Борислав ГЪРДЕВ
„Минало незабравимо“ е поредната книга, излязла под перото на политик и партиен лидер. Но тя не е мемоар, нито публицистичен сборник.
Амбицията на нейния автор е много по-голяма – да създаде и предложи на читателите романов триптих, принадлежащ по думите му към жанра на „политическата проза“.
Признавам си, че прочетох обемистия том първо от любопитство и след това гложден от мисълта, че неговият създател – неофит като нищо ще се провали в романовия си прощъпалник.
Оказах се неубедителен пророк.
Нихризов е създал интересно, увлекателно и грамотно експонирано четиво.
Като първи опит респектира пиететът му към изискванията на романовия жанр, вкусът и културата на писането, които демонстрира на всяка страница.
Авторът умело моделира образи, конфликти, сюжетни линии, ненатрапчиво и убедително преплита темпорални пластове и наистина създава панорама на три епохи, през които преминава родината ни през последните осем десетилетия.
С много топлота и носталгия пресъздава някогашна буржоазна България, чийто символ си остава тогавашният пъстроцветен Пловдив.
Тоталитарната България е разкрита откъм нейния непривлекателен облик на мачкаща и преследваща инакомислещите и т.н. народни врагове , чийто маркери са трудовите общежития, репресиите и убийствата без правосъдие, слухтенето на тайните служби и самоволното дирижиране на човешките съдби, останали винтчета в една жестока и несправедлива система.
Съвременната държава на „прехода и демокрацията“ диша с отвратителните образи на мутри, тарикати, крадци, курви и убийци, чиято квинтесенция са отблъскващите персонажи на Володя Черкезов, Чернев, Арбуза , Зара и Кирката.
Нихризов е помислил и за някаква приемлива алтернатива, вкарвайки в повествованието привлекателния Атанас Симеонов, музикантът и бизнесменът, който, култивиран от благотворната среда в Западна Европа, се завръща в страната си с амбицията да вземе дъщеря си от лапите на Зара и да й даде не само друго образование, но и съществено нова насока на ценностната й система…
„Минало незабравимо“ се чете с увлечение, ако и да е напечатан с дразнещо дребен шрифт.
Авторът умело балансира между документалното, лично преживяното (банкетът за посрещането на новата 1998 г.в Министерския съвет с появата на вегетарианеца – премиер Иван Костов), злободневно – атрактивното, сензационното и художествено – обобщаващото.
Това е трудна еквилибристика, но Нихризов се справя сравнително успешно.
Финалът на епоса му е отворен и от послеслова оставам с убеждението, че го гложди мисълта да продължи сагата.
Бих му препоръчал да изчака малко, да натрупа достатъчно материал и потенциал за осмисляне на нови образи, защото в противен случай ще се плъзне по епидермално – сензационното начало и ще представи управлението на Борисов и Орешарски като нескопосна гротеска.
Приятно съм изненадан от умението на дебютанта да гради интересен сюжет, да претворява жизнено правдиви персонажи , движени под напора на своите инстинкти и емоции, да пресъздава отминалото време с неговите най – характерни и ярки черти – независимо дали става дума за „безотговорните дни“ на септември – октомври 1944 г., за незабравимата пражка пролет на 1968 г. или за падането на Виденов от власт през януари 1997 г.
Трилогията на Нихризов се поглъща без усилие , защото не е натоварена със свръхочаквания и не преследва реномето на шедьовър.
Тя е обагрена от силни и обаятелни женски образи, които запълват и одухотворяват повествованието в първите две части – „Сенките“ и „Живите“ – Юлия и Мартина Геренови.
Особено съм впечатлен от образа на Мартина – едновременно атрактивна ,амбициозна, борбена и напориста натура, която, ако и да се е потопила в мутренските среди, все пак запазва обаянието на средата, от която произлиза и логично става жертва на поколенческата вендета – да бъде убита по заповед на Володя Черкезов.
Смятам, че никак не е случаен фактът, че след нейното изчезване от романа, той губи от своето пълнокръвие и свежест и заприличва на познато клише за времето на късния соц и безкрайния ни преход, нещо средно между „Сезонът на канарчетата“ на Николай Вълчинов и осемтомната сага „Новобогаташи“ на Александър Томов…
Изчитайки трилогията на Йордан Нихризов се замислих накъде ще поеме по – нататък.
След първата крачка.
Той е познат и утвърден публицист, печатал в „Демокрация“, „Седем“, „Монитор“. Възстановил е вътрешно- партийния бюлетин на партията БСДП „Позиция“, където с интерес прочетох размислите му за гръцката драма, публикувани на 7 юли 2015 г. под заглавие „Гръцките кахъри и нашият хал“.
Струва ми се, че добре трябва да обмисли следващият си ход и ако реши да продължи с прозата да поднесе книга, стойностна, интересна и значима, поне на нивото на „Минало незабравимо“.
Дали ще има сили за това?
„Минало незабравимо“ тук