Начало / Любопитно / „Матилда“ от Роалд Дал (анотация и откъс)

„Матилда“ от Роалд Дал (анотация и откъс)

АНОТАЦИЯ

Матилда е невероятно дете – още преди да тръгне в първи клас, прочита всички книги от местната библиотека, умее и да прави сложни изчисления на ум. Макар че никой не й обръща внимание, тя е единствената, която може да се противопостави на мис Трънчбъл – зловещата директорка на училището.

ОТКЪС

ЧИТАТЕЛКАТА

Чудна работа са родителите. Даже ако тяхното чедо е най-противният малък навлек, за когото ви идва наум, те пак продължават да мислят, че той или тя е същинско чудо на чудесата.

Някои бащи и майки стигат дори още по-далече. Те са така заслепени от обожание, че накрая започват да откриват в отрочето си чертите на истински гений.

Е, в края на краищата, в това няма нишо чак толкова лошо. Просто така е устроен светът. Но когато такива родители започнат да убеждават и нас в съвършенствата на техните противни изчадия, тогава не ни остава нищо друго, освен да закрещим с пълно гърло: „Дайте бързо леген, че ше повръщаме!“

От дрънканиците на такива възгордели се родители страдат най-вече учителите, но те обикновено намират начин да си го върнат тъпкано, когато дойде време за оценките в края на срока. Ако бях учител, щях да напиша някои наистина унищожителни характеристики за дечицата на такива заслепени родители. „Вашият син Максимилиан, бих написал аз, е същински глупак. Искрено се надявам да имате някакъв семеен бизнес, за да го уредите с връзки, когато завърши училище, защото иначе със сигурност никъде не биха го взели на работа.“ Ако пък този ден съм настроен поетично, бих написал ето това: „Невероятно, но факт – слуховите органи на щурците са разположени от двете страни на корема им. А ако се съди по това, какво е научила през този срок дъщеря ви Ванеса, то излиза, че тя въобще е лишена от слух.“

Даже бих могъл да разровя още по-надълбоко в естествознанието и да отсъдя: „Цикадата прекарва шест години под формата на ларва под земята и не повече от шест дни като свободно същество на въздух и слънце. Синът ви Уилфред прекара последните шест години като ларва в училището и ние още го очакваме да излезе от пашкула си.“ А някое особено дразнещо малко момиченце може да ме принуди да напиша ето това: „Фиона притежава студената красота на айсберг, но за разлика от него тя не крие нищо под повърхността.“ Вярвам, че много бих се забавлявал да пиша характеристиките на малките паразити от класа в края на срока.

Но стига по този въпрос. Сега трябва да продължим нататък.

Случва се обаче понякога човек да попадне и на родители, които са точно противоположния случай и изобщо не се интересуват от децата си – те, разбира се, са къде-къде по опасни от ония, които са се възгорделн без причина заради своите отрочета.

Господин и госпожа Уърмуд ояха точно такива родители. Те имаха син на име Майкъл и дъщеря, наречена Матилда, и гледаха на Матилда ни повече, ни по-малко като на трънче в петата. Трънчето в петата е нещо, което трябва да изтърпиш известно време, докато най-накрая не го изтръгнеш с рязко движение и не го хвърлиш настрани. Господин и госпожа Уърмуд с голямо нетърпение очакваха мига да се отърват от дъщеря си и да я запратят надалече, за предпочитане чак в съседния окръг или дори още по-нататък.

Достатъчно неприятно е родителите да се държат с обикновените си деца сякаш са трън в петата им или забрал палеч, но още по-лошо е, когато те се отнасят така със своите не-обикновени деца, като под това определение разбирам особено чувствителни и особено надарени. Матилда притежаваше и двете качества, а освен това имаше бляскав ум. Тя беше толкова схватлива и усвояваше всичко така бързо, че тази нейна способност би трябвало да извади дори на плиткоумни родители, каквито бяха нейните. Но и сподин Уърмуд, и госпожа Уърмуд бяха толкова тъпи и така погълбнати от собствения си глупав и дребнав животец, че не откриваха нищо кой знае колко особено в дъщеря си. Честно казано те едва ли щяха да я забележат, дори ако се повлечеше по корем със счупен крак из къщи.

Майкъл, братът на Матилда. си беше съвсем нор-мално момче, но заради дарбите на сестра му. както вече споменах, всеки би опулил очи. На година и половина говорът й беше съвършен и тя знаеше толкова думи. колкото и повечето възрастни. Нейните родители обаче, вместо да я похвалят и поощрят, я наричаха досадно кречетало и всеки път я срязваха, че малките момиченца трябва да се виждат, но не и да се чуват.

Когато стана на три. Матилда сама се научи да чете, докато разглеждаше вестниците и списанията. На четири години тя вече четеше бързо и гладко и съвсем естествено взе да копнее за книги. Но единствената книга в този просветен дом бе нещо от рода на „Как да сготвим набързо“ и принадлежеше на майка й, а когато я прочете от кора до кора и научи всички рецепти наизуст, момиченцето реши да си намери нещо по-интересно.

