Имате ли „Комунизмът“ от Желю Желев? (предговорът на „Фашизмът“)

Предлагаме уводния текст на легендарната книга на Желю Желев „Фашизмът“, писан през 1989 г. В него авторът разказва политическата биография на книгата си.

Не съм фаталист и не обичам да преувеличавам, но все ми се струва, че не й провървя на тази книга. Можеше да има много по-добра съдба. Книгата беше написана през 1967 г. Излезе през 1982 г.

Цели 15 години вися в почти всички софийски издателства. И винаги я връщаха или поради претрупаност на издателските планове с много години напред, или поради прословутата липса на хартия. Само военните бяха откровени да ми кажат действителната причина. Спомням си, когато отидох във Военното издателство да видя какво става, събраха се всички редактори да ме видят. Гледат ме и се смеят. Смехът им беше доброжелателен. Питам ги:

— Ще я пуснете ли?

— Не, не може…

— Защо? Не ви ли харесва?

— Напротив, много ни харесва…

— Тогава?

— Прекалено е хубава, за да излезе у нас. В България такова нещо не може да излезе — ми каза един от тях.

Единствено утешително беше, че ръкописът непрекъснато се разпространяваше и четеше по системата на самиздата, както в столицата, така и в провинцията.

За широкото и бързо разпространение на ръкописа заслугата принадлежи на Радой Ралин, който беше и първият му читател. Той лично в продължение на години разнасяше текста в разни интелектуални и политически среди, като го даваше на определени хора, които според него трябвало непременно да го прочетат.

На него дължа и бързото му легализиране. За това (и не само за това, разбира се) му посветих своето изследване, макар това поради конюнктурни издателски съображения да не е отбелязано на титулната страница.

През 1968 г. започнаха преговори с издателството на Чехословашката компартия „Свобода“. В края на юли отидох в Прага и уговарях превода и други подробности. Беше неописуема атмосфера на „пражката пролет“, и радостна, и тревожна, бяха „Двете хиляди думи…“

Дванадесет дена по-късно в Чехословакия нахлуха войските на Варшавския договор и всичко пропадна. През 1982 г. книгата беше издадена в България в 10 хиляден тираж от издателство „Народна младеж“. Три седмици след пускането и по книжарниците, беше забранена и иззета от библиотеките. Всъщност, беше иззета третата, последната партида, така че в ръцете на публиката останаха най-малко 6 хиляди екземпляра — тях милицията вече беше безсилна да прибере…

Малко преди да бъде забранена книгата, при мен дойдоха представители на книгоразпространението и поискаха съгласието ми незабавно да направят нов 30-хиляден тираж. Аз, разбира се, го дадох, но точно когато отиват в ЦК на БКП в отдел „Печат“ да искат отпускането на допълнителен лимит хартия, „инфекцията“ вече била станала и ги изгонили най-позорно.

През юни 1982 година в София имаше международна изложба на книгата. Издатели от Унгария, Чехословакия и Полша поискали да сключат договор за издаване на „Фашизмът“. Нашата бдителна идеологическа полиция изобщо не пожелала да преговаря по този въпрос, като казала, че такава книга няма. Естествено, на щандовете в зала „Фестивална“ такава книга нямало…

В 1986 г. по време на II конгрес по българистика голяма група китайски преводачи отива при Радой Ралин и иска от него нещо ново за превод. С присъщата му щедрост и безкористност, на каквито само големият талант е способен, Радой им казал: „Тъй като нямам какво по-хубаво да ви дам, подарявам ви «Фашизмът» от мой приятел, и ви препоръчвам да я преведете на китайски.“ Многобройната китайска група си разпределя текста и за един месец превежда книгата. Предлагат я за публикуване в Академията за западна философска и социологическа литература в Пекин. Нарочно не споменавам името на китайския българист, който поддържаше връзки с нас и ни осведомяваше за хода на работите. Последното, което научихме преди да бъде прекъсната връзката, беше, че са дадени четири положителни рецензии с високи оценки за качествата на текста и че книгата е вързана в книжно тяло, остава само корицата. За нещастие точно по това време започва поредната голяма кампания против интелигенцията, вследствие на която много либерално настроени китайски интелектуалци загубиха постовете си, а с това — и политическите си позиции.

Директорът на Академията за западна литература очевидно се е оказал сред тях, защото също е бил снет от заеманата длъжност. Този факт се оказа фатален за съдбата на китайското издание…

След 1982 г. при мен идваха и много руснаци да искат екземпляри от книгата. Някои от тях се амбицираха да я преведат и да я издадат на руски, други бяха по-скромни — имаха намерението да я пуснат в системата на техния самиздат. Жестоките ограничения на издателските споразумения, с които са взаимно обвързани „братските страни“, изключваха и продължават да изключват възможността за официално издание в Съветския съюз. Но че в системата на техния самиздат тя действително се е въртяла, изглежда е факт, защото твърде много съветски граждани знаят за нея или са я чели.

По едно време идваха и поляци, които искаха да пуснат отделни части в списания или някакви други периодични издания… Не зная какво е станало.

Последните, които идваха да ми искат екземпляр през юни тази година, бяха хора от ръководството на Украинския народен фронт с намерението да я преведат на украински и да я издадат. Не ми е известно какво е станало и дали изобщо нещо е станало.

Изобщо съдбата на „Фашизмът“ започна малко да ми прилича на онази мома, дето всички много я харесвали, но все така се случвало, че никой не я вземал за жена. Да се надяваме, че това става не поради застаряване на момата… Всъщност, като автор аз ще се чувствам щастлив, ако текстът на моята книга се окаже политически остарял и преодолян от времето, защото това ще означава, че от лицето на нашата планета е изчезнал последният тоталитарен режим.

Но докато съществува тоталитаризъм, тя няма да загуби актуалното си значение, тъй като поначало представлява опит с помощта на документа да възстанови добросъвестно, както в палеонтологията, кост по кост огромния политически скелет на тоталитарния мамут. А тези, които искат сериозно да се борят срещу тоталитаризма, имат нужда от познание на неговата анатомия и физиология, без което не може да се разчита на успех.

Лично аз не мога по друг начин да си обясня факта, че дори сега, в годините на Горбачовата перестройка, когато съветската преса продължава да изнася такива големи количества важна за нашите общества политическа информация, интересът към книгата не спада. Търсят я, препродават я на високи, понякога баснословни цени от порядъка на една или две средни месечни заплати. Когато преди две години ми се наложи срочно да набавя два екземпляра за чужбина, книжарите ми я предложиха като на автор с намаление — по 120 лева броя!

Преди перестройката главното, което привличаше вниманието на публиката, беше пълното съвпадение на двата варианта на тоталитарния режим — фашисткия и нашия, комунистическия. Макар никъде изрично да не се правят аналогии, въз основа на документалния материал и начина, по който е организиран, читателят сам за себе си откриваше ужасяващата истина, че между нацистката и комунистическата политически системи, не само няма съществена разлика, но доколкото я има, тя не е в полза на комунизма.

Сега, когато средствата за масова информация открито говорят за тези аналогии и в подкрепа на твърденията си привеждат не малко фактически материал, книгата изглежда продължава да привлича вниманието главно с прогнозите за гибелта на тоталитарните режими. Схемата, чрез която разпадането на фашистките тоталитарни режими е въздигането в закономерност (тоталитарна система — военна диктатура — демокрация с многопартийна система), поставя въпроса — ще бъде ли валидна тази схема и за нашите режими; дали ще бъде спазена закономерността или това ще става по някакъв друг път. Защото ако Полша потвърди тази схема, при това доста точно, то Горбачовата перестройка по начина, по който тя е замислена и се осъществява, представлява опит схемата да бъде коригирана.

Перестройката представлява точно алтернатива на военната диктатура. Тя има амбицията да направи онова, което би трябвало военната диктатура да свърши, но да го направи по мирен начин, хуманно, културно, безкръвно, демократично, т.е. да осъществи цивилизован преход от тоталитаризма към демокрацията.

Трябва да се каже, че по принцип такава алтернатива не е безпочвена. Самият факт, че Унгария я осъществява пред очите ни, а Балтийските републики успешно се домогват до нея, вече представлява едно потвърждение. Но не навсякъде става така и това по начало не е толкова лесно.

Голямо значение има политическата култура на народа, неговите морални устои, както и културно-историческите му традиции. В този смисъл колкото по-висока е политическата култура на един народ, толкова по-големи са шансовете му успешно да коригира схемата, като замени военната диктатура с перестройка. Възможни са и твърде разнообразни съчетания на двата пътя. Възможно е също страна, която твърдо е поела пътя на перестройката, било поради недостиг на политическа култура, било поради неблагоприятно съчетание на елементите, които формират политическата конюнктура, да се свлече от перестройката на пътя на военната диктатура; просто да не издържи големите вътрешни напрежения на перестройката.

