„Рецепти за съвършен брак“ от Кейт Кериган (анотация и откъс)

АНОТАЦИЯ

Вълнуващ роман за любовта и брака през погледа на две жени

Треса е уверена модерна жена, която е сигурна в почти всичко: в кариерата си на успешен кулинарен писател, в страхотните си приятели, в изтънчения си нюйоркски начин на живот. Това, в което никога не е била напълно сигурна, са мъжете, и тъй като наближава четирийсет, опасността да не се омъжи, надвисва над нея като тъмен облак. Когато домоуправителят Дан, красив като мъж от реклама и с поглед, пълен с обожание, се появява на прага й, тя решава, че той е Единственият, и много скоро след това те вече са женени.
След еуфорията около подготовката и самата сватба в съзнанието на Треса се поражда ужасно съмнение – че може би Дан не е най-подходящият. Той не е от нейната среда, има ужасни навици, които я дразнят, но пък е много добър и я обича, и сексът с него е страхотен. Какво не е наред?
С нарастващи съмнения Треса посяга за съвет към дневника със спомени и рецепти на баба си Бернадин. Защото баба й и дядо й са имали такъв брак, за какъвто Треса винаги си е мечтала – съвършен. Или поне тя си е мислела така…
Дните на Бернадин през 30-те и 40-те години на 20 век в Ирландия преминават в очакване на голямата любов и е необходим цял един живот, за да разбере, че истинската любов не е любовта от пръв поглед, а тази, която нараства с времето и преминава през изпитания и жертви.
Тайните на ирландските рецепти и на щастливия семеен живот тя завещава на внучката си:
Бракът е като хляба, който правиш всеки ден – понякога става много вкусен, друг път – клисав, но ако си в настроение и добавиш към собствената си рецепта нещо необичайно, като шепа сушени плодове или индийско орехче, той придобива екзотичен, неповторимо пикантен вкус. И като всяко съвършено ястие изисква и любов, и търпение, и всеотдайност.
Две вълнуващи истории – една от миналото и една от настоящето ни разказват за търсенето на голямата любов, за перипетиите в брака и за откритието, че истинската любов трябва да се отгледа, трябва да я носиш в сърцето си и да я даряваш безусловно.

ОТКЪС

Сладко от цариградско грозде

 Сладкото, само по себе си, не е трудно да се направи, но за този процес е много важно качеството на плода, а то зависи от това кога е бил набран. Плодовете съдържат свой собствен агент за сгъстяване – пектин, и той се намира само в току-що откъснатите. Ако са набрани прекалено рано, сладкото ще стане гъсто, но ще има кисел вкус, ако пък са набрани прекалено късно – ще бъдат достатъчно сладки, но то ще стане рядко и слабо.

Цариградското грозде е идеално за сладко, защото е диворастящо и в тази част от страната се намира в изобилие. Към 3 либри грозде добавете 3 либри захар и варете в метална тенджера с една пинта вода. Важно е огънят да бъде постоянно силен. Плодът трябва да се вари непрекъснато по време на процеса, иначе сладкото няма да стане хубаво. За да проверите дали е готово, гребнете една лъжица и я изсипете върху студена чиния. Когато започне да изстива, внимателно натиснете с лъжицата. Ако повърхността се набръчка, значи е готово. Сложете сладкото в буркан, предварително стерилизиран с вряща вода и добре подсушен, и го запечатайте веднага.

 1 либра = 0,45 кг, нека го приравним приблизително на 500 г. – Б. пр.

 1 пинта = 473 мл или около 500 мл. – Б. пр.

МАНХАТЪН, Ню ЙОРК – 2004

Първа глава

Да се направи сладко, е толкова лесно – трябват ти само плодове, захар и вода. И все пак успехът зависи от химията, което е трудно за контролиране. Сладкото трябва да се вари при висока температура и за точно определено време, докато се сгъсти.

Ако температурата не е достатъчна, процесът на сгъстяване никога няма да започне. Ако пък градусите са повече, сладкото ще се сгъсти прекомерно и ще стане лепкаво. Така че понякога, макар да имате продукти от най-високо качество, да изпълните всички изисквания и температурата да е точната, поради неизвестна причина химията не се задейства.

Звучи ли ви познато?

Дан е един обикновен мъж. Не го казвам с лошо чувство. Да си обикновен човек, е хубаво. Онова, което искам да кажа, е, че той е обикновен за мен и точно там е проблемът.

