те останаха зад гърба му и на тяхно място се появиха сърдити бурни вълни. За едно мигване на окото бе прекосил цял континент, а след него дойде ред и на още един океан. Земните ограничения върху скоростта и материята нямаха никакво въздействие върху един дух. Изведнъж настъпи нощ.

Под Златния призрак се появиха гъсти непроходими джунгли. Нощта придаваше още по-зловещ вид на сплетените им един в друг дънери и клони. Подире им се появи пустиня, сетне голяма буйна река, после нова пустиня. И пак джунгла. Появиха се и селища, но само за да изчезнат след частица от секундата. Нощта сякаш се разстъпваше пред стремително летящата фигура.

Доктор Уиърд спря. Пред погледа му изневиделица се изправи огромният зловещ храм, зад чиито високи стени се крие¬ха мрачни страховити тайни. Приближи го предпазливо. Край него витаеше усещане за нещо много, много зло. Мракът, вкопчил се в светилището, изглеждаше много по-гъст и непрогледен в сравнение с онзи, който бе покрил заобикалящата го джунгла.

Астралният отмъстител приближи бавно и предпазливо дебелата черна стена. Силуетът му потрепери и избледня, когато мина през нея и се озова в катраненочерната утроба на храма, която му се стори ужасно позната. Тъмните зловещи стенописи, безкрайните редици абаносови пейки, огромната статуя, която се взираше в него високо иззад олтара, свидетелстваха, че това е нечисто място, светилище на отдавна забравена секта, на хора, издигнали в култ някое от мрачните божества, които се криеха Отвъд. Земята бе станала много по-чисто място, откакто последното подобно божество бе потънало в небитието.

И все пак… Доктор Уиърд спря и се замисли. Всичко тук, накъдето и да погледнеше, изглеждаше ново и неизползвано, макар – обзе го ужас – на жертвения олтар да имаше незасъхнала кръв! Възможно ли бе този култ да е възкръснал? Възможно ли бе хората да са започнали отново да се кланят на Бродещите в сенките?

Откъм олтара долетя слабо шумолене. Доктор Уиърд се обърна и потърси източника му. Нещо помръдна едва-едва в мрака и частица от секундата по-късно доктор Уиърд полетя натам.

Оказа се човек… или поне каквото бе останало от него. Висок, строен, мускулест. Лежеше неподвижно на пода, вперил в мрака невиждащите си очи. Чу се удар на сърцето, последван от спазъм на белите дробове, но нищо друго. Никакво движение. Това бе създание, лишено от воля, от инстинкти. Лежеше мълчаливо, неподвижно, с празен поглед, забит в тавана. Празна обвивка, лишена от съзнание и душа.

Гняв и ужас изпълниха гърдите на Астралния отмъстител, когато се извърна и се взря в сенките. Усещаше нечие зло присъствие. Никога досега не се бе сблъсквал с такава всепоглъщаща аура на толкова първично, толкова неподправено и съвършено зло.

– Добре! – извика той. – Зная, че си тук някъде! Долавям зловещото ти присъствие. Покажи се… ако смееш!

В помещението прокънтя зловещ кух смях и отекна от дебелите черни стени.

– Ти пък кой си?

Доктор Уиърд не помръдна. Погледът му обходи храма в търсене на източника на този призрачен смях.

А гласът прозвуча отново, дълбок, гърлен, силен, изпълнен със злост.

– Не че това има някакво значение. Безразсъден смъртен, нима се осмеляваш да предизвикаш сили, които са непостижими за ума ти? Добре, ще изпълня желанието ти и ще се покажа. – Смехът отекна още по-силно. – Но скоро ще съжалиш за прибързаните си думи!

Някъде отвисоко, там, където излъсканите от безброй стъпки абаносовочерни стъпала се виеха към най-високите етажи на кулата на черния храм, се спусна черна мъгла. Спусна се надолу по витата стълба досущ като внезапно оживял облак мрак. По средата на стълбата облакът спря, започна да се сгъстява и да придобива форма. Съществото, застанало на абаносовите стъпала, приличаше смътно на човек, но това бе прилика, която го караше да изглежда още по-ужасно и страховито. Смехът му отново изпълни храма.

– Задоволява ли те видът ми, смъртни човече? Защо мълчиш? Да не би да те е страх?

Отговорът не закъсня и прозвуча ясно, силно, предизвикателно:

– Никога, Мрачни! Наричаш ме смъртен и очакваш да се разтреперя при вида ти. Но грешиш. Аз съм също толкова безсмъртен, колкото си и ти! Сражавал съм се с върколаци, вампири и магьосници и не съм съмнявам, че ще надделея и над демон като теб!

С тези думи доктор Уиърд се хвърли към гротескната фигура, застанала на стълбите.

Под черната качулка проблеснаха за миг два искрящо алени пламъка, сетне се разнесе познатият вече смях, но този път по-лудешки отпреди.

– Значи си готов да се сразиш с демон, а, призрако? Много добре! Ето, демонът стои пред теб! Да видим кой ще оцелее! – каза мрачната сянка и махна нетърпеливо с ръка.

Доктор Уиърд едва бе изминал половината път до стълбите, когато пукнатината над олтара се разшири и пред него внезапно изскочи нещо огромно и зло, което препречи пътя му. На ръст бе два пъти колкото него, в устата му блестяха няколко реда остри зъби, а очите му наподобяваха червени главички на топлийки, изпълнени със злост. От чудовищната твар се носеше осезаем мирис на мухъл и смърт.

Без да спре нито за миг, за да прецени ситуацията, доктор Уиърд се хвърли срещу новия си противник и заби юмрук в студената му влажна и лепкава плът. Целият потрепери. Плътта на чудовището наподобяваше меко, но много жилаво тесто; бе толкова мръсна и противна, толкова отвратителна, че го побиха тръпки.

Ударът не нанесе никакви поражения на демоничното създание. Ноктите му се забиха болезнено и с удивителна сила в рамото на Златния призрак и го раздраха. Остра болка прониза доктор Уиърд и той осъзна, че това същество не принадлежи на света на хората – в такъв случай той щеше да е неуязвим за него, – а е дошло от преизподнята и е в състояние да го унищожи. Както и той него, между другото.

Чудовището протегна огромната си ръка, стовари пестник в гърдите му и го отхвърли назад. Доктор Уиърд се олюля, а демонът, който издаваше нечленоразделни звуци от олигавената си зурла, се хвърли към него. Огромните му протегнати ръце завършваха с остри нокти. Доктор Уиърд изгуби равновесие и се сгромоляса тежко върху студения каменен под. Чудовището се хвърли върху него. Проблеснаха пожълтели зъби, устремили се към врата на призрака.

В отчаянието си доктор Уиърд изви лявата си ръка и я заби в муцуната на демона, който го притискаше към земята. Напрегна призрачните си мускули, десният му юмрук полетя със страшна сила към противната физиономия на чудовището и се стовари върху нея като пневматичен чук. Изчадието изпищя пронизително, претърколи се настрани и се олюля. Миг по-късно Златния призрак също се изправи.

„Приказни песни“ тук