Боя се, че за Съветския съюз като цяло това никак не е изключено. Към обстоятелствата, които биха могли да доведат до подобно развитие на нещата, ще отбележа многонационалния характер на страната, различните културни нива на отделните нации, огромната номенклатура, колосалната военна машина, която в най-критичните фази трудно би устояла на изкушението да не вземе властта от ръцете на безпомощните цивилни, съхранилите се имперски навици, традиции, отношения и пр.

Но военната диктатура, колкото и да се опитва да запази старите тоталитарни структури, да ги спасява (както стана в Полша), не може да отмени прехода от тоталитаризма към демокрацията, напротив, ще го ускори. Радикализирайки противоречията, тя изобщо ускорява развръзката. Лошото е, че в този случай всичко това става с кръв, заплаща се с живота на не малко хора.

С други думи, дали чрез перестройка, дали с помощта на военна диктатура, пътят, по който нашата комунистическа система непременно ще се разпада, е един: от тоталитаризъм към демокрация с многопартийна система. Това е общото, закономерното, неотвратимото. Останалото са подробности.

Но животът, който винаги е бил по-богат от схемите и поради това не обича да бъде натъпкан в тях, сигурно ще ни изненада с нови, много по-причудливи и невероятни съчетания от елементите на политическата действителност, за които ние сега дори не се досещаме. Кой от нас, например, се беше сетил — макар че това е толкова просто и близко до ума — че при демонтажа на нашия комунистически вариант на тоталитарната система, за определен период той ще трябва да деградира до равнището на фашизма, на по-несъвършения и недовършен тоталитарен режим на фашизма, и че в този смисъл за нас фашизмът ще бъде огромна крачка напред към демокрацията! Звучи шокиращо и парадоксално, за по-неразвитото или девствено политическо съзнание сигурно ще бъде обидно, но едно са политическите илюзии, емоции и предразсъдъци, друго — политическите реалии и железните закони, на които се подчиняват.

Днес точно това предубедено или предразсъдъчно идеологическо мислене пречи на мнозина да разберат смисъла и значението на процесите, които стават в страни като България, Чехословакия, ГДР, Китай, отчасти дори и в Съветския съюз. Сега можете да чуете мнозина у нас, да се оплакват от режима, като казват „Страшно! Фашизъм!“, с което искат да ви внушат, че положението е станало по-лошо от преди, страната е станала по-недемократична. Ако се опитате да им възразите, ще ви посочат постоянно разширяващите се репресивни мерки. Те обаче забравят, че още по-бързо се разширява легалното демократично движение в страната, че вече съществуват цяла дузина независими групи и движения, че се пробужда гражданско общество в страната и пр. — неща, които по-рано бяха абсолютно немислими.

Ето защо по-коректно ще бъде, ако кажем: да, вярно е, че сега страни като България, ГДР, Чехословакия, Китай и пр. с политически репресии, демагогията, цинизма, всеобщата корупция, шовинизма, патриотарството, безверието и пр., от една страна, и с неформалните движения, откритата борба за демокрация, промените и т.н. — от друга, приличат много повече на фашистки държави, отколкото на комунистически, но този факт свидетелства само, че те вече са преживели определена демократична еволюция, достигнали са определена фаза на разлагане на тоталитарната структура. Защото не съществува друг път за преминаване от тоталитаризма към демокрацията, освен пътя на разрушаването на неговата политическа система. Който обещава да прави демокрация чрез усъвършенстване на тоталитарната система, занимава се с най-долнопробна демагогия.

Но понеже този въпрос е принципен, т.е. има не само теоретическо, но и непосредствено практическо значение в сегашния момент, заслужава си по-подробно да се спрем на него, да се опитаме да го видим в исторически план.

Ние, марксистите, първи в историята създадохме тоталитарен режим, тоталитарна държава — еднопартийна държавна система, изградена чрез насилствено унищожение на другите политически партии или чрез деградирането им до равнището на обикновени казионни организации, подчинени във всяко отношение на комунистическата партия. Този абсолютен монопол на Комунистическата партия в политическата сфера трябваше закономерно да доведе до пълно срастване на партията с държавата и най-вече на държавния апарат с партийния, вследствие на което начело на държавата и партията се оказват едни и същи лица, притежаващи неограничена и безконтролна власт, както и на всички по-ниски нива на държавната и стопанска йерархия — членове на партията.