Дали някога съм била влюбена в него? Наистина не знам. В деня на сватбата ни произнесох задължителната клетва за любов и неизвестно как, заради тържествеността на жеста и на момента, загубих яснота за това какво е любовта. Загубих вярата си в чувството, което ме накара да кажа „да“ първия път, когато той ми предложи.

Всъщност Дан е страхотен. Наистина. Но не за мен. Срещнах го преди около година и половина (ако го обичах, сигурно щях да помня точната дата, нали?), макар да предполагам, и аз не знам защо, че ми бе хвърлил око и се навърташе около мен от по-рано. Беше домоуправител на сградата с апартаменти, в която живеех. „Никога не бива да спиш с домоуправителя в блока си!“ – мога да чуя виковете ви. Това е основно правило за всяка неомъжен жена в Манхатън. Водопроводната ви тръба се спуква. На кого ще се обадите? На него, разбира се. Ставате приятели, флиртувате от време на време и на Коледа аферата приключва. Това е връзка, в която не бива да се забърквате.

Освен ако не сте толкова отчаяна и тъжна, че се страхувате да не се превърнете в една от онези самотници, копнеещи за прегръдки; или подобно на изоставените съпруги да си по- ръчвате все повече ароматерапия и масаж у дома, защото сте обзети от неистовото желание за човешко докосване.

Ню Йорк е пълен със самотници.

Първо са търсачките на съпрузи: добре поддържани, с безупречен маникюр, със стил и изключителен артистичен талант. Следват останалите от нас, които просто бръмчахме из баровете, забравили да преобуят ниските си работни обувки с онези с токчета, вземахме назаем червилото на приятелките си, за да се разкрасим, знаейки, че никога няма да срещнем мъжа, ако не направим усилие за това. Всички ние се опитвахме да си придадем вид, че не ни пука, като се преструвахме, че онова, което наистина има значение, сме ние, самите. Може да съм цинична, но зад блестящата козметика, грим и внимателно балансирано нехайство, аз винаги виждах просто смели женски лица. В очите на моите най-близки приятелки бях емоционално готова за мъжа, когото все още не бях срещнала. Ние взаимно коментирахме живота си, бяхме важни за взаимното си емоционално оцеляване, но не бяхме едно цяло. Мъже, сватба, деца: докато се лъскахме, полирахме и блестяхме през тридесетте си години, този жизнен цикъл се превръщаше от право по рождение в мечта.

Аз бях много зле в преструвките.

Отгледана в либерален дух от майка, избрала да бъде самотна по свой избор, която обаче никога не се е чувствала достатъчно уверена в себе си, моите ролеви модели за любов бяха нейните родители. Дядо ми Джеймс беше учител в местното училище в едно малко селце в Ирландия, а баба ми Бернадин бе прекрасна домакиня и готвачка. Като дете всяко лято ходех при тях поне за два месеца и се възползвах от топлината, която те излъчваха към мен и помежду си. Техният брак осигури на детството ми стабилната традиционна семейна среда, така различна от толерантното, непредсказуемо отглеждане и въз питание, което получавах от моята артистична майка бохем и тяхна дъщеря – Нийв. Прекарвахме дългите летни дни, заети с прости домашни задължения: Джеймс се грижеше за своята зеленчукова градина, Бернадин месеше и печеше хляб и ми позволяваше да цапам кухнята с брашно. Моите баба и дядо не правеха никакви физически демонстрации, но тяхната любов бе очевидна във всички дребни и малки неща, които двамата правеха един за друг.

Бернадин и Джеймс бяха женени от петдесет години. Спомням си, че като тийнейджърка се удивлявах на чудото на любовта, на силата, която можеше да задържи двама човека заедно толкова дълго време – равно почти на три пъти по моите години. Баба ми надживя дядо с осем години. След като и тя умря, получих един пакет, съдържащ бележник с рецептите ѝ и една история, която бе написала за мен. В следващите десет години така и не събрах смелост да го отворя и прочета. Наследството, което те оставиха в сърцето ми, беше амбицията да си намеря мъж, с когото да имам връзка като тяхната. Една любов, толкова силна, че да издържи половин век.

