Лира Литературно-рекламна Агенция
Джордж Фридман е известен с твърдението си, че на хората, които се занимават с геополитика, обикновено им липсва известна доза въображение. По този повод „Ню Йорк Таймс” отбелязва: ”Когато четете Джордж Фридман, често изпитвате усещането, че той е вълшебник с магическо кълбо.”
Джордж Фридман е основател и директор на „Стратфор” – един от водещите американски институти за стратегически анализи и прогнози. У нас е познат с двата си бестселъра „Следващите 100 години” и „Следващите 10 години”. И в тази книга той демонстрира брилянтния си стил – остър, полемичен и сладкодумен. Самата книга, публикувана на 27 01 2015 г. в САЩ, неизбежно ще предизвика разнопосочни мнения. Защото засяга горещи и взривоопасни теми, където се пресичат световни интереси. България е първата европейска държава, в която книгата излиза само 2 месеца след премиерата й в Америка.
Европа е като красива средновековна катедрала – трудна за изграждане и още по-трудна за поддържане. Интелектуалният й блясък е неоспорим, но тя не е единна, защото е сбор от 50 национални държави, обременени от конфликти, които тлеят от векове и само чакат „ветровете на войната”, за да се разпалят с неподозирана сила. В края на ХV век тя завладява света. И го управлява повече от 400 години. Това е цивилизацията на белия човек, която се основава на научната, индустриалната, културната и какви ли не още революции. Светът под хегемонията на белия човек е стабилен, предвидим, проспериращ.
Да, но идва ХХ век. И само за 31 години – от 1914 до 1945 – Старият континент се самовзривява. Европа вече не е центърът на света. Нейните империи, унизени и смазани, са само восъчни експонати в музея на мадам Тюсо, а 100 милиона загиват в двете световни войни, в руската революция и поредицата от регионални сблъсъци. Следва Студената война. Това е апогеят на Съветска Русия – западната й граница достига до сърцето на Европа. След краха на СССР с Договора от Маастрихт е основан модерният Европейски съюз. Той обещава нещо уникално, което Римската империя, Карл Велики, Наполеон и Хитлер не успяват да сторят – да обединят Европа. И то без кръв. На дневен ред е интеграцията й.
Няма спор, че идеята е красива. Спорното е – доколко е реална?
Да си икономически богат, но слаб във военно отношение, е опасна комбинация – това е първата взривоопасна точка. Според автора днес съществуват 4 Евросъюза – германските държави /Германия и Австрия/, Северна Европа, Средиземноморският регион и страните от Източна Европа. В тази връзка френският президент Франсоа Оланд казва: „Какво е Франция – северноевропейска машина за износ или средиземноморска зависима икономика, затънала в дългове? Тя е и двете.” Неразрешените от векове национални и религиозни конфликти са друг аспект на проблема. Най-горещата зона в момента е Украйна. Тя избухва през 2014 г. – точно 100 години след началото на Първата световна война. Какво означава тази странна симетрия? Какво ни нашепва историята? Или е случайност без значение?
Джордж Фридман търси отговора на 3 основни въпроса.
Как в края на ХV век Европа завладява света?
Как в средата на ХХ век тази цивилизация е разрушена от самите европейци? Какво вещае мирът, настъпил след 1945 г.? Кой има и кой няма интерес от обединена и силна Европа? Какво мислят по въпроса самите европейци, САЩ и Русия?
Мирът по време на Студената война (1945 – 1991 г.) е наложен от САЩ и Съветите. Мирът след нея вече е европейско достижение. За първи път в модерните времена се оказва, че – когато Германия отново се възражда след поредния си срив и отново е икономически лидер, европейците могат да живеят и без войни. Въпросът е – ще съумее ли ЕС да преодолее вътрешните си противоречия, за да възвърне позицията си от началото на ХХ век.
Труден въпрос. Защото САЩ едва ли са очаровани от перспективата ЕС да оспори ролята им на световна сила. През Втората световна война САЩ се включват в битката срещу Третия райх, но правят всичко възможно, за да подкопаят устоите на Британската империя. /През 1940 г. между САЩ и Англия се сключва следният договор. Американците подаряват на Лондон 50 стари кораби за борба срещу германските подводници, но получават правото да ползват за 99 години британските военноморски бази в Западното полукълбо. Както се казва, няма безплатни обеди./
Кои са приликите между Германия и Япония? Между Прибалтийските държави и Полша? Кой предизвика появата на лидер от типа на Владимир Путин? Къде се разминат Франция и Германия? Каква е ролята на Англия в уж обединения европейски оркестър? Коя е първата цигулка в него? Защо „Одата на радостта” от Бетовен, обявена за химн на Обединена Европа, според Джордж Фридман е красива илюзия без покритие. Кои са причините за назряващата европейска криза?