И за да бъде стабилна и непоклатима тази политическа система, абсолютният монопол на държавата и партията, на партията над държавата, или по-точно на партията-държава, този абсолютен монопол трябваше да се разпростре от надстройката върху икономическата база на обществото. Трябваше всичко да се превърне в държавна собственост — едрата частна собственост по пътя на експроприацията, дребната — чрез насилствена, кървава, сталинска колективизация.

Когато този процес на одържавяване на собствеността бива завършен, тоталитарния режим е напълно изграден. Така се създава комунистическия вариант на тоталитарен режим, който и до ден днешен си остава най-завършен модел на тоталитарен режим в историята и съвременността. Фашисткият модел, който често е бивал представян като антипод на комунистическия, всъщност се отличава от него единствено по това, че е недостроен, недовършен по отношение на икономическата база, вследствие на което е по-несъвършен и по-нестабилен. Това може да се изследва дори по вътрешната архитектоника на нацизма и нацистката система, която все пак представлява най-завършеният фашистки режим. Тук абсолютният монопол на партията не се разпростира върху икономическата база или поне върху цялата икономическа база. Последната е представена от частна собственост, различни видове частна собственост, която естествено не поражда импулси към сцепление, цялостност, монолитност, по-скоро обратното — създава нееднородност, хетерогенност, различия, които в критична ситуация лесно прерастват в противоречия. Монолитна надстройка и разнородна база — такова е несъответствието между политическата надстройка и икономическата база на фашисткия тоталитарен режим. Това го прави нестабилен и недълготраен. Затова всички фашистки режими загинаха много по-рано от нашите, комунистическите-едни като нацистка Германия и фашистка Италия в пламъците на Втората световна война, други като Франкистка Испания и Салазаровата Португалия — след войната, тъй да се каже, в мирни условия.

Но фашистките режими не само загинаха по-рано, те се и появиха и по-късно, което показва, че в това отношение те са една жалка имитация, плагиат на оригинала, който представлява истинският, автентичният, съвършеният и завършен тоталитарен режим. Моят приятел проф. Николай Генчев с присъщото си чувство за хумор винаги когато е ставало думи за фашизма, го е определял като „ранен, несистематизиран, бонвивански вариант на комунизма“, а самият Хитлер — като „жалък подражател и оперетъчен герой“. Трябва да кажем, че в тази шега се съдържа зловеща истина. Без да оневиняваме в каквато и да било степен палача и людоеда Хитлер, трябва да признаем, че в сравнение с палача Сталин, той е същинско джудже — даже и това е слабо като образно сравнение. Палачът Сталин би могъл да носи своя колега в джоба си.

Ще спомена само две цифри, които говорят по-красноречиво от всякакви доводи и разсъждения за принципно различните възможности на двата вида тоталитаризъм. До началото на Втората световна война — 1 септември 1939 г. — Хитлер е избил по-малко от 10 хиляди души. Както се досеща читателят, тук влизат жертвите от „нощта на дългите ножове“ (30 юни 1934 г.), когато биват избити опозиционно настроените ръководители на СА, както и цялата оцеляла либерална опозиция, „стъклената нощ“ („кристал нахт“, април 1938 г.), когато са извършени антиеврейските погроми, за които е написана толкова много литература… Към същата дата — 1 септември 1939 г. — Сталин е избил не по-малко от 10 милиона. Някои автори твърдят, че тази цифра е към 15 милиона, но няма да спорим за това, тъй като в случая не е толкова важно. Важното е, че става дума за различие, което не се изразява в проценти (единият убил с толкова процента повече от другия), не се измерва и в кратности (толкова пъти повече от другия), става дума за различие, което се изразява с математически порядъци, т.е. за величини, с каквито се борави в космологията, астрономията, модерната физика…

Другият факт се отнася до жертвите от войната. Германия, която воюва в няколко десетки страни на Европа и Африка, и претърпява пълен военен разгром от обединените сили на съюзниците, дава между 7,5 и 8 мил. жертви, като тук, естествено, влизат и жертвите, които мирното население дава в тила, Съветският съюз, който влиза във войната близо две години по-късно, дава над 30 милиона жертви. За да скрие своята негодност и провала си като пълководец, Сталин докато беше жив, признаваше 7 милиона жертви, Хрушчов призна 20 милиона, в момента според съветската публицистика жертвите са до 32 милиона. Има автори, които са на мнение, че тази цифра може да стигне и до 40 милиона.

