„Човекът, който не беше убиец“ от Юрт и Русенфелт (анотация и откъс)

АНОТАЦИЯ

Дори и най-тъмните тайни няма да останат потулени завинаги.
Защото най-дълбоките ни страхове ще ги изкарат на светло…

Младежът Рогер Ериксон от провинциалното градче Вестерос изчезва безследно. След няколко дни бездействие местната полиция организира претърсване, което приключва със стряскащо откритие – тялото на Рогер е намерено в горското тресавище.
Случаят е поет от Националния отдел за разследвания на убийства начело с Торкел Хьоглунд. Но в града той изненадващо среща стар познат…
Себастиан Бергман. Брилянтен криминален психолог, топ експерт по серийни убийци. Всеизвестен женкар. Арогантен и силно недолюбван от колегите си.
Бергман се е оттеглил от полицията след трагичната загуба на семейството си. Но сега той отчаяно търси достъп до полицейските досиета поради лични мотиви и се съгласява да помогне на разследването. Екипът не е особено ентусиазиран. Ала доказаният професионалист Бергман е незаменим. Защото в малкия град има не една покварена душа…

„Човекът, който не беше убиец” е първият роман със Себастиан Бергман в главната роля. Необичайно динамичен, богат на плътни колоритни образи и със силни социални послания, „Човекът, който не беше убиец” разчупва клишетата в жанра и постига внушителен международен успех. А авторите заемат достойно място в лигата на Ю Несбьо и Стиг Ларшон.
Юрт и Русенфелт са сценаристи на едноименния минисериал, както и на популярния вече в България сериал „Мостът”.

ОТКЪС

Не беше убиец.

Повтаряше си го наум, докато влачеше трупа надолу по склона. Аз не съм убиец.

Убийците са престъпници. Убийците са лоши. Мракът е погълнал душите им и по разни причини те са прегърнали тъмнината и я приветстват, обръщайки гръб на светлината. Той не беше лош.

Напротив.

Не беше ли представил напоследък ясно доказателство за обратното? Не беше ли пренебрегнал чувствата и желанията си и не се ли бе въздържал заради доброто на други? Обърна другата буза – ето какво направи. Присъствието му тук – в това мочурище насред дивата пустош с мъртвото момче – не беше ли още едно доказателство, че се стреми да постъпи правилно? Принуден е да постъпи както трябва. И че никога повече няма да извърши предателство.

Мъжът спря и дълбоко въздъхна. Въпреки възрастта си момчето беше тежко. Мускулесто. Прекарало беше много часове в спортната зала. Но не оставаше още много път. Мъжът хвана крачолите на панталоните му, които някога са били бели, но сега изглеждаха почти черни в мрака – от момчето изтече много кръв.

Да, грешно е эда се убива. Петата Божия заповед гласи: Не убивай. Има обаче изключения. На много места Библията всъщност оправдава убийството. Някои хора го заслужават. Грешното може да бъде правилно. Не съществува абсолютна истина.

Ами ако причината да убиеш не е егоистична? Ако загубата на един човешки живот би спасила други? Би им дала шанс. Би им дала живот. В този случай постъпката със сигурност не може да се определи като лоша. Ако намерението е добро.

Мъжът спря до тъмните води на малкия вир. Обикновено беше дълбок няколко метра, но дъждът напоследък бе напоил земята и сега вирът приличаше на малко езеро насред обраслото с растителност тресавище.

Мъжът се наведе, сграбчи тениската над раменете на момчето и с огромни усилия успя да нагласи безжизненото тяло в полуизправено положение. За момент погледна право в очите му. Какви ли са били последните мисли на момчето? Дали бе имало време за една последна мисъл? Съзнавало ли беше, че ще умре? Чудило ли се беше защо? Мислило ли беше за всички неща, които не бе успяло да направи през краткия си живот, или за нещата, които беше направило?

Нямаше значение.

Защо се измъчваше така – повече от необходимото?

Той нямаше избор.

Не можеше да ги предаде.

Не и отново.

Бутна момчето и трупът шумно цамбурна във водата. Мъжът се стресна. Не беше подготвен за звука в тишината и мрака.

Тялото на момчето потъна във водата и се скри от погледа му.

Човекът, който не беше убиец, се върна при колата си, спряна на тясната горска пътека, и се отправи към дома си.

 

***

 

– Полицията на Вестерос. Говорите с Клара Лидман.

– Искам да съобщя, че синът ми изчезна.

Гласът на жената прозвуча така, сякаш се извиняваше и не беше сигурна дали не е сбъркала номера или не очакваше, че ще ѝ повярват. Клара Лидман взе тефтера си, въпреки че разговорът се записваше.

– Бихте ли казали името си, моля?

– Ериксон, Лена Ериксон. Синът ми се казва Рогер. Рогер Ериксон.

– На колко години е синът ви?

– На шестнайсет. Не съм го виждала от вчера следобед.

Клара отбеляза възрастта и осъзна, че ще трябва да предаде информацията за незабавно реагиране. Ако момчето наистина беше изчезнало, разбира се.

– По кое време вчера следобед?

– Той избяга в пет часа.

Преди двайсет и два часа. Двайсет и два важни часа, когато става въпрос за изчезване.

– Знаете ли къде отиде?

– Да, при Лиза.

– Коя е Лиза?

– Приятелката му. Обадих ѝ се днес, но тя каза, че Рогер си тръгнал около десет часа снощи.

Клара задраска „двайсет и два“ и замени цифрата със „седемнайсет“.

– Къде е отишъл след това?

– Лиза не знае. Мислела, че си е тръгнал за вкъщи. Но той не се прибра. Не се върна цяла нощ. И го няма вече почти цял ден.

И се обаждате чак сега, помисли си Клара. Стори ѝ се, че жената от другия край на телефонната линия не е много разстроена, а по-скоро сломена. Примирено.

– Как е фамилното име на Лиза?

– Хансон.

Клара записа името.

– Рогер има ли мобилен телефон? Опитахте ли се да му се обадите?

– Да, но той не отговаря.

– И нямате представа къде може да е отишъл? Дали не е с приятели?

– Не. Щеше да ми се обади.

Лена Ериксон замълча за момент и Клара предположи, че гласът ѝ се е разтреперил, но когато чу всмукването на въздух от другия край на линията, разбра, че жената дърпа дълго от цигара. След това чу, че Лена издиша дима.

– Той просто изчезна.

„Човекът, който не беше убиец“ тук