Ако Европа е успяла да надрасне многовековната си история, изпълнена с кръв и войни, това безспорно е важна новина. Ако не е – това е още по-важна новина. Днес горещата точка е Украйна – там се преплитат интересите на ЕС, Русия и САЩ. Авторът ни предлага своята гледна точка и своите прогнози.
ОТКЪС
Британците създават колониите си в Северна Америка по свой образ и подобие. Дори и радикалните дисиденти там го правят по много английски начин. С течение на времето САЩ се превръщат в предизвикателство и за британската култура, и за британската мощ. Америка е първата силна имперска позиция на Великобритания. Но се превръща и в нейния първи провал. Част от причините са културни. Американците институционализират британската философия и принципите, които това поражда, потичат обратно до британските институции. Но което е още по-важно, Америка е създадена от имигранти, а имигрантите постоянно променят американската култура. Без да броим ефектите, които следвоенната имиграция има върху Великобритания, американската култура и нейната неформалност разяждат бавно Великобритания по начини, които остават напълно непонятни за Европейския полуостров. Част от причината за това е, че британската изолираност и скучност не могат да издържат нарастващата сила на САЩ. Потвърждава го и фактът, че те губят контрола над моретата от САЩ, което означава и загуба на тяхната империя.
Съединените щати имат същите интереси като Великобритания. Макар и в доста по-големи мащаби от нея, те също са остров, който трябва да бъде защитаван от нападения. Следователно най-голямата заплаха за САЩ е най-голямата морска сила по онова време – Великобритания. Британците влизат във война със САЩ и през 1812 година, а после следват няколко периодични военни кризи с тях относно щата Орегон и по време на Гражданската война. Интересно е да се отбележи, че след Първата световна война САЩ разработват поредица от военни планове. Единият от тях е с кодовото име „Червен“, който разглежда евентуална британска инвазия на САЩ откъм Канада. Планът, разбира се, е изсмукан от пръстите, един от онези безсмислени планове за извънредни ситуации, каквито се съставят на воля от стратезите по военните министерства. Но самият факт, че съществува, говори предостатъчно.
Британците нямат никакви планове за нападение над САЩ. Но те се съревновават за същия воден басейн – Атлантическия океан. САЩ, които вече са се превърнали във важна страна износителка, имат нужда от достъп до Атлантическия океан. А британците имат нужда от него заради империята си. Но намеренията се променят и способностите вече имат по-голямо значение. Въпреки че търкания по този въпрос никога не са съществували, американците не се чувстват много спокойно с британския контрол над военни бази в Западното полукълбо. А британците не се чувстват никак спокойно с възхода на американската морска мощ от 1900 година насам.
Ситуацията достига до своя апогей по време на Втората световна война. След падането на Франция британците се оказват под огромен натиск от страна на Германия. САЩ се съгласяват да подарят на британците 50 стари разрушители. В замяна британците се съгласяват да отпуснат на САЩ земя и бази в Западното полукълбо за 99 години, в това число Източните Бахами, южния бряг на Ямайка, Санта Лучия, Западен Тринидад, Антигуа, части от Британска Гвиана и права за акостиране на Бермудските острови и в Нюфаундленд.
Срещу 50 стари разрушители британците се отказват от военноморските си бази в Западното полукълбо, с което елиминират заплахата за САЩ, както и способността си да упражняват власт из целия Северен Атлантик. САЩ дават на британците онова, от което имат отчаяна нужда – разрушители, с които да противодействат на немските подводници. Ето как в замяна на помощта при удържането на германците, британците допускат промяна в баланса на силите между тях и американците в Северния Атлантик.
След войната САЩ стават водеща сила в контрола над световните океани. Те успяват да прогонят японците от Тихия океан, както и британците, и французите. Сега те действително господстват над Северния Атлантик, а чрез НАТО и над Кралския военноморски флот, който също е под техен контрол. Това е окончателният край на Британската империя. Някога морска империя, тя вече не контролира морските пътища. Американците нямат интерес да укрепват Британската империя. Следователно, макар да има редица други причини за загубата на империята, фактът, че американците се възползват от затрудненото положение на Великобритания през 1940 година, за да я прогонят от Северния Атлантик, се оказва ключов.
Със загубата на империята и американското господство над западната част на Европейския полуостров, Великобритания се превръща просто в поредната държава сред мнозина други. Макар и победители във войната, те губят най-важните си придобивки. Това променя и поведението им. Преди са били фокусирани върху поддържането на баланса на силите. Сега се превръщат в балансьори на собствената си сила между Европейския полуостров и САЩ. Пак балансират, но по доста по-сложен начин.