Винаги съм знаела, че искам да се омъжа. Ходих на срещи с неудачници, със загубеняци, с мошеници, с готини, но неподходящи мъже. Бракът беше толкова важен за мен, че не можех да правя компромиси. Знаех това много добре и макар че един-два пъти се влюбих, в последния миг се отдръпвах от ръба на пропастта, обзета от ужас, че ще направя непоправима грешка. Въпреки това сега, като поглеждам назад, осъзнавам, че винаги е най-правилно да слушаш сърцето, а не разума.

Накрая се омъжих за един от готините, но неподходящи мъже, понеже разумът каза на сърцето ми, че това може да е последният ми шанс. Биологията и лошият късмет се нагово- риха и ме подведоха, така че обърках едно най-обикновено чувство с любов. Любовта с Дан не се оказа „Истинската“, а трябваше да бъде. Фалшивата любов не трае дълго. Наивно е да вярваме в обратното.

Прекарах един от онези следобеди, посветени на глезене само за себе си, които можеш да си позволиш само ако живееш сам. И нямам предвид единствено домашните разкрасяващи процедури, които гледаме по списанията. Имам предвид пълно отлъчване от света чрез изключване на телефона с чувство за самосъжаление. Не се случваше често, може би веднъж го- дишно и обикновено винаги около рождения ми ден. Вземах си един свободен ден и го прекарвах в леглото, потънала в море от нещастие. Не беше нещо сериозно, като депресия например: просто моята изкривена версия на „време само за мен“. Другите момичета ходят на йога или медитират. Аз си лягам в леглото с четвъртинка „Джак Даниелс“ и шест опаковки шоколадови мъфини. След двадесет и четири часа тъпа телевизия изплувах, копнеейки да видя приятелите си и доста по-доволна от жребия си в живота.

Тъй като работех на свободна практика имах възможността да отделя време за себе си. По щастливо стечение на обстоятелствата се бях издигнала в йерархията на едно кулинарно списание – от помощник в кухнята до изпитател на рецепти и от помощник-асистент до автор на рецепти и декоратор. Преди около пет години се изморих от машинациите и динените кори, подлагани в издателствата, от костюмите, от подмазването и изтощението всеки ден да ходя в офиса. Имах шанса да започна работа на свободна практика и на връх тридесетия си рожден ден напуснах поста главен кулинарен редактор в едно от най-добре продаваните американски кулинарни списания. В рамките на дни с мен се свърза един литературен агент и оттогава съм публикувала три книги с рецепти, които имаха средно добър успех на пазара. Освен това съставям и изпитвам рецепти за хранителни компании и се наслаждавам на не- обичайната, но въпреки всичко доходоносна странична дейност като консултант по дизайн на кухни за богати домакини. Имам добра репутация в хранително-вкусовата индустрия и работата ми е „навън“, което означава, че винаги съм в над- превара за големия пробив. Става дума за телевизията.

Така че аз бях образец на детето от поколението „бейби-бум“*. Успешна кариера, добро име, вдъхващо доверие, натоварена до краен предел, а любовният живот – пълна катастрофа. Решението да се затворя и да бездействам в този ден, в който срещнах Дан, беше продиктувано от последната нанесена ми обида от един друг идиот, чието име не си струва да споменавам. След петнадесет години като водещ автор на кулинарни книги може би ще си помислите, че съм свикнала със синдрома „напористи бъдещи велики готвачи и фотографи“. Това са онези мъже, които се опитват да покажат, че днешната работа в кухнята е некачествена и женствена. Единствената ми утеха да не се изплюя върху мъжкия им готварски талант, бе, че голяма част от тях не бяха нито така уникални, нито така самобитни, както си въобразяваха. Всъщност много малко от тях имаха талант. Като изключим талантът им да привличат неомъжени, прехвърлили трийсетте години жени в леглото, което според моя личен опит не изискваше повече от две мартини с водка и малко чар.

За една жена обаче е доста изтрезняващо да осъзнае, че вече е достатъчно стара и достатъчно силна, за да бъде стълбата, по която някой да се катери в кариерата си. В моя случай толкова изтрезняващо, че си взех един почивен ден, за да се напия.

Връзката ми с готвача Ронан беше класически пример за неромантична любов; правихме секс, мислех, че ще се обади, той не го направи. Появи се две седмици по-късно на един обяд с някаква анорексична манекенка, увиснала на ръката му. Опитах се да бъда цинична, но когато човек стигне до опре- делена възраст, озлоблението изглежда толкова грозно, че е по-добре да преглътнеш болката и да подминеш с мълчаливо презрение.

Обидата не беше страшна, но се чувствах разбита и тъжна. И точно в този момент в живота ми се появи и влезе Дан.

– Противопожарно учение, госпожо…

Домоуправителите в нашата сграда се сменяха на всеки две години. Мисля, че основната причина бе апартаментът, в който им се полагаше да живеят безплатно и който представляваше мрачна дупка без прозорци в мазето. Когато новият е правил обиколката си, за да се представи на наемателите, аз съм била на снимки. Затова не познавах този мъж. Предполо- жих, че е тук поне от няколко седмици.

– Госпожо, длъжен съм да ви помоля да присъствате на това противопожарно учение.

Мразя  да ме наричат  „госпожа“.  Думата  ме кара  да се чувствам стара и разнебитена.

– За вашата безопасност е, госпожо.

Е, значи наистина бях стара и разнебитена. А в този случай и пияна.

Отворих широко вратата.

– Да не да очакваш да изляза на улицата в този вид? – Размахах облечените си в пижама ръце към него. Сетне тръшнах вратата, отговаряйки сама на риторичния си въпрос. – Не? Тогава изчезвай, по дяволите!

Докато го правех обаче, неочаквано осъзнах, че нашият нов домоуправител бе невероятно красив. Той не просто имаше приятен външен вид, който в комбинация с личността може да превърне  един средностатистически мъж в истинска перспектива, а бе като онези абсурдно изваяни мъже от рекламите на пяна за бръснене. Не, не „като“. Беше точно такъв – слязъл от рекламите. От онези, при вида на които си се изпотявала цялата като момиче в пубертета, докато не осъзнаеш, че мъжете модели са извън твоята категория и в повечето случаи са хомосексуалисти. Тогава вече си пораснала.

Разбира се, една интелигента жена в средата на трийсетте си години знае, че външният вид не означава нищо. Не е важен. Особено когато, облечена в памучна пижама, изтърсва трохите от четвъртия шоколадов мъфин по гърдите си. Онова, което е важно, бе какво има вътре. А в моя случай вътре имаше главно бърбън и газове.

Сигурно съм видяла нещо в очите на този мъж през тези няколко секунди; някакъв зачатък на желание, защото без очевидна причина взех, че се пооправих. Да не мислите, че съм си избръснала целите крака или нещо толкова екстремно? Не, просто през алкохолната мъгла, която ме обгръщаше, все пак успях да си измия зъбите, сресах косата си и смених пижамата с нещо по-провокативно, което, в интерес на истината, бе чифт чисти спортни панталони.

Дан се върна час по-късно, след като учението по проти- вопожарна безопасност свърши и, въпреки че не бях изненадана, спомням си, че бях шокирана – той наистина беше толкова хубав, колкото си помислих и първия път. Още по-изненадващ бе начинът, по който тези нежни лешникови очи ме гледаха с нескрита комбинация от страст и възхищение. Сякаш бях най- красивата жена на света. Никой друг не ме беше гледал така досега – е, да, аз си знам, че не съм общоприета шаблонна красавица, но погледът му ме накара да се почувствам изпълнена с радост. Поканих го да влезе, а той, милият, се поколеба на вратата, като момче от прислугата на коктейла на херцогинята.

Прелъстяването на Дан бе най-лесното нещо, което някога съм правила. Обикновено се отпусках и очаквах да бъда помолена. Не чаках да ме убеждават много дълго, но никога не правех първата стъпка, нито поемах водещата роля.

Този мъж обаче изглеждаше толкова нервен, че това ме накара да се почувствам уверена в себе си. Самонадеяна и смела.

Сексът беше фантастичен. Няма да влизам в подробности, само ще кажа, че той люби всяка частица от тялото ми по удивителен начин. Направо ми взе акъла. Беше зашеметяващо, неприлично красив, чак сърцето да те заболи, и от самото начало имаше нещо успокояващо и сигурно в това да бъда с него. Бях силно поласкана, но дълбоко в себе си знаех, че не беше моят тип.

Привлича ме интелектът, не физиката, а между нас нямаше нищо общо.

Когато сега погледна назад, изпитвам тревога, че единствената причина да съблазня тогава Дан, бе, защото се чувст- вах мръсна, пияна и самотна. Е, разбира се, и защото можех да го направя. Това бе смъртоносна, токсична комбинация, която накрая бе узаконена чрез брак.

Но това не са достатъчни причини за един щастлив брак.

„Рецепти за съвършен брак“ тук