Наистина, тук различията не се изчисляват в математически порядъци, но четири-пет пъти повече жертви при положение, че по-късно си влязъл във войната и не си воювал в толкова много страни както държавата-агресор, това косвено също говори за далеч по-голям палачески размах на завършения и по-съвършен тоталитарен режим.

Но може би, нищо друго не говори така красноречиво на тази тема, както отсъствието на каквито и да било опити да бъде свалено чрез военен преврат съветското ръководство за това, че е изправило страната пред военна катастрофа през цялата 1941 и 1942 година. Защото историята на 20-тия век не познава такова страшно предателство спрямо собствения си народ и страната, каквото правят Сталин и неговото Политбюро. Избиването на командния състав на армията, пълното занемаряване на военното материално-техническо снабдяване, демонтирането на отбранителните съоръжения по западната граница, престъпно-пренебрежителното отношение към многобройните предупреждения на разузнавателните служби за предстоящото нападение срещу Съветския съюз, струпването на огромно количество немски дивизии в непосредствена близост до съветската граница, светкавичното нахлуване в Съветския съюз и пленяването до края на 1941 г. на близо четири и половина милиона съветски войници — всичко това в края на 1941 г. и началото на 1942 г. изправя Съветския съюз пред пълна военна катастрофа, когато Сталин е бил принуден посредством каналите на Берия да иска сключването на мир с Хитлер, чрез посредничеството на цар Борис.

Обстоятелството, че дори при тези катастрофални за страната условия съветските генерали не направиха нито един опит да свалят екипа на Сталин, показва само в какъв дълбок политически и идеологически колапс се намира общественото съзнание при завършения тоталитарен режим, какъвто бе тогава съветският.

При аналогични обстоятелства немските генерали, макар и безуспешно, на 20 юли 1944 г. се опитаха чрез преврат да свалят Хитлер и неговия режим. В Италия, година преди това (на 25 юли 1943 г.) военните начело с маршал Бадолио успяха да арестуват Мусолини и да отстранят фашистката партия от властта. И в единия, и в другия случай това беше възможно, защото немските и италианските генерали произлизаха от имуществените класи, което означава, че в гражданската област имаха под краката си почва и то в най-важната сфера на обществения живот-икономическата. Те имаха собственост. На практика това означаваше, че ако заговорникът пропадне, ако с него се случи най-лошото, неговото семейство няма да умре от глад, няма да загине, родът му няма да бъде затрит.

Във връзка с обсъждания проблем крайно интересно е да се напомни за идейната еволюция на Мусолини през последния етап от живота му, след като той бива освободен от плен от отряда на Ото Скорцени.

В резултат на продължителни размишления (а докато е бил пленник в крепостта в Алпите, имал е достатъчно време да размишлява!) той стига до извода, че трябва да създаде друга фашистка държава, където по пътя на национализацията всичко да стане държавна собственост. Мусолини е проумял, че само държавният монопол върху собствеността може да създаде монолитен и непоклатим тоталитарен режим, способен да гарантира фашисткия водач и фашистката партия срещу всякакви изненади от страна на военните. Тези идеи той въплътява в плана за създаването на прословутата република Сало, чието осъществяване е било осуетено само от ускорения ход на военните действия на съюзниците на територията на Италия.

Впрочем първите практически стъпки са били направени. Създаването на „Неофашистката република Сало“ е провъзгласено в началото на октомври 1943 г., естествено, в най-тясна връзка с генерала от СС Карл Волф и тогавашния немски посланик Рудолф Ран. На учредителния конгрес във Верона през ноември 1943 г. е приет призив към североиталианските трудещи се, в който се обещава работнически контрол върху индустриалните предприятия и частична национализация на земята…

