Начало / Читатели / „За любовта и жените” от Иво Андрич (ревю)

„За любовта и жените” от Иво Андрич (ревю)

Любина ЙОРДАНОВА

Наскоро попаднах на литературна подборка относно 100-те книги, които всеки трябва да прочете, направена от британския вестник „Дейли телеграф”. През годините съм попадала и на други подобни списъци, но в никой от тях не съм срещала името на Иво Андрич. Мисля си, че 100 е цифра, достатъчна да отбележи най-доброто от всички краища на света, но явно на балканската литература се гледа с пренебрежение. А тя е цяло съкровище, което е достойно за уважение и пример за висока литература.

Още преди няколко години Андрич успя да ме заплени с романа си „Мостът на Дрина” и сборника с разкази и есета „Знаци край пътя”. От този момент нататък той се превърна в един от любимите ми автори, които чета с наслада.

Наскоро посетих Белград и се изненадах приятно, когато започнах да обикалям из тамошните книжарниците и да виждам негови произведения на сръбски и английски по витрините. И освен това бяха красиви издания! Личеше, че тук е на огромна почит. Помислих си, че съвсем основателно този автор заслужава същото отношението във всяка друга книжарница по света.

Последната ми среща с носителя на Нобелавата награда за литература през 1961 г. е в сборника с разкази „За любовта и жените”. Там е включена първата прозаическа книга на Андрич – „Пътят на Алия Джерзелез”, която излиза през 1920 година в Белград. Състои се от три части и дава началото на този сборник с разкази.

Алия Джерзелез, Леденик и Рифка, Чоркан и Швабката, Мила и Прелац, чорбаджи Еврем и Гага, Аника и Михайло, Земемерът и Юлка, Ромуалдо Беранек – някогашен собственик на цирк, Байрон и привидението в Синтра, Елена – жената, която я няма, проститутката и мъжът побойник – героите на тези разкази са от различни социални прослойки, от различни вероизповедания, от всякакви места, хора с души, меки като памук, други жестоки и безмилостни. Единственото, което ги свързва е любовта, която не прави разлика между хората.

Тя се случва неочаквано и безвъзвратно, като гръм, след който оставаш изгорен и опустошен.

„Сърце има вътре у мен, сърце!” – казва лудият Чоркан и сякаш обобщава всичко онова, което Андрич иска да ни каже с разказите. Каквито и да са хората, общото между тях е способността да обичат и тя е онази, която може да промени вътрешната природа на човека, да го доближи до самия него и до друго човешко същество, било то и несъществуващо. Любовта като човешка слабост, от която никой не може да избяга. Любовта, която пленява, обсебва и погубва. Любовта като вечен човешки стремеж, мимолетен и крехък в своята природа.

Препоръчвам тази книга с цялото си сърце!

Прочетете още

216240_b

Топ 10 на „Хеликон” за най-продавани книги (10 декември – 16 декември)

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА 1. Разплата от Джон Гришам /за 2-ри път в класацията/ 2. Живот в …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *