Лира Литературно-рекламна Агенция
Цялата история от онова време се свежда до битка на живот и смърт между юриста и барона.
Мишле
Пролог
На 29 ноември 1314 година, два часа след вечерня, двайсет и четирима конници, облечени в ливреи на кралския двор на Франция, излязоха в галоп от замъка Фонтенбло. Горските пътища бяха побелели от снега; небето бе по-тъмно от земята; вече се беше смрачило или по-скоро поради слънчевото затъмнение от предишния ден не беше се развиделявало.
Двайсет и четиримата конници нямаше да спрат за почивка до сутринта и щяха да галопират още през другия и през следващите дни едни към Фландрия, други към Ангумуа и Гийен, трети към графство Дол, към Рен и Нант, към Тулуза, Лион, Ег-Морт, събуждайки по пътя си кралски наместници и сенешали, превота, градски съветници, управители на кралски резиденции, за да съобщят на всеки град и село в кралството, че крал Филип IV Хубави е мъртъв.
Камбанният звън за умряло щеше да прокънти от всяка камбанария; силна зловеща вълна от звуци щеше да се разпростре, докато стигне до всички граници.
След като управлява двайсет и девет години, без да прояви и най-малката слабост, Железният крал беше умрял от мозъчен удар. Той беше на четирийсет и шест години. Издъхна по-малко от шест месеца след пазителя на печата Гийом дьо Ногаре и седем месеца след папа Климент V.
Така, изглежда, се сбъдна проклятието, което Великият магистър на тамплиерите отправи на 18 март от върха на кладата и в което призоваваше и тримата да се явят пред Божия съд, преди да е изтекла една година.
Непреклонен, високомерен, умен и потаен владетел, крал Филип беше оставил толкова дълбока следа в своето царуване и така се бе извисил над времето си, та тази вечер се създаде впечатлението, че сърцето на кралството е спряло да бие.
Но народите никога не умират със смъртта на някой човек, колкото и велик да е той; раждането и смъртта им се подчиняват на други закони.
Името на Филип Хубави щеше да се запази през вековете само заради пламъците на кладите, на които този монарх хвърляше своите врагове, и поради блещукането на златните монети, чието тегло той постоянно намаляваше. Хората бързо щяха да забравят, че той беше накарал влиятелните личности да си държат езика зад зъбите, беше поддържал мира, доколкото бе възможно, беше реформирал законите, беше построил крепости, за да могат селяните да обработват земята в безопасност, беше обединил провинциите, беше дал на гражданите право да участват в събранията на парламента, беше направил всичко възможно Франция да остане независима във всяко отношение.
Едва изстинала ръката му, едва угаснала тази силна воля, и дълго обуздаваните или възпираните частни интереси, незадоволени амбиции, злопаметност, стремежи към почести, влияние, богатство нямаше да загубят време, преди да се развихрят.
Две групи се готвеха да воюват безмилостно за властта: от една страна, реакционната група на бароните, ръководена от Шарл дьо Валоа, брат на Филип Хубави; от друга фракцията на висшата администрация начело с Ангеран дьо Марини, помощник на починалия крал.
За да се избегне или разреши тлеещият от месеци конфликт, бе необходим силен монарх. Но двайсет и пет годишният принц Луи Наварски, който щеше да седне на трона, изглеждаше лишен както от дарбата да управлява, така и от късмет. Предшестваха го репутацията на ма¬мен съпруг и тъжният прякор Вироглавия.
Животът на неговата съпруга Маргьорит Бургундска, държана в затвора заради изневяра, щеше да служи за залог на двете съперничещи си партии.
Но от борбата щяха да пострадат и онези, които не притежаваха нищо, не можеха да въздействат върху събитията и не можеха дори да мечтаят… А на всичко отгоре зимата на 1314–1315 година се очертаваше гладна.
Първа част
Началото на едно царуване
I
Замъкът Гаяр
Издигнат на варовиково възвишение над градчето Пти-Андли, замъкът Гаяр се извисяваше величествено над цяла Горна Нормандия.
На това място Сена описваше широк завой сред тучните ливади; замъкът Гаяр се издигаше като страж десет левги надолу и нагоре по течението на реката.
По заповед на Ричард Лъвското сърце го бяха издигнали преди сто и двайсет години въпреки сключените мирни договори като предизвикателство към френския крал. Като го видял завършен, изправен върху скалата с неговите шестстотин стъпки височина, целият бял заради прясно издялания му камък, с двете му крепостни стени, странични съоръжения, решетъчни врати, амбразури, бойници, тринайсет кулички и голяма кула, Ричард се провикнал:
– А! Този замък ми изглежда доста закачлив .
И така сградата получила името си.
Всичко беше предвидено с оглед на защитата на този гигантски образец на военната архитектура щурм, фронтална или обходна атака, блокада, ескалада, обсада, всичко освен предателство.
