Начало / Любопитно / „Някъде другаде“ от Христина Панджаридис (анотация и откъс)

„Някъде другаде“ от Христина Панджаридис (анотация и откъс)

АНОТАЦИЯ

„Някъде другаде“ е вторият самостоятелен роман на Христина Панджаридис след „Ничия“. Пише стихове и разкази. Името й е между стоте най-креативни автори на хайку в Европа за 2014 г.
Съжалявах за ябълките. Гордеех се с техния вкус. Стоях на дървото, докато кръвното ми се нормализира, и дишах като жена, която е напът да изпрати любовта си по дяволите.
Примирена и поруменяла от боя с ябълки, слязох, подсмръкнах силно и се сблъсках с надписа на огледалото в банята. „Змия“, констатираше червилото с цвят карамел. Е, изненадите не спираха.
„Някъде другаде“… Къде? Романът на Христина Панджаридис няма да ви даде отговор на въпроса, но пък ще ви накара да си го зададете. Поне според мен това е целта на добрата литература: да ни накара да се запитаме за неща, за които обикновено не се запитваме. Тук питането е за майчинството, но не само; питането е изобщо за отношенията между хората: какви могат да бъдат те и какви всъщност са. Оказва се, че почти никога не са съвършени, но то сякаш е нормално – там, където има емоции, съвършенството е илюзия. За илюзиите на емоциите без илюзия, но с емоция – това е романът на Христина Панджаридис „Някъде другаде“. И ако го прочетете, със сигурност ще разберете, че „другаде“ е всякога тук, просто трябва да имаме сетива да го видим. Както и себе си в него да видим…“, пише Mитко Новков.

ОТКЪС

Майката

Виждам жената на пътя. Не вдига ръка, но спирам. Женска солидарност. „Излизам от затвора“ е първото, което ми казва. Чувам го и ушите ми порастват, издължават се и заприличват на фунии. Става ми неудобно, че се впечатлявам от такъв делничен факт. Дори в биографията си съм скрила едно посещение в мъжки затвор. Уф, бях го забравила, сега го измъкнах на светло. „Излизам от затвора“, произнася втори път жената. Оставя ме да реша да я поканя или не. Свикнала е с  присъдите. „Да се кача ли?“, гледа ме в упор със сините си очи. Червенина е избила по бузите ѝ, чипият ѝ нос е по детски смешно-симпатичен, а скулите ѝ приличат на изрисувани. Розовите сенки отиват на настроението ми. „Качвайте се!“ В колата ми обяснява, че шофьорът, който я возил двайсет километра, щом разбрал откъде идва, заковал на място. Заповядал ѝ да слезе. Лош човек.

Тя не подозира аз колко съм лоша, макар никой още да не ме е затворил. Вместо да си отглеждам децата, складирам думи в компютъра и се самооблагам с данък „забрава“.

Черпя непознатата с кафе от термоса и шоколадов, разтичащ се бонбон, а тя издърпва зад врата ми лилава панделка. Пийва две глътки и хоп, в пръстите ѝ се появява тесте карти. Прехвърля ги от едната в другата ръка, след миг изчезват. „Къде са?“, питам с недоволството на първокласничка. „Търпение“, хвърля една усмивка с изкривеното си поизтрито червило и ги измъква от джоба ми.

– Когато ме заключиха, лятото сушеше изпраните дрехи за час. Черешата презря, не сложих компоти. Оставих я на пилетата. Мързелувах. Предчувствах, че лошото идва. Сега излизам и пак е лято. А череши не съм яла от години. Нито вишни, нито кайсии. Предчувствията вече не ме измъчват. – Никой ли не Ви чакаше? – задавам възможно най-глупавия въпрос.

– Как, моля Ви, чакаше ме букет!

Разказва ми, че подарила цветята на една от надзирателките. Девет гладиоли, розови и бели. Излизането от онова място с китки и стопът, според нея, не се връзвали.

За първи път качвам в колата си жена, излязла от затвора, а още пò за първи път – фокусничка. Децата спрели да ѝ пишат на третия месец. Щяла да забрави какво е писмо, ако преди две години светът не просветнал в лицето на една библиотекарка, изчела томове криминалета, която станала нейният щастлив преносител на писма до дъщерята. А за да не е самотно едното добро, появило се и второ – за Коледа в затвора фокусник изнесъл малко представление. „Фо-кус-ник!“ Произнася го на срички и се смее. Едва ли, ако беше кривнал по погрешка някой водопроводчик или майстор на мозайки, щеше да хлътне по него. Човекът си дал адреса и започнали луда кореспонденция. По негов съвет прочела книги и понаучила това-онова.

Усмихва се. Сякаш е отвикнала да го прави. Допреди трийсет или петдесет минути е била затворена, а сега решетките са единствено в главата ѝ. В навиците ѝ. В досието. Не мълчи. Приказва как ще се дегизира като мъж. Ще се прави на фокусничка. Светът едва ли ще ръкопляска на бивша затворничка, но на жена, преоблечена като мъж и появяваща се на сцената, за да забавлява – защо пък не?

Откарвам я до селото на майка ѝ. Побеляла жена със сламена шапка седи на пейката пред едноетажна къща. Въздухът узрява с пропуснатите неизядени плодове. Навсякъде висят надписи – на вратата, по клоните на дърветата, на стената под прозорците: „Мама е невинна“, „Справедливост за майките“, „Аз те обичам“. Липсват балоните и шампанското. Автор на плакатите едва ли е жената със сламена шапка. Куче със сиво-черна козина се гуши в краката ѝ. Остаряло е, жегата не му пречи. Не я ѝ забелязва, сраснало се е със стопанката си, а тя с надеждата. От шума на колата сламената шапка се размърдва и се чува глас: „Радо, ти ли си?“

Първата жена бивша затворничка, която съм возила, и още по-първа фокусничка, прегръща майка си и заедно заплакват. В устата ми е солено. Шоколадовият вкус е избягал.

Сълзите са истински. Няма фокуси. Фалшива се чувствам аз и затова бягам. Посмей да ме гониш!

„“Някъде другаде“ тук

Прочетете още

211574_b

Как да изкачим върха и да продължим нагоре

На 20 февруари излиза луксозното издание на „Пътят на духовността“ от Хорхе Букай. След „Пътят …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *