Начало / Любопитно / „Произведено в Япония“ от Акио Морита (анотация и откъс)

„Произведено в Япония“ от Акио Морита (анотация и откъс)

АНОТАЦИЯ

„Всичко, от което имате нужда, е най-добрият продукт, най-ефективното производство и глобален маркетинг“

Акио Морита (26 януари 1921 – 3 октомври 1999) – заедно с Масару Ибука, създава корпорацията Sony. Изобретател и идеолог на най-известните продукти на фирмата: Walkman, компакт-диск (CD), Betacam, MiniDisc, PlayStation и много други.
Той е един от най-известните японски предприемачи на ХХ век. До края на своя живот Акио Морита е начело на Sony, продължавайки да бъде идеен вдъхновител за успеха на компанията и автор на множество перспективни иновации.
Акио Морита е признат в световен мащаб за един от най-влиятелните хора в бизнеса. Стив Джобс многократно се е срещал с него и го счита за свой ментор. Черното поло и джинсите, с които Джобс е облечен на своите презентации, са вдъхновени от униформата на служителите на Sony.

„Всеки предприемач трябва да я прочете.“
Дейли Експрес

„Една от фирмите, които ни вдъхновяваха при създаването на „Андин Даймънд“ бе Sony и нейният основател Акио Морита. Препрочитахме неговия бестселър „Произведено в Япония“ – историята за успеха на Sony.“
Геше Майкъл Роуч – основател на „Андин“

„Книгата „Произведено в Япония“ е един от най-увлекателните неофициални учебници по търговия и маркетинг.“

ОТКЪС

Обядвах с колегите си от военноморските сили, когато пристигна невероятната новина за атомната бомбардировка над Хирошима. Информацията беше оскъдна, не ни казаха дори какъв вид е била бомбата, но като технически специалист току-що завършил физика аз разбрах за каква бомба става дума и какво означава тя за Япония и за мене. Бъдещето никога не бе изглеждало толкова несигурно (Япония дотогава не беше губила война) и само един младеж можеше да бъде оптимист. Все пак дори тогава аз вярвах в себе си и в бъдещето си.
От месеци наред знаех, че Япония губи войната и е безполезно продължаването є, но знаех също така, че военните ще искат да се бият до последния войник. Бях 24-годишен и имах диплома от Имперския университет в Осака. Работех в един интердисциплинарен колектив от учени и инженери, който се занимаваше с усъвършенстването на оръжията с термично прицелване и мерните прибори за нощно виждане. Военните власти се надяваха, че японската технология ще обърне развоя на войната в тяхна полза, но колкото и старателно да работехме, знаехме, че вече е твърде късно и проектите ни са обречени на неуспех. Липсваха ни средства и време. Сега, след Хирошима, ми стана ясно, че сме безвъзвратно закъснели.
За разлика от тогавашните цивилни граждани, които бяха строго следени и контролирани от полицията и армията, аз имах достъп до военноморска информация и можех да слушам късовълновите радиостанции, въпреки че това беше забранено дори и за военноморските офицери извън часовете на дежурствата. Знаех още от преди 6 август 1945 година, че американците са по-силни и войната е изгубена. Въпреки това не бях подготвен за новината относно атомната бомба. Тя изненада всички.
В онзи горещ летен ден ние не знаехме нищо за ужасите, свързани с току-що хвърлената бомба. Информационният бюлетин, който получихме във флотската трапезария, известяваше само, че бомбата е „нов вид оръжие, което блести ослепително“, но това описание подсказваше единствено че става дума за атомно устройство. Всъщност японските военни власти дълго държаха в тайна това, което се бе случило в Хирошима, и някои офицери отказваха да повярват, че американците наистина притежават такава бомба. Нашите теоретически разработки все още не бяха стигнали до такъв етап, на който можеше да се определи разрушителната сила на подобно оръжие и да се изчислят огромните човешки загуби при използването му. Не знаехме колко ужасно може да бъде атомното оръжие, но аз бях виждал потресаващите резултати от обикновените бомбардировки, защото бях в Токио точно след нощта на 9 срещу 10 март, когато запалителните бомби, хвърлени от прииждащите на вълни бомбардировачи Б-29, предизвикаха огнена стихия, отнела живота на сто хиляди души само за няколко часа. Бях виждал и ужасите от бомбардировките в родния ми град Нагоя. Във всички големи японски промишлени центрове, с изключение на Киото, имаше квартали, превърнати в пепелища през 1945 година. Те представляваха угнетяващи купчини овъглени развалини, които някога са били домовете на милиони японци. Беше почти невъзможно да си представи човек, че атомната бомба може да бъде нещо по-лошо.
Въпреки че бомбата беше хвърлена в 8 часа и 15 минути сутринта на 6 август, ние научихме за нея чак по обяд на 7 август. На вестта за бомбардировката над Хирошима аз реагирах като учен. Както бях седнал да обядвам, изведнъж загубих всякакъв интерес към сервирания пред мене ориз, макар и тойда беше голям лукс за военновременна Япония. Изгледах седналите около масата колеги и казах пред всички: „Може би ще се наложи да изоставим всички досегашни изследвания. Ако американците са построили атомната бомба, това означава, че ние сме много изостанали от тях във всички области и трябва

