Лира Литературно-рекламна Агенция
Любина ЙОРДАНОВА
„Океан море“ е вълшебна приказка, разказана изящно с четката на нежността и болката. Всичко започва пред морето, където то не е още море, а земята не е още земя и всяка направена стъпка може лесно да бъде заличена. Там в странноприемница „Алмайер“.
На това място няколко корабокрушенци в живота се срещат случайно, докато търсят самите себе си: художникът Пласон, чийто единствен сполучлив завършек са неприятните разговори, а онова, което най-много обича е да рисува синьото безбрежие, без да го изобразява; професор Бартълбум, който пише енциклопедия за пределите; прелюбодейката Ан Деверия, заточена тук от съпруга ѝ; страхуващата се Елизевин, която иска да живее и нейния придружител – Отец Плюш, който обича да измисля молитви за всякакви поводи; тайнственият Адамс с очи на „животно на лов“. И един незнаен посетител в седмата стая.
А там, в лоното на морето се случва най-страшното. То е обезобразено с кръв от жестокостта на човека. Убийства, омраза, борба за оцеляване, предаване, умиране и покой, който да те върне на брега. Савини и Тома.
Песните на завръщането се пеят в края, когато вече няма страх.
Има една дума. За да се каже морето. За да се помни.
А дали то има очи? Граници? Изпитва ли болка? Обича ли? Смее ли се? Дали наистина може да бъде жестоко, като човека? Или единственият му смисъл е да лекува?
Хиляди въпроси. И един отговор – океан море.
„Та никой да не може да забрави колко хубаво би било, ако за всяко море, което ни очаква, имаше една река, за нас. И някой – баща, любим, някой, – способен да ни хване за ръка и да намери тази река – да си я представи, да я измисли – и върху течението ѝ да ни спусне с лекотата на една-единствена дума, сбогом. Би било наистина прекрасно. Би бил нежен животът, всеки живот. И нещата не биха причинявали болка, а биха се приближавали, носени от течението, бихме могли първо да ги докоснем и после да ги пипнем и едва накрая да се оставим да бъдем наранени, също. Да умрем от тях. Не е важно. Но всичко би било, най-после, човешко. Достатъчно би било въображението на някого – баща, любим, някой. Той би съумял да измисли път, тук, насред тази тишина, в тази земя, която не иска да говори. Път милосърден, и хубав. Път оттук до морето.”