-Татенце – каза то един ден, – как мислиш, дали р възможно да ми купиш книга?

– Книга ли? – отвърна бащата. – Че за какво ти е тая пуста книга?

– За да чета, татенце.

– Че какво му е на телевизора ни, за Бога? Имаме си си чуден телевизор с дванайсетинчов екран, а ти искаш някаква си книга! Май тръгваш по лош път, момичето ми.

Почти всеки следобед през седмицата Матилда оставаше сама в къщи. Брат й (пет години по-голям от нея) отиваше на училище. Баща й заминаваше на работа, а майка й играеше бинго в едно градче на осем мили от тях. Госпожа Уърмуд беше пристрастена към бингото и ходеше да играе пет дни в седмицата. Същия следобед, когато бащата отказа да й купи книга, Матилда съвсем самичка пое към библиотеката в тяхното селце. Щом пристигна, тя се представи иа библиотекарката госпожа фелпс. После попита дали може да поседи известно време в библиотеката и да почете някоя книга. Госпожа Фелпс, леко стъписана от идването на толкова мъничко момиченце, непридружено от родител, въпреки това й отговори, че е добре дошла.

– А къде са детските книги, моля? – попита Матилда.

– Ей на онези рафтове долу – отвърна госпожа Фелпс. – Искаш ли да ти помогна да избереш някоя хубава книжка с много картинки?

– Не, благодаря – каза Матилда. – Сигурна съм, че и сама ще се справя.

От тогава нататък всеки следобед, щом майка й отидеше да играе бинго, Матилда защрапукваше към библиотеката. Разходката траеше едва десет минути и й осигуряваше два прекрасни часа, през които тя седеше тихичко съвсем сама в уютния кът, поглъщайки юнига след книга. Когато прочете и последната книга за деца в библиотеката, тя започна да скита между рафтовете и да си търси нещо друго за четене.

Госпожа Фелпс, която я беше наблюдавала с интерес през последните няколко седмици, сега стана иззад бюрото и се приближи до нея.

– Мога ли да ти помогна с нещо, Матилда? – попита.

– Чудя се какво ли да прочета сега – каза Матилда. – Вече приключих с детските книги.

– Искаш да кажеш, че си разгледала картинките в тях, нали?

– Да, но освен това и ги прочетох.

Госпожа Фелпс погледна надолу към Матилда от своята значителна височина и Матилда прямо отвърна на погледа й.

– Според мен някои от тях са доста слаби – продължи Матилда, – но пък другите са направо прекрасни. Най-много от всички ми хареса „Тайната градина“. Пълна е със загадки. Загадката на стаята зад заключената врата и загадката на градината зад високата стена.

Госпожа Фелпс се слиса.

– На колко точно години си, Матилда? – попита тя.

– Четири години и три месеца – каза Матилда. Госпожа Фелпс още повече се слиса, но беше достатъчно благоразумна да не го показва.

– Каква книга ти се иска да прочетеш сега? – попита тя.

Матилда отговори:

– Ще ми се да е някоя наистина хубава, такава, каквато четат възрастните. Някоя известна. Но не знам никакви заглавия.

Госпожа Фелпс огледа бавно рафтовете с книги, докато обмисляше. Представа нямаше коя да избере. „Как ли е възможно, рече си тя. човек да посочи известна книга за възрастни, за да я прочете едно четиригодишно дете“. Най-напред реши да вземе някой любовен роман, каквито предпочитаха петнайсетгодишните ученички, но после нещо я накара да подмине лавицата, където бяха подредени.

– Виж тази – реши се тя най-накрая. – Тя е много известна и е много хубава. Ако ти се стори твърде дебела, само ми кажи и аз ще ти намеря нещо по-кратко и малко по-лесно.

„Големите надежди“ – прочете Матилда, -от Чарлс Дикенс – Предпочитам да опитам най-напред с нея.

„Тоябва да съм полудяла“, рече си госпожа Фелпс, но после продължи на глас:

– Разбира се, че може да опиташ най-напред с нея.

През следващите следобеди госпожа Фелпс едва успяваше да откъсне очи от малкото момиче, което селеше часове наред с книга върху коленете в голямото кресло в най-отдалечения ъгъл на читалнята. Налагаше се да държи книгата в скута си, защото иначе й беше твърде тежка, а това пък я принуждаваше да чете постоянно приведена напред. Странна гледка представляваше тази мъничка тъмнокоса особа, която седеше тук с провиснали крачка, едва докосващи пода, напълно погълната от удивителните приключения на Пип и старата госпожица Хавишам с нейната оплетена в паяжини къща, омагьосана от вълшебството, изтъкано от великия разказвач Дикенс. Единственото движение, което правеше тази читателка, беше да повдигне едната си ръка от време иа време, за да прелисти страницата. На госпожа фелпе винаги й ставаше тъжно, когато дойдеше време да се приближи до нея и да каже:

– Вече е пет без десет, Матилда.

Още през първата седмица, когато Матилда започна да посещава библиотеката, госпожа Фелпс й каза:

– Нали майка ти те съпровожда всеки ден до тук и после те отвежда обратно у дома?