да наваксваме“. Началникът ми много се ядоса.

Знаех някои неща за потенциалните възможности на атомната енергия, но смятах, че са необходими поне 20 години заразработката на атомната бомба. Вестта, че американците са успели да я направят, беше смайваща. Очевидно беше, че ако американците са толкова напреднали, то нашите технологии са примитивни в сравнение с техните. Казах, че ние не сме в състояние да разработим нито едно оръжие на такова ниво и че според мене не можем да създадем никакво нападателно или отбранително средство в достатъчно кратки срокове, за да им се противопоставим. За мене новината от Хирошима беше наистина невероятна. Тя отразяваше огромната пропаст, която съществуваше между нас и тях в областта на технологиите.

Известни бяха разликите между американските и японските технологии, но ние считахме нашите за много добри. Независимо от това ние се опитвахме да получим колкото е възможно повече нови идеи от всякакви източници. Така например веднъж видяхме някои оцелели части от оборудването на свален бомбардировач Б-29 и забелязахме, че американците използват някои съвременни технологии и различна електрическа схема, но като цяло не бяха кой знае колко по-добри от нашите.

Ето защо, когато за пръв път чух за атомната бомбардировка над Хирошима, останах потресен, че американската промишлена мощ е много по-голяма, отколкото предполагахме. Тя беше направо изумителна. Можеше да се очаква, че ще съм подготвен за такава новина. Всъщност още като ученик в гимназията гледах един филм за строителството на комплекса на компанията Форд „Ривър Руж“ в Диърборн, щата Мичиган и бях много въодушевен от идеята за такъв гигантски проект. Филмът показваше големите кораби, превозващи желязна руда от далечните мини до стоманолеярните на Форд край реката Руж, където тя се превръщаше в стомана с различен размер и форма. След отливането стоманата преминаваше в друга част от комплекса и там от нея се правеха автомобилни части, сглобявани на друга площадка на същия обект. По онова време Япония не разполагаше с такова интегрирано производство. По ирония на съдбата имах възможност да посетя комплекса „Ривър Руж“ години по-късно, когато Япония се възстановяваше от войната и развиваше собствена нова промишлена база, като строеше високоефективни заводи в близост до прага на приливите и осъществяваше интеграция, подобна на онази, която бяхме видели в предвоенните заводи на Форд. Бях изненадан, объркан и разочарован, когато

видях съвсем същите сцени, които бяха показани във филма отпреди почти 20 години. Като че ли същото оборудване още беше в действие. Замислих се още тогава за бъдещето на американската промишленост и водещото є място, което все още предизвикваше завист в целия свят.

Но през август 1945 година бях замаян от мисълта какви драматични промени тепърва предстоят за Япония и лично за мене. От дълго време мислех за бъдещето си. Един офицер ме убеди да се запиша във флота, още докато учех в колежа, по силата на едно разпореждане, което ми даваше възможност да продължа учението си и да избегна смъртта си в някоя безполезна морска битка на хиляди мили от дома. След Хирошима и втората атомна бомбардировка над Нагазаки осъзнах по-ясно от когато и да е било, че Япония ще има нужда от всички таланти, които съумее да запази за бъдещето. Защо да не си призная, че дори тогава, още като младеж, чувствах, че ми е отредена някаква роля за бъдещето, но не знаех колко голяма ще се окаже тя.

Не предполагах също така, че години след това ще отделя много часове, седмици и месеци и ще пропътувам буквално милиони мили, за да подпомогна сближаването между Япония, САЩ и останалите западни държави.

