Лира Литературно-рекламна Агенция
Иво СИРОМАХОВ
В България на емигрантите се гледа с лошо око. Всъщност в България на всичко се гледа с лошо око, но най-вече на емигрантите. За тях се говори най-често така: Кви са тия, бе? Предатели на клета майка България! Избягали, за да правят пари, мръсниците. А ние тука, истинските патриоти, се мъчим, милеем за родината… Я да си траят там и да си затварят устата… Ае, наздраве! България на три морета!…
С подобни патриоти е безсмислено да се спори, защото или ще те напсуват, или ще повърнат върху масата.
Но това няма значение. Има значение само фактът, че някои от най-стойностните произведения на съвременната българска литература бяха написани извън границите на България.
Тук обаче тези книги бяха посрещани с оглушително мълчание. Нито една не бе номинирана за литературна награда. Местните писатели им завиждаха, критиците ги игнорираха. Балканските комплекси се развихриха с пълна сила.
Стигна се дотам да се задават малоумни въпроси от сорта: “Български писател ли е Илия Троянов, щом пише на немски?”
А какво значение има това? И какво значение има къде е написана книгата и на какъв език? Вече няма граници дори между държавите, защо се опитвате да ги поставяте в литературата?
Илия Троянов е българин, който от дете живее в Германия. Пише на немски и е един от най-уважаваните съвременни писатели в родината на Гьоте и Шилер. В родната си България стана известен с книгата “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”. Даже не толкова с книгата, колкото с филма по нея. Все пак хората, които гледат филми, са поне десет пъти повече от хората, които четат книги.
В началото на 90-те Илия Троянов обикаля България и описва разрухата, оставена от комунизма. Така се появява книгата “Кучешки времена” – един разтърсващ документален разказ за времената, в които живеем. Илия Троянов подхожда към темата като журналист – пътува, среща се с хора, разговаря с тях, записва. През очите на един “чужденец” виждаме България такава, каквато не бихме искали да си признаем, че е.
На подобно пътешествие тръгва и Капка Касабова. Нейната книга “Улица без име” е хем пътепис, хем автобиография. Една емигрантка след много години се връща в България. Ала тя пътува не само в пространството, но и във времето. Връща се в детството си, в ученическите си години, минава по същите улици, за да преживее отново епохата през сетивата на зряла жена.
Ружа Лазарова отдавна живее в Париж и пише на френски. Мернах я по телевизията на демонстрациите във френската столица в подкрепа на свободата на словото. Романът “Мавзолей” разказва за комунизма през три поколения жени. Това е роман, който ни превежда през годините на терора, отразени в съдбата на едно семейство. Една изключително емоционална и разтърсваща книга.
И „Кучешки времена“ и „Улица без име“ и „Мавзолей“ звучат като написани в изгнание. Авторите се връщат след години в родината си, за да разберат кое ги е прогонило от нея и да си отговорят на простичкия въпрос: защо България е толкова тъжна страна?
Искам само да добавя и Мирослав Пенков. През 2008 година неговият разказ „Как купихме Ленин” влиза в антологията „Best American Short Stories 2008”.
Разбира се! Мирослав е изключителен писател.
Моят фаворит от този сборник обаче не е „Как купихме Ленин“, а разказът „На изток от Запада“.