Само седем години след построяването си крепостта бе паднала в ръцете на Филип Огюст, който в същото време бе отнел от английския монарх херцогството Нормандия.
Оттогава замъкът Гаяр се използваше не толкова като отправна точка за военни действия, колкото като затвор. Властта затваряше в него врагове, които държавата не можеше да остави на свобода, но екзекутирането им би могло да предизвика размирици или да породи сблъсъци с други сили. Онзи, който преминеше по подвижния мост на цитаделата, едва ли щеше да види отново белия свят.
Гарваните по цял ден грачеха под стрехите; през нощта вълците идваха да вият под самите стени.
През ноември 1314 година замъкът Гаяр, крепостните стени и гарнизонът му от стрелци с лък охраняваха само две жени едната на двайсет и една, другата на осемнайсет години Маргьорит и Бланш Бургундска, две френски принцеси, снахи на Филип Хубави, осъдени на доживотно лишаване от свобода за изневяра.
Беше последната сутрин на месеца, часът на литургията.
Параклисът се намираше във втория кръг крепостни стени. Основите му бяха разположени върху скалата. Вътре беше тъмно, студено, по лишените от каквато и да било украса стени бе избила влага.
Там бяха подредени само три стола – два отляво, заети от принцесите, и един отдясно за управителя на крепостта Робер Берсюме.
Отзад бяха строени в редица войниците, чиито лица изразяваха същата скука и безразличие, сякаш ги бяха събра¬ли за наряд по фураж. Снегът, който бяха пренесли с подметките си, се топеше около тях на жълтеникави локви.
Капеланът закъсняваше с началото на службата. С гръб към олтара той разтриваше вкочанените си пръсти с нащърбени нокти. Очевидно нещо непредвидено объркваше благочестивите му навици.
– Братя мои – каза той. – Днес трябва да отправим молитвите си много ревностно и много тържествено.
Прочисти си гласа и се поколеба, смутен от важността на онова, което щеше да съобщи.
– Месир, Господ е повикал при себе си душата на нашия любим крал Филип. Голяма е мъката на цялото кралство…
Двете принцеси обърнаха една към друга лицата си, при-стегнати с шапчици от дебело сиво-кафяво платно.
– Нека онези, които са му навредили или обидили, се покаят в сърцата си – продължи капеланът. – Нека онези, които се чувстват обидени приживе от него, му измолят прошка, от която всеки умиращ, бил той велик или нищожество, има еднаква нужда пред Божия съд…
Двете принцеси бяха паднали на колене, свеждайки гла¬ви, за да прикрият радостта си. Те вече не чувстваха студа, те вече не чувстваха мъчителната си тревога, нито нещастието си. Обземаше ги огромна вълна на надежда; и ако в безмълвието си се обръщаха към Бога, то беше, за да му благодарят, че ги е освободил от ужасния им свекър. Седем месеца, след като ги бяха затворили в замъка Гаяр, светът най-после им изпращаше една добра новина.
Войниците в дъното на параклиса шушукаха, вълнуваха се, пристъпваха от крак на крак.
– Дали ще ни дадат по едно сребърно су?
– Защото е умрял кралят?
– Казвали са ми, че така се прави.
– Не бе, не за смъртта, за коронясването на новия крал може би.
– И как ще се казва сега кралят?
– Дали ще води война, та да сменим малко обстановката?…
Управителят на крепостта се обърна и им нареди грубо:
– Молете се!
Новината му създаваше проблем. Защото по-възрастна¬та от затворничките беше съпруга на принца, който днес ставаше крал. “Ето че се оказах пазач на кралицата на Франция” – рече си управителят.
Изобщо не беше лесно да си тъмничар на кралските особи. Робер Берсюме дължеше най-лошите моменти от живо¬та си на тези две осъдени, които бяха пристигнали с обръснати глави в обвити в черно каручки и охранявани от сто стрелци към края на април. Две млади жени, прекалено млади, за да не изпиташ съжаление към тях… Красиви, прекалено красиви дори под безформените им шаячни рокли, за да можеш да останеш безразличен, когато си близо до тях всеки ден, цели седем месеца… Ако съблазнят някой сержант от гарнизона, избягат или някоя от тях се обеси, или пипне смъртоносна болест, или пък им се случи някакъв обрат на съдбата, грешката винаги щеше да бъде у Берсюме, него щяха да мъмрят за прекалено голяма слабост или прекалено голяма строгост; и във всички случаи това изобщо нямаше да му помогне да получи повишение. Но и той като затворничките си нямаше никакво желание да дочака края си в някаква брулена от ветрове крепост, обгърната в мъгли, издигната над тази долина на Сена, през коя¬то вече от доста време войната не минаваше, за да побира две хиляди войници, а не едва сто и петдесет.