––
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Тази книга зададе три въпроса. Първо, как Европа е постигнала глобално превъзходство в политически, военен, икономически и интелектуален аспект? Второ, какъв е недостатъкът на Европа, разрушил това превъзходство в периода между 1914 и 1945 година? Трето, дали периодът на мир, настъпил след 1945 година, дефинира и бъдещето на Европа, или тя ще се завърне към стария си начин на живот?
На последния въпрос не може да бъде отговорено без повдигането на първите два, но отговорът на третия въпрос е истинската причина, поради която написах тази книга.
Краткият отговор гласи – историята на европейските конфликти не е приключила. Основната архитектура на полуострова си остава все същата – малък континент, разпокъсан на множество части и пренаселен с множество нации държави. Някои от тях са оставили зад себе си своята история, изтъкана от горчивина и ненавист, но тези чувства не са изчезнали. На някои места те господстват, на други са прикрити, но в повечето държави гневът на европейците срещу други европейци е налице.
Периодът от 1945 до 1991 година е период на мир, но това не е европейско достижение. Мирът е наложен със сила от американците и Съветите. Периодът от 1991 до 2008 година вече наистина е европейско достижение, макар че единственото, което той показа, е, че когато Германия се намира в период на просперитет и е заета със своето повторно обединение, европейците могат и да се въздържат от войни. Но дори и тогава имаше войни, макар и не в сърцето на Европа. Големият тест за Европа ще дойде след 2008 година, след като неразумните очаквания за ЕС излязоха наяве и показаха истинската си същност, след като притесненията за Германия нарастват и след като Русия отново напомня за себе си. Изходът от този процес ще дефинира Европа, но засега е трудно да се предвиди как ще завърши това.
Лично аз не очаквам друг голям пожар като онзи 31-годишен период. Европа вече не е център нито на международната система, нито на глобалната култура. Печалните 31 години са били подклаждани и от факта, че нито една външна сила не е била в състояние да удържи Европа. Днес Съединените щати са много по-могъщи от нея. И точно както са изгасили пожара през 1918 и 1945 година и са успели да я удържат по време на Студената война, могат да го сторят и днес. Днес Старият континент е място на малки взривоопасни точки и малки пожари. Една всеобща война в Европа би ме изненадала значително. Но още повече би ме изненадала липсата на сериозен конфликт, дори между страни, при които конфликтите за момента са немислими. Европа е място като всички останали и войните в нея не са породени, защото хората не са се поучили от уроците на историята или от лошите си маниери. Породени са от разминаването на интереси, което е толкова огромно, че последиците от отказа от война са по-големи, отколкото последиците от самата война. Днешното време не може да накара конфликтите да изчезнат. Европа не е в състояние да избегне нормалната човешка съдба с пожелателно мислене. Такава е истината – трагична, но истина.
Европа е изгубила предишните си позиции в света. Все още е търговска сила, но търговията – част от онова, което някои европейци наричат „меката сила“, зависи от националната сигурност, тоест от способността за свободно използване на океаните и въздуха, от желанието на другите да ти позволят да търгуваш, от сигурността на отвъдморските ти инвестиции. Европа остава развита в технологично и икономическо отношение. Отношенията с някои от европейските държави остават плодотворни за други, а способността за възпиране на тези отношения е в състояние да нарани трети нации. А това не е никак незначителна мощ.
Но способността да принудиш други нации да уважават европейските инвестиции и да съблюдават споразуменията, зависи от очакванията за бъдещи инвестиции, бъдещи търговски отношения и всичко останало. Твърдата сила, на която европейската глобална икономическа мощ някога се е опирала, вече я няма. Могъщи нации като Китай, Русия и Съединените щати предлагат същите облаги като Европейския полуостров, но последиците от нарушаването на споразуменията са по-сериозни. В настоящия момент това може и да няма голямо значение, но докато глобалните сили се отдалечават една от друга и Европа стои в капана между тях, липсата на твърда сила ще има все по-голямо значение. Да бъдеш богат и слаб, е много опасна комбинация.
Следователно Старият континент обитава един свят, пълен с вълци. Някои от тях вече са излезли на лов. Други тепърва се надигат. Отделни държави като Германия, Франция или Великобритания могат да играят икономически в тази лига, но по-голямата част от полуострова не може, а дори и онези, които могат, притежават само икономическа мощ. Те не могат да се съревновават със САЩ, а това всъщност е най-важното, което трябва да се разбере за Европа. Буквално всяка държава, която иска да отправи военна заплаха към Европа, може да принуди европейците да си откупят изхода от проблема, да обърнат гръб на проблема с надеждата той да отшуми или просто да капитулират – но не и да се бият или поне не и на този етап.
Свързани заглавия
Джордж Фридман: За САЩ е важно да няма хегемон в Европа
„Взривоопасните точки на Европа.Евросъюзът – фалит или възход“ тук