– Майка ходи всеки следобед до Ейлсбъри да играе бинго – отговори Матилда. – Тя изобщо не знае, че идвам тук.

– Това не е редно – каза госпожа фелпе. – Според мен е най-добре да я попиташ.

– Предпочитам да не го правя – отговори Матилда. – Тя не одобрява четенето на книги. Нито пък баща ми.

– Какво очакват да правиш тогава по цял следобед в празна къща?

– Ами да се мотая и да гледам телевизия.

– Ясно.

– Всъщност майка не я е грижа какво точно правя – продължи Матилда с лека тъга в гласа.

Госпожа Фелпс беше загрижена за безопасността на това дете, което всеки ден не само върви по оживената главна улица в селцето, но се налага и да я пресече, за да се прибере у дома, но реши да не се бърка.

След седмица Матилда завърши „Големите надежди“. която в това издание беше четиристотин и единайсет страници.

– Хареса ми – каза тя на госпожа фелпс. – Господин Дикенс писал ли е и други книги?

– Има още много – отговори поразената госпожа Фелпс. – Да ти избера ли някоя друга?

През следващите шест месеца под внимателния и милостив поглед на госпожа Фелпс Матилда прочете следните книги:

„Никълас Никълби“ от Чарлс Дикенс

„Оливър Туисг“ от Чарлс Дикенс

„Джейн Еър“ от Шарлот Бронте

„Гордост и редразсъдъци“ от Джейн Остин

„Тес от рода Д‘Ъбървил“ от Томас Харди

„Изгубени на земята“ от Мери Уеб

„Ким“ от Ръдиард Киплинг

„Невидимия“ от Х. Дж. Уелс

„Старецът и морето“ от Ърнест Хемингуей

„Врява и безумство“ от Уилям Фокнър

„Гроздовете на гнева“ от Джон Стайнбек

„Добрите другари“ от Дж. Б. Пристли

„Брайтън Рок“ от Греъм Грийн

„Животинската ферма“ от Джордж Оруел

Това бе наистина забележителен списък и госпожа Фелпс се изпълни с почуда и вълнение, но, мо би за добро, не си позволи да се поддаде на тези чувства. Всеки друг, станал свидетел на удивителните способности на това малко дете, би се изкушил да вдигне врява до небесата и да разтръби новината из цялото село, че дори и отвъд него, но не и госпожа Фелпс. Тя беше от хората, които си гледат само собствената работа и отдавна беше разбрала, че не си струва да се натрапва на чуждите деца.

– Господин Хемингуей казва доста неща, които не разбирам – каза й Матилда. – Особено когато говори за мъжете и жените. Въпреки това ми хареса. Когато разказва, имам чувството, че всичко това става пред очите ми.

– Добрият писател винаги те кара да се чувстваш така – отговори госпожа Фелпс. – И не се притеснявай, че не можеш да разбереш всичко. Просто чети и остави думите да се леят около теб като музика.

– Точно така и ще направя.

– А знаеш ли – продължи госпожа фелпе, – че в нашата библиотека може да заемеш книга и да си я четеш у дома.

– Не знаех това – каза Матилда. – Ами аз мога ли да заема книга за вкъщи?

– Разбира се – отговори госпожа фелпе. – Когато си избереш някоя, просто ми я донеси да я впиша в картона ти и тя ще бъде твоя за две седмици. Може да вземеш дори повече от една книга, ако желаеш.

От тогава Матилда вече посещаваше библиотеката само веднъж седмично, за да си вземе нови книги и да върне прочетените. Малката й стаичка се превърна в читалня и през повечето следобеди тя седеше в нея и четеше, често с чаша горещ шоколад до себе си. Още не беше достатъчно висока, за да стига високите кухненски рафтове, затова държеше едно сандъче под навеса отвън, та да се качва на него, когато трябва да си вземе каквото й трябва. Най-често правеше горещ шоколад, като топлеше млякото в тенджера на котлона преди да разтвори какаото в него. Понякога си приготвяше друга топла напитка. Доставяше й истинска наслада да отнесе димящата чаша в стаята, да я постави до себе си, да седи в тишината и да чете по цял следобед в празната къща. Книгите я пренасяха в нови светове и я запознаваха с удивителни хора, които живееха живот, изпълнен с приключения. Тя пътешестваше със старовремски платноходи заедно с Джоузеф Конрад. Бродеше из Африка с Ърнест Хемингуей и из Индия с Ръдиард Киплинг. Прекосяваше земното кълбо надлъж и нашир, седейки в малката си стаичка в едно английско селце.

„Матилда“ тук

Прочетете още

xxIMG_20171107_144600-300x225-1-300x225-1.jpgMic_.TDAAQZxrTX-300x225-1.jpg.pagespeed.ic_.v0ZY8D2Kol-300x225-1-300x225

Сблъсъци: Междузвездни войни vs. Сталкер

Николай ФЕНЕРСКИ Убийството на мечтите трябва да бъде инкриминирано, а убийците да бъдат повеждани под …

Един коментар

  1. Богота

    Тази книга не е лоша но малко е тъпа

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *