Разправят, че е голяма рядкост от дете, израсло с мечтата да кара влак, да излезе машинист. И ако това е вярно, излиза, че съм имал изключително голям късмет, тъй като още на двегодишна възраст взех твърдото и недвусмислено решение цял живот да се занимавам единствено с изучаването на животни. И нищо друго не можеше да ме заинтересува.
Прекарах всичките години, в които се оформяше характерът, вкопчен в това ми решение с упоритостта на мида патела и влудявах всичките си приятели и роднини с това, че ловях, купувах или внасях у дома всевъзможни живи същества – от маймуни до скромни градински охлюви и от скорпиони до бухали. Изтормозено от този парад на диви животни, семейството ми се утешаваше с мисълта, че просто преживявам някакъв етап в развитието си и че в най скоро време ще го израсна. Получи се точно обратното: всяка нова придобивка само засилваше и задълбочаваше интереса ми към животните, така че в края на юношеството си вече знаех без капка съмнение какъв точно искам да стана. Казано най просто: събирач на животни за зоологическите градини, а впоследствие – след като забогатеех по този начин – и собственик на мой си зоопарк.
Амбицията ми не ми се стори нито особено щура, нито безразсъдна; затрудняваше ме само това как точно да я осъществя. За жалост, нямаше училища за бъдещи колекционери на животни, а в същото време нито един от действащите по онова време професионални събирачи не желаеше да наеме някой, отличаващ се единствено с безграничен ентусиазъм, но без никакъв практически опит. Съмнявах се, че ще е достатъчно да ги убедя, че съм отглеждал лично таралежчета или че съм разплождал гекони в тенекия от бисквити; насън да го бутнеш, събирачът на животни е длъжен да знае как се прилага душеща хватка на жираф и как само с една стъпка назад да се махне от пътя на нападащия го тигър. А беше почти изключено да натрупам подобен опит, докато живеех в английско морско курортно градче – истина, която ми беше внушена сравнително отскоро и по съвсем категоричен начин. По телефона ми се обади познато момче от Ню Форест, което притежавало, според собствените му думи, бебе еленче лопатар, което отглеждало у дома си. Но тъй като им предстояло да се местят в апартамент в Саутхамптън, нямало как да вземе със себе си този иначе прекрасен екземпляр. Добави, че еленчето било опитомено и привикнало към домашни условия и баща му можел да ми го достави в рамките на двайсет и четири часа, че и по скоро. Изпаднах в голямо затруднение. Майка ми – единственият член на семейството ни, който пряко сили можеше да се приеме като поддръжник на интересите ми към дивите животни – не беше у дома, с което ме лишаваше от възможността да я питам как би възприела включването на еленче лопатар, независимо на каква крехка възраст, към вече доста многобройната ми менажерия. В същото време собственикът на еленчето ми даваше зор да съм му отговорел незабавно.
– Баща ми каза, че ако не го вземеш, ще го убие – съобщи ми с мрачен тон.
Това вече сложи край на всичките ми колебания. И му съобщих, че с удоволствие ще приема още на следващия ден доставката на еленчето, което се казвало Хортанз. Посрещнах завръщащата се от пазар моя майка с готова история, достойна да стопи и каменно сърце, да не говорим за далеч по податливото сърце на мама. Въпросното горкичко сърненце, откъснато от майка му, го очаквала смъртна присъда, ако не сме го вземели. Толкова ли сме били жестоки, че да откажем? При което майка ми, убедена от описанието, което й предложих, че сърненцето е надали по голямо от дребен териер, обяви, че било немислимо да го оставим да бъде убито, след като сме имали възможност (както бях успял да й изтъкна) да го гледаме в някое ъгълче на гаража ни.
– Разбира се, че ще го вземем – каза.
А след това, водена от смътното убеждение, че растящите еленчета се нуждаят от сериозни количества мляко, се обади в млекарницата да увеличат ежедневната ни доставка с още шест литра.
Хортанз пристигна на другия ден в конски кафез. И докато собственикът му го извеждаше от това превозно средство, моментално се изясни, че, първо, Хортанз е безспорно мъжкар и, второ, че е най малкото четиригодишен. На главата си имаше чифт рога с цвета на шоколад, с гора от смъртоносни бодли по протежението им, а така, както застана пред нас в елегантното си палто на бели петна, беше на ръст най малко метър и шест сантима.
– Ама то изобщо не е бебе! – промълви ужасена майка ми.
– О, не, госпожо – изрече прибързано бащата на моя познат, – но е още детенце. Чудесна животинка е и е дресиран като кученце.
Хортанз прекара рогата си по металната порта с трясъка на залп от мушкети, после се приведе и деликатно прегриза една от хризантемите, с които майка ми се гордееше. Задъвка я с доста замислен вид, като в същото време не отделяше от нас кристално ясните си очи. Докато майка ми още не се беше окопитила от шока от запознанството си с Хортанз, изказах многословни благодарности на момчето и баща му, грабнах кучешкия повод, прикачен към каишката около врата на Хортанз, и го поведох към гаража. За нищо на света нямаше да призная на майка ми, че и аз си го бях представял като миниатюрно сърненце, от което да ти се разтопи сърцето. Да не говорим колко пари бях похарчил за шишенцето с биберон за нещо, което се беше оказало ако не двойник на ландсиъровия „Властелин на долината“, то поне много близко подобие на оригинала.
Следвани от мама, двамата с Хортанз влязохме в гаража, където, преди дори да успея да го вържа, той прояви смъртна омраза към градинарската ни количка и направи неуспешен опит да я хвърли във въздуха. Накрая му се наложи да се задоволи с това да я обърне и да я изкорми на земята. Вързах го за една халка на стената и набързо махнах всички градинарски пособия, които можеха да си навлекат гнева му.
– Ох, дано не е особено зъл, скъпи – каза разтревожено майка ми. – Нали знаеш какво отношение има Лари към злите твари.
Прекалено добре ми беше известно отношението на по големия ми брат към всичко животинско – било то зло или не, – затова бях благодарен, че заедно с другия ми брат и сестра ми не присъстваха на пристигането на Хортанз.
– А, ще се оправи, като свикне с обстановката – рекох. – Просто е малко буйничък. Точно в този момент Хортанз реши, че няма да му е приятно да го оставят сам в гаража, в израз на което предприе атака срещу вратата. Целият гараж се разлюля из основи.
– Да не би да е гладен – предположи мама, отстъпвайки заднешком по пътеката.
– Нищо чудно – съгласих се. – Ще му донесеш ли малко морковки и солени бисквити? Мама отприпка да донесе необходимите еленоуспокоителни, а аз влязох да подновя битката си с Хортанз. Той страшно се зарадва, че ме вижда отново, и го доказа със страничен замах с рогата, които ме улучиха право в корема. Аз обаче успях бързо да установя, че като повечето елени и той страшно обичаше да го чешат в основата на рогата, и за нула време го докарах до полулетаргично състояние. А след появата на голям пакет сухи солени бисквити и кило моркови Хортанз се залови да уталожи глада, който беше развил по време на пътешествието си.
Използвах заетостта му да се обадя по телефона и да поръчам да ни докарат слама, сено и овес. А след като Хортанз се нахрани, го изведох на разходка по близкото игрище за голф, където той се държа по възможно най възпитан начин. Прибрахме се по някое време и той с най голямо удоволствие си легна върху купчина слама в единия ъгъл на гаража и се отдаде на вечерята си от сено и счукан овес. Заключих старателно вратата на гаража и го оставих на спокойствие. Докато си лягах, си мислех колко бързо свиква Хортанз с новия си дом и как от него ще излезе не само забележително привлекателен домашен любимец, но и източник на така необходимия ми опит да отглеждам едри животни.
На следващата сутрин към пет часа се събудих от странен шум, наподобяващ равномерното избухване на изключително мощни бомби в задната ни градина. И понеже реших, че това е изключено, взех да се чудя какъв би могъл наистина да бъде източникът на този трясък. По блъскането на врати и измърморените проклятия познах, че и останалите членове на семейството ни се чудят какво ли става навън. Надвесих се през прозореца и огледах задната градина. И съзрях как на зазоряване целият ни гараж се люлее насам-натам като кораб в бурно море, тъй като Хортанз изразяваше с нападения срещу вратата на гаража категоричното си желание да закуси. Втурнах се надолу по стълбите, награбих наръч сено, малко счукан овес и моркови и го умиротворих.
– Мога ли да знам – фиксира ме с враждебен поглед по големият ми брат по време на закуска – какво си заключил в гаража ни?
Но докато отворя уста да отрека каквато да било връзка с нечие присъствие в гаража, майка ми притеснено се хвърли да ме защищава:
– Съвсем мъничко еленче, скъпи. Да ти налея ли ще чай?
– Никак не е малко, ако се съди по шума, който вдига – отбеляза Лари. – По скоро ми звучеше като съпругата на господин Рочестър.
– Съвсем опитомено е – не отстъпваше мама, – а и страшно обича Джери.
– Е, добре, че все се е намерил някой да го обича – каза Лари. – Но бъдете така добри да държите проклетото нещо по далеч от мен. Животът е достатъчно труден и без стада от карибу да ти се разхождат из градината.
Началото на седмицата се беше отразило доста зле на популярността ми. Първо мармозетката ми се беше опитала да се напъха рано една сутрин под постелята на Лари, а след като била отблъсната, го ухапала по ухото; свраките ми бяха изкоренили цяла леха с домати, които другият ми брат Лесли най прилежно беше засадил; една от зелените ми змии беше избягала, а впоследствие открита с пронизителни писъци от сестра ми Марго зад възглавничките на дивана. Поради което се бях зарекъл да държа Хортанз колкото се може по далеч от семейството. Надеждите ми обаче се оказаха кратковременни.
Прекрасният ден, през който слънцето в действителност се виждаше – истинска рядкост за английските лета – вдъхнови мама да поднесе следобедния чай на ливадата пред дома ни. Така че на връщане с Хортанз от разходката ни по игрището за голф имахме удоволствието да заварим цялото семейство насядало на шезлонги около количката за сервиране, отрупана с целия чаен сервиз, сандвичи, сладкиш със сини сливи и големи купи с малини със сметана. Постреснах се от неочакваната поява на така нареденото ми семейство, след като свърнах покрай ъгъла на къщата. За разлика от Хортанз, който моментално огледа и прецени мирната сцена. След което реши, че пътят към осигуряващия спокойствието му гараж е препречен от чудовищен, а вероятно и крайно опасен враг на четири колела – сервитьорската количка. И че срещу нея можеше да предприеме един-единствен ход. Нададе мощен боен рев, приведе глава и атакува, измъквайки в устрема си повода от ръката ми. Нацели количката право в средата на корпуса, омота в нея рогата си и разпиля чаения сервиз във всички възможни посоки. Семейството ми се оказа в клопка, от която нямаше спасение. Много е трудно, да не кажем невъзможно, дори и в най кризисен момент човек да скочи пъргаво от шезлонг. По тази причина мама биде залята с врял чай, сестра ми бе омазана със сандвичи с краставици, а Лари и Лесли си поделиха поравно малините и сметаната.
– Е, сега вече чашата наистина преля! – изрева Лари, като в същото време перваше с нокът парченца малини от панталона си. – Моментално махни това проклето животно оттук, чу ли ме?
– Спокойно, миличък! Престани да ругаеш – опита се да го утеши мама. – То, горкото животинче, без да иска…
– Без да иска ли? Без да иска? – изсъска силно зачервилият се Лари.
И насочи треперещия си показалец към Хортанз, който, попритеснен от причинената тупурдия, стоеше хрисимо с проснатата като булчински воал върху рогата му покривка от количката.
– Ти твърдиш, че било без да иска, след като сама го видя как най умишлено нападна количката?
– Имах предвид, миличък – заобяснява объркано мама, – че не те заля умишлено с малините.
– Ни най малко не ме вълнуват намеренията му – отсече гневно Лари. – И не желая да знам какво е искал. Твърдя единствено, че Джери трябва незабавно да го махне. Не желая да търпя около себе си подобни нахалници. Току-виж, следващия път нападнал някого от нас. Ти за какъв ме имаш, по дяволите? Да не ме бъркаш с Бъфало Бил Коуди?
Така че, въпреки настоятелните ми молби, Хортанз бе заточен в близка до нас ферма, а заминаването му сложи край на възможността да придобия опит с едри животни в домашна обстановка. Комай не ми оставаше друг избор, освен да се цаня на работа в зоологическа градина.
След като стигнах до това решение, взех, че написах изключително смирено писмо до Лондонското зооложко общество, което, независимо от продължаващата война, разполагаше с най голямата колекция от събрани накуп живи същества. Тънейки в неосъзнато блаженство относно несъизмеримостта на амбицията ми, описах плановете си за бъдещето и намеквах, че за по подходящ служител не биха могли и да си мечтаят, и едва ли не ги питах направо на коя дата да се явя да почна работа.
В нормални обстоятелства писмо като моето би стигнало до заслуженото му място – в кошчето за боклук. За мое щастие обаче то взело, че попаднало на бюрото на изключително мил и цивилизован човек – тогавашния главен надзирател на лондонския зоопарк Джефри Вевърс. А той, изглежда, се заинтригувал от бликащата от писмото ми дързост, тъй като за мое безкрайно удоволствие получих от него покана за интервю в Лондон. А там, подтикван от благородния чар на Джефри Вевърс, аз се разпрострях надлъж и нашир на темата „животни“, събирането на такива и създаването на моя лична зоологическа градина. По дребнав човек би смачкал ентусиазма ми, отбелязвайки, че плановете ми са налудничави и неосъществими; Вевърс обаче ме изслуша с безкрайно търпение и такт, похвали подхода ми към нещата и обеща да си помисли по въпроса за моето бъдеще. Тръгнах си с още по нараснал ентусиазъм.
След известно време получих учтивото му писмо, с което ме уведомяваше, че за съжаление лондонският зоопарк не разполагал в момента със свободни места за младши служители, но при желание от моя страна съм можел да постъпя като стажант-гледач в провинциалната зоологическа градина на Обществото в Уипснейд. Двойка снежни барсове за разплод да ми беше предложил, нямаше толкова да ме зарадва. Така че след броени дни заминах трескаво за Бедфордшър с куфар със старите ми дрехи и втори – с книги по естествознание и безброй дебели тетрадки, в които се канех да записвам всички наблюдения върху поверените ми животни, плюс бисерите мъдрост, отронили се от устата на колегите ми гледачи.
„Зверове в звънарната ми“ тук
Книги от Даръл тук