Лира Литературно-рекламна Агенция
„Тайната на рицаря Капулети” хвърля постмодерна ръкавица на автори от ранга на Дан Браун
Защо родовете Монтеки и Капулети се мразят и кой предопределя трагичната любов и смърт на най-известните влюбени в света – Ромео и Жулиета? Отговорът на петвековната загадка на Шекспир е даден смело в романа „Тайната на рицаря Капулети” на Стефан Кисьов, чиято премиера се състоя на 15 февруари, вторник, в книжарница „Хеликон-България” в София.
„Написах книгата, защото обичам Шекспир. Това е роман разследване”, каза лаконично авторът, отдавна познат на публиката с произведенията си „Екзекуторът”, „Воайорът и квартирантката”, „Твоето име е жена”.
Романът за любовта на безсмъртната двойка Ромео и Жулиета, но също и за тайната на техните бащи, пазена от емблематичния отец Лоренцо, беше окачествен от проф. Светлозар Игов като своеобразен връх на посмодерната литература. „Кисьов е от онези писатели с много съхранени ценности, което не е модерно днес в литературата. Въпреки че интерпретира добре познат сюжет, той вкарва много нови детайли, романът е написан изключително увлекателно. Кисьов остава верен на идеите на добрата литература”, каза литературоведът .
Писателят Деян Енев нарече романа „храбър герой в битката за читателите”, а Кисьов – „родоначалник на постмодернистите у нас”. Според Енев роденият в Стара Загора автор, работил като електромонтьор, шлосер, администратор, сценичен работник в Старозагорската опера и сервитьор в НДК и резиденция „Бояна”, крепи от разпад цялата литературна традиция днес.
В духа на постмодерната традиция романът пренася читателите в Ренесанса, когато по време на кръстоносен поход рицарите Монтеки и Капулети откриват древен свитък на староарамейски. Съперничеството за ценната находка по-късно ще обрече на смърт техните невинни деца, но преди това писателят Кисьов превежда читателя през средновековна Италия, правейки препратки към Дан Браун и Душ Сантуш и използвайки целия възможен постмодерен междутекстов арсенал. Според проф. Игов и издателя „Ера” – изключително успешно. Последната дума, разбира се, имат читателите.