Бях първородният син и петнадесетият поред наследник в едно от най-старите и прочути японски семейства – производители на саке. Японското саке не е само национално питие, то е културен символ за японския народ. Сакето е дори част

от много религиозни ритуали – при традиционните брачни церемонии младоженците си поделят чаша саке. Семейство Морита от село Косугая, близо до промишления център Нагоя, от 300 години произвеждаше саке с търговската марка „Ненохимацу“. Името беше взето от заглавието на едно стихотворение в известната японска поетична антология от 8 век „Ман йошу“. Наименованието произлиза от традиционния дворцов обичай да се излиза сред природата в първия ден от годината на Плъха според японския зодиак и да се избира младо борче, което се засажда в градината. Борът е символ на щастие и дълголетие и засаждането му в началото на новата година представлява пожелание за здраве и благоденствие през цялата година.

Компанията „Морита“ произвеждаше също соев сос и соева паста – традиционна съставка на супите и подправка за други ястия в японската кухня. Тъй като семейство Морита се занимаваше с дейност от голямо значение за местното население, то винаги участваше и в гражданското управление.

Баща ми беше много способен бизнесмен, но наследник на чудесно традиционно предприятие със сериозни финансови затруднения. Дядо и прадядо са били естети, посветили се на японските и китайските изящни изкуства и занаяти. Двамата отделяли много време и пари за обществена работа и за покровителство на художници, занаятчии и търговци на произведения на изкуството. Фината керамика и приборите за чайната церемония, красивите мебели, картини и други предмети, съпътстващи социалните ритуали на висшето общество в Япония, винаги са били високо ценени и скъпо оценявани.

Години наред Япония присъжда званието „Живо национално съкровище“ на най-добрите художници и занаятчии в областта на традиционната японска култура – живописци, грънчари, тъкачи, ковачи на мечове, десенатори, краснописци и други. Произведенията на тези превъзходни майстори винаги са били много търсени от ценителите на красивото. За съжаление, няколко поредни поколения в семейство Морита са имали толкова изтънчени вкусове и са били толкова вещи в колекционирането, че са изоставяли деловата работа, за да задоволяват художествените си интереси и са оставяли бизнеса сам да се грижи за себе си или по-точно – предавали са го в чужди ръце.

Разчитали са на платени управители на компанията „Морита“, но за хора като тях бизнесът не представлява нещо повече от поминък и ако той не върви, това е жалко, но не съдбоносно за тях самите. В крайна сметка управителите губят единствено работното си място. Те не носят отговорност за следващите поколения, за приемствеността и процъфтяването на предприятието и за финансовото благосъстояние на семейство Морита. Ето защо, когато предприятието попада в ръцете на баща ми в качеството му на първороден син, първата му задача е да възстанови рентабилността на компанията и да възвърне богатството на семейство Морита. Никой външен човек не е в състояние да направи това вместо него.

Работата не е толкова проста. Баща ми Кюзаемон Морита е студент по управление на производството и търговията в токийския университет „Кейо“, когато се налага да напусне учението, за да поеме бизнеса в свои ръце. Компанията е пред фалит и баща ми разбира, че макар и принуден да изостави университетските занятия, той се явява на изпит пред една житейска криза, която не е задача от учебника или казус от студентските семинари, защото става дума за бъдещето на семейство Морита. Той се връща у дома и се заема да изправи фирмата на крака чрез лично ръководство.

По ирония на съдбата и за щастие на цялото ни семейство той успява да се сдобие с пари за погасяване на дълговете на компанията и за възстановяване на производството, като продава много от прекрасните произведения на изкуството, купени от баща му и дядо му. С течение на годините стойността им е нараснала и по този начин семейните капиталовложения в изкуството, които не са много разумни от гледна точка на бизнеса, се оказват изгодни и дори съдбоносни за спасяването именно на семейния бизнес. Сред продадените съкровища има три особено ценни произведения: китайски ръкопис, бронзово китайско огледало и древен нефритен орнамент, датиращ от времето на японската култура яйои (някъде между 350 г.пр.н.е. и 250 г.от н.е.). Баща ми е сериозен и консервативен човек и знае колко много означават тези особени произведения на изкуството за баща му. Затова той се заклева, че ще ги откупи, когато семейните дела тръгнат добре. И наистина след няколко години те са „възвърнати“ и отново украсяват семейната колекция.

„Произведено в Япония“ тук

Прочетете още

Image_5125327_129

Петя Минкова: Ким Филби е политик, посветен на своя идеал

Документалната книга „Истината за Ким Филби“ отскоро е в „Хеликон“ и веднага привлече нашето внимание. …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *