„Диамантът на Венеция” от Кейти Хикман (анотация и откъс)

История за изключително ценен диамант лежи в основата на романа „Диамантът на Венеция” – продължението на „Тайната порта” от Кейти Хикман. Действието води от куртизански покои до тайни игрални зали във Венеция, от султанския харем до уединен манастир, по следите на пътуваща трупа акробати и носената от тях неподозирана тайна.

Един от главните герои в двата романа е Пол Пиндар, чийто прототип е живял в началото на ХVІІ век. В „Диамантът на Венеция“ Кейти Хикман засяга действителни събития от неговия живот. След като напуска Константинопол, той се сдобива с голяма колекция бижута, част от която е „Синевата на султана“ – диамант толкова голям, че бил известен като „Великият диамант на Пиндар“ или „Диамантът на Венеция“. За разлика от останалите ценности, Пиндар никога не продава диаманта. Едва на преклонна възраст го дарява за кауза на монархията. Диамантът е отнесен в Антверпен, където е продаден само за четвърт от истинската си стойност, и след това не се чува нищо за него.

„Много се заинтригувах от тази история, споделя авторката. След като я прочетох, веднага осъзнах, че трябва да я превърна в роман. Много мислих къде лежи границата между художествена измислица и действителността. Мисля, че отговорът е, че фикцията започва там, където свършат историческите факти, които са ни известни. Няма повече информация за великия диамант „Синевата на султана“, освен тази, че Пол Пиндар го е притежавал. Но как е попаднал в ръцете му и защо никога не се е разделял с него до края на живота си, когато решава да го дари? Това са все въпроси, на които само писател може да отговори…”

 

ОТКЪС

ХІІ глава

Работилницата на Просперо Мендоса беше на най-горния етаж на седеметажна къща в еврейското гето – кътче от стая, не по-голямо от корабна каюта. При посещенията си в този квартал Пол Пиндар обикновено беше придружаван от Карю, но тъй като не беше виждал очите на Карю от онази нощ в двореца на Констанца, сега той прекоси каналите сам, носещ в джоба си шпинела, който беше спечелил на карти.

Макар да бяха минали едва два часа след залез-слънце и гетото вече беше затворено за през нощта, Пол беше добре познат на стражите и няколко монети бяха достатъчни, за да бъде пуснат вътре. След като изкатери тесните стълби към гълъбарника на Просперо, Пол почука на вратата с уговорения знак – четири кратки почуквания, последвани от две дълги. После бутна вратата и влезе.

Въпреки късния час той завари стареца на тезгяха му – на едното му око беше прикрепена бижутерска лупа, а дългата му брада, която в изправено положение стигаше почти до коленете му, сега беше метната през рамо. Просперо не вдигна очи при влизането на Пол, а продължи да се взира в скъпоценния камък в ръката си.

– Е, англичанино, какво мога да направя за теб?

– Добра вечер и на теб, приятелю.

– Приятел ли? Че откога съм твой приятел? – отбеляза безстрастно Просперо, извади златна жица от чекмеджето на тезгяха, измери необходимата дължина и сряза парченцето с миниатюрни ножици. – Идваш тук като всички останали, с цел – да купиш или продадеш скъпоценни камъни и бижута, нали така? Значи не си ми приятел – добави, вдигна глава и окото му под лупата проблесна. – И нека никой не твърди противното!

– Щом настояваш – кимна Пол и се усмихна на дребния мъж, който с дългата си брада и очичките си като мъниста приличаше на същество от Долната земя.

– Е, англичанино – продължи Просперо, вече значително поомекнал, – какво ми носиш днес?

Пол извади червения камък от джоба си и го постави пред бижутера.

– Много добре. По-късно ще го погледна, щом искаш – рече Просперо и кимна към завесата, която висеше пред входа за втора стая. – Закъсня. Той вече те чака.

Пол дръпна завесата и влезе в стаята, през която се излизаше от работилницата. До прозореца стоеше мъж с гръб към него – нисък, с гърди като буре, накипрен с яйченожълт тюрбан. Пол огледа ориенталската роба, а после вдигна очи към изумителния нос с размера на две луковици на лалета, кацнал безмилостно в средата на лицето. Амброуз Джоунс.

…

Отново в работилницата Просперо подаде шпинела на Пол и каза:

– Ето ти камъка. Не може да му се отрече, красив е, но не бих могъл да ти предложа много – назова цената в дукати.

– Само толкова?

– Съжалявам, англичанино. Напоследък пазарът се наводни със скъпоценни камъни и цената на всичко падна. Така че един шпинел не струва толкова, колкото беше някога.

– И как така?

– Казват, че ги продавала някаква дама, жена от един от манастирите.

– Монахиня?

– Може би да, а може би не – сви рамене Просперо. – Какво мога да знам аз за вашите монахини и манастири? Но ми звучи съмнително – в крайна сметка откъде човек на религията би могъл да има толкова скъпоценни камъни?