Службата си течеше, но никой не мислеше нито за Господ, нито за краля; всеки мислеше само за себе си.
– ¬Requiem aeternam dona ei Domine… пееше капеланът.
Доминиканец в немилост, когото неблагоприятната участ и влечението към виното бяха докарали до църковния пост в затвора, капеланът се питаше, без да спира да пее, дали промяната в управлението няма да донесе някаква промяна в собствената му съдба. Той реши да не пие една седмица, за да привлече провидението на своя страна и да се подготви да посрещне някое благоприятно събитие.
– Et lux perpetua luceat ei ¬ отговори управителят.
През това време си мислеше: “Не биха могли да ме упрекнат в нищо. Прилагах получените заповеди, това е; но не съм прибягвал до никакви грубости.”
– Requiem aeternam… – повтори капеланът.
– Значи няма да ни отпуснат дори по половинка вино? – прошепна войникът ГроГийом на сержант Лален.
Колкото до двете затворнички, те се задоволяваха да помръдват устни, но изобщо не се осмеляваха да произнесат полагащия се отговор; гласовете им щяха да прозвучат прекалено силно и прекалено радостно.
Наистина през този ден във френските църкви имаше много хора, които оплакваха крал Филип, или си мислеха, че го оплакват. Но всъщност и те усещаха само някаква жа¬лост към себе си. Бършеха си очите, подсмърчаха, поклащаха глава, защото с Филип Хубави си отиваше времето, което бяха преживели, всичките години, прекарани под неговото владичество, почти една трета век от века, която щеше да бъде отъждествявана с неговото име. Мислеха за своята младост, осъзнаваха, че остаряват, и бъдещето из¬веднъж започваше да им се струва несигурно. Един крал, дори в часа на своята смърт, остава за другите нещо представително и символично.
След края на литургията, минавайки пред управителя, за да излезе, Маргьорит Бургундска му каза:
– Месир, искам да поговорим за някои важни неща, които засягат и вас.
Берсюме се притесняваше всеки път, когато Маргьорит Бургундска го погледнеше в очите, докато му говореше.
– Ще дойда да ви изслушам веднага щом приключа с обиколката си, мадам.
Той заповяда на сержант Лален да изпрати затворничките, като го посъветва тихо да бъде двойно по-почтителен и предпазлив.
Кулата, в която бяха затворени Маргьорит и Бланш, се състоеше само от три еднакви големи, кръгли и разположени една над друга стаи, по една на етаж. Всяка от тях беше със сводест таван и имаше камина с калпак. Тези помещения бяха свързани с вита стълба, издълбана в дебелия зид. В приземната стая се беше настанил за постоянно отряд стражи. Маргьорит живееше в помещението на първия етаж, а Бланш на втория. През нощта принцесите бяха разделени с дебели врати, които затваряха с катинар; през деня имаха право да общуват помежду си.
Когато сержантът ги изпрати до жилището им, те изчакаха да изскърцат пантите и резетата на стъпалата на долния етаж.
После двете се спогледаха и с един и същи порив изтича¬ха една към друга, като викаха:
– Мъртъв е, мъртъв е!
Те се прегръщаха, танцуваха, смееха се и плачеха едно-временно и неуморно повтаряха:
– Мъртъв е!
Разкъсаха платнените си шапчици и освободиха късите си, едва от седем месеца, коси.
– Огледало! Първото нещо, което искам, е огледало провикна се Бланш, сякаш щеше да бъде освободена начаса и единствената й грижа вече бе само външният й вид.
Главата на Маргьорит беше покрита със ситни и гъсти черни къдри като шлем. Косите на Бланш бяха поникнали неравномерно на гъсти и невзрачни кичури, наподобяващи слама. Двете жени несъзнателно прокараха пръсти по главите си.
– Мислиш ли, че пак ще бъда хубава? – попита Бланш.
– Колко ли съм остаряла, щом ми задаваш подобен въпрос? – отговори Маргьорит.
Онова, което двете принцеси бяха изтърпели от пролет¬та насам, драмата в Мобюисон, присъдата на краля, чудовищното наказание, наложено пред тях на техните любовници на главния площад в Понтоаз, циничните викове на тълпата и после тази половин година в крепостта, лятната задуха, от която камъните се прегряваха, вледеняващият студ, откакто беше дошла есента, вятърът, който стенеше безспир под покрива, черната каша от елда, която им поднасяха за ядене, грубите като конски косъм ризи, които им сменяха веднъж на два месеца, безкрайните дни зад тясното като бойница прозорче, през което, както и да въртяха глави, можеха да забележат само шлема на някой невидим стрелец, който минава напред-назад по караулната пътека… Всичко това силно беше променило характера на Маргьорит, тя го усещаше, тя го знаеше и осъзнаваше, че не може да не е засегнало и лицето ѝ.
„Удушената кралица“ тук
