Лира Литературно-рекламна Агенция
Венцислав КОСТАДИНОВ
„Вие не я познавате, но тя знае всичко за вас“
Още с тази зловеща прелюдия на корицата, книгата поглъща цялото читателско внимание към себе си. Сякаш книгата сама по себе си отваря предварително всичките си врати, за да разкрие инертната си същина, но не и самото „момиче от влака“. То е нещастно, низвергнато от целия свят същество, обречено да пътува всеки ден с влака до Лондон и обратно, поглъщайки черната магия на спомените, с които е белязано нейното настояще. Момичето е Рейчъл и през нейния неотлъчен детективски поглед ние се срещаме със смразяващите описания на едно отдалечено лондонско предградие, в което някога са царували любов и хармония за нея. Преди вечният, всекидневен тътен на влаковете да започне да прорязва ожесточено живота на главната героиня, превръщайки го в тлееща отломка от спомени, мъка и алкохолни делириуми.
По същинско подобие на изящно изваян психотрилър, сюжетната линия в световната сензация на Паула Хоукинс върви праволинейно, без особени промени, докато в един момент съспенсът разпокъсва този ретроспективен затвор на мисли и чувства.
И тогава се стоварва ужасът: вечерта на 13-ти юли никога вече няма да бъде същата за Рейчъл. Изведнъж безцелните обиколки на Лондон се превръщат в един-единствен апел: мракът най-сетне да бъде разтурен.
Кошмари, безсънни нощи, настоятелни срещи с психотерапевти осмислят ежедневните опити на Рейчъл да отърси паметта си от влиянието на погълнатия алкохол във фаталната вечер.
На пръв поглед всичко изглежда непроменено, но тя знае, че нещо коварно е пропило околността около подлеза на влака и е изтрило изцяло паметта й за него.
Съвсем неволно тя изиграва решаваща роля в брутално непредумишлено убийство, за чийто извършител полицията е изцяло неведома. Със зъби и нокти самотното момиче от влака ни превежда бавно и мъчително в този коловоз от спонтанно излезли наяве истини, интриги, удари под кръста и пререкания.
„Момичето от влака“ ни въвлича в най-тъмните половини на човешката памет. За моментите, когато сме единствено погълнати от собственото си страдание, но се оказваме неволно свидетели на тежко произшествие, безсилни да се намесим.
Със своите авангардни, неподправени механизми, изграден съвсем адекватно с методите на съвременния минимализъм, „Момичето от влака“ ми напомни за политическите трилъри от големия екран „Liberty Stands Still“ и „Vantage Point“, където ключова роля играе точно определен времеви отрязък.
Но какво става, когато съзнанието ни е напълно безсилно дори да възпроизведе повторно въпросния ключов момент, а вместо това оставаме впримчени в калейдоскопа на безконечното déjà-vu?