– Може да е някоя богата вдовица, която е потърсила убежище там. Или част от зестрата на някоя послушница – започна да размишлява на глас Пол. Внезапно му хрумна една идея. – Възможно ли е същата жена да е продавачът на онзи велик диамант, за който всички напоследък приказват? „Синевата на султана“? Чувал ли си за него?

– „Синевата на султана“ ли? Разбира се, че съм чувал. Е, ако ми донесеш този камък, това вече е друга работа, англичанино! – проблеснаха очите на бижутера. – Бих платил добра сума само за да го подържа в ръка! Говори се, че бил близо сто карата! Знаеш ли какъв размер е това? – Сви ръката си в юмрук. – Почти толкова! А после идва и цветът – истинско синьо-бяло, под което в нашия занаят имаме предвид най-изящното бяло, но с лек синкав нюанс. Представи си каква красота е това, англичанино! Диамант с цвета на лунната светлина! – Просперо въздъхна дълбоко. – Но не затова се говори толкова много за него по нашите места. През годините до нашата лагуна са си проправяли път множество красиви и големи камъни. Най-забележителното точно в този е брилянтната му шлифовка! Казват, че имал близо два пъти повече фасетки от всичко, което някой от нас е бил в състояние да изработи! Каква светлина! Какъв блясък! Кой ли неизвестен гений е успял да създаде това чудо?! – Просперо повдигна рамене. – Никой не знае отговора на този въпрос.

– Тогава откъде според теб идва този диамант?

– Самият камък ли? Почти със сигурност от Индия, от големите мини в Голконда. Някои казват, че някога бил поставен в окото на някакъв идол в един от техните свещени храмове – Просперо пак повдигна рамене. – Но при големите камъни е така – добави и разпери изразително пръсти, – идват и си отиват, сменят имената си и никой не може да знае нищо със сигурност.

– Значи са празни брътвежи, Просперо.

– Не, англичанино! – Въпреки че наоколо нямаше никой, който би могъл да го чуе, бижутерът сниши глас: – Изобщо не са брътвежи! Диамантите притежават множество мистични свойства, това поне се знае от край време. Но „Синевата на султана“ е… различен. Говори се, че никога на този свят не е имало диамант – или какъвто и да било друг скъпоценен камък – като него! – Просперо вече шептеше, като че ли се страхуваше от собствените си думи. – Чувал съм да казват, че този диамант имал много сили – ако бъде подарен доброволно, предоставя огромна защита на приносителя си, на добрия човек прави големи добрини. Но точно обратното е за лошия. Говори се, че на него имало магически надпис на езика на могулите…  – Вдигна очи, зърна скептичното изражение на Пол и махна отвратено с ръка, сякаш го пъдеше. – Ха! Ти изобщо не ме слушаш, англичанино, чудя се защо изобщо си хабя думите!

– Значи ще ми дадеш добра цена за него, Просперо, така ли? Имам предвид, ако случайно попадна на него по време на моите пътешествия?

Но бижутерът не беше в настроение за подигравки.

– Не, англичанино, аз не искам „Синевата на султана“! Никога! – извика яростно. – И надали ще намериш много от моя бранш, които биха го докоснали. За камък като този за всички ни ще бъде най-добре, ако го оставим на мира.

– Защо казваш това?

Просперо се помести сконфузено на стола си.

– Камъкът се движи – рече, без да поглежда госта си в очите.

– Какво?

– Казах, че камъкът се движи! – отсече Просперо и метна нетърпеливо дългата си брада върху рамото си. – Нищо ли не разбра от онова, което ти казах? – вече почти крещеше на Пол. – Смяташ, че можеш ей така да купуваш и продаваш подобен магически камък, така ли? Не, не можеш! И запомни, че нищо добро не чака онзи, който опита!

Просперо се канеше да се върне в стаичката зад завесата, но на прага се поколеба и рече:

– Щом толкова те интересува, продавачът на Синевата е бил мъж, а не жена. Казват, че пристигнал от Константинопол.

– Какво е станало с него?

– Никой не знае къде е отишъл. Донесъл камъка тук, в гетото, за да бъде оценен. Но за камък като този… – бижутерът сви рамене – никой търговец на скъпоценни камъни не би имал достатъчно пари, за да го купи сам, дори и да иска. Не мисля обаче, че се е опитал да го продава. Един мой познат предложил да му пази камъка – човек не би могъл да се разхожда спокойно из града с подобен камък в джоба си, нали? – а после му обещал да пусне слух за него сред нашите хора в Антверпен и Амстердам. В крайна сметка винаги се намира някой глупак, който да се опита да купи подобен камък – просто е необходимо време, докато бъде открит. Мъжът казал, че ще се върне, но….

– Никога повече не се появил, така ли?

– Чух, че изгубил камъка на карти, мътните го взели! Дано името му се затрие завинаги! – Просперо се обърна и се изплю отвратено на пода зад себе си. – Ето, разбираш ли сега какво ти казвам, англичанино? Камъкът се движи! Няма никакъв смисъл нито да се питаш защо, нито да се опитваш да му попречиш.

„Диамантът на Венеция”  тук