Но да се върнем към основната тема. Като говорим за своеобразно преминаване през фазата „фашизъм“ при демонтажа на нашия комунистически тоталитарен режим и като представяме този преход за реална стъпка към демокрацията, това не би трябвало да се разбира съвсем буквално, в смисъл че ние се устремяваме към фашизъм едва ли не като към някакъв идеал, че ние ще прегърнем идеологията на фашизма и пр. Ние ще преминаваме през него по необходимост, по неизбежност, по принуда и затова колкото по-бързо го преминем, толкова по-добре ще бъде. Но ние обръщаме специално внимание на този факт не за друго, а защото той представлява ключ за разбирането на вътрешните напрежения на нашата тоталитарна система в епохата на перестройката — напрежения, които настъпват поради демонтажа на едни или други елементи от базата или надстройката. И именно демонтажът прави съвършения тоталитарен режим несъвършен и поради това нестабилен. Това обстоятелство на свой ред става причина да се прибягва до репресията като компенсаторно средство, чрез което се възстановява стабилността на системата. Възможно е, разбира се, при перестройката в отделните страни да се дава превес на демонтажните процеси в базата, както е в Китай, или в надстройката, както е в Съветския съюз.

Но и в единия, и в другия случай тоталитарната система навлиза във фазата на нестабилност, тъй да се каже, на структурна недостатъчност, и тя, за да се съхрани, не може с друго да компенсира, освен чрез все по-честото и открито използване на насилието, репресията, терора.

Най-новите събития в Китай са потвърждение на това. Икономическата реформа, която китайското ръководство провеждаше в страната през последните 10 години, като разпусна комуните, раздаде земята на селяните под аренда за 10, 15, 20, 30, 50 години, като създаде по-свободен пазар, „специални икономически зони“ и пр., трябваше така или иначе да доведе до противоречия между властта и интелигенцията. Икономическата реформа създаде условия, при които отделни групи от населението забогатяха, станаха по-самостоятелни и независими от държавата. В съответствие с новия си социален статус и настроение, те поискаха да бъдат по-свободни и в политическо отношение, което при съществуващия комунистически режим не можеше да стане, без да се посегне върху еднопартийната система. И посегнаха. Интелигенцията и младежта, които винаги са били най-чувствителни към въпроса за свободата и демокрацията, първи реагираха срещу монопола на Комунистическата партия, като поискаха неговото премахване.

Така че, преди още да се стигне до връщане на частна собственост в едни или други сфери на стопанския живот, преди още да се слезе до типичното за фашизма съотношение между база и надстройка (частна собственост и икономическата основа на обществото и абсолютен държавно-партиен монопол в политическата надстройка), характерните за фашизма феномени започват да се възпроизвеждат.

Разбира се, много е възможно преминаването през специфично фашистката фаза да не се потвърди навсякъде. При демонтажа ефектът на нестабилност може да се получи и в обратен ред. В Съветския съюз, например икономическата база все още е непокътната, абсолютният монопол на държавата върху националната собственост продължава да бъде неделим, докато в надстройката демонтажните процеси са отишли толкова далеч, че политическият плурализъм е вече факт: практически стъпки за отделяне на партията от държавата; неформални групи, движения, национални фронтове, които оспорват монопола на Комунистическата партия върху властта; стачки и национални движения за обособяване на самостоятелна държава; публичност. Това непрекъснато разголва дефектите и пороците на тоталитарната система. В известен смисъл се получава фашизъм наопаки (монополизъм в базата, плурализъм в надстройката!), което, разбира се, не престава да дестабилизира системата като цяло.

Ако в България преустройството бъде реализирано така, както е замислено от номенклатурата — да започне най-напред в икономиката, а после и в политическата сфера — ще се получи точно китайският вариант на демонтаж и фашизацията ще бъде съвсем ясно изразена. Впрочем, доколкото в някакви рамки се провеждат икономически реформи и определени групи от населението започват да придобиват самостоятелност и самочувствие, напрежението между базата и надстройката вече започва по-малко или повече да се усеща. Става дума при това не толкова за субективната страна на това явление, колкото за редица негови обективни прояви.

Всички тези разсъждения за преминаване през своеобразен фашистки стадий по пътя към цялостния демонтаж на нашия комунистически модел на тоталитарен режим, който — повтаряме — представлява съвършената форма на тоталитаризма, не отменят общата последователност на разпадането: тоталитарна система — военна диктатура (респективно — перестройка) — многопартийна демокрация. Общата формула е валидна и за двата типа тоталитаризъм практически за всички тоталитарни режими, само че по-съвършеният, комунистическият, преди да стигне до второто звено, често слиза до равнището на по-незавършения, фашизма. Този момент от деградацията понякога може да бъде доста ясно изразен като отделен подетап в ерозията на първото звено, друг път, разбира се, неговото присъствие може да бъде толкова слабо изразено, че да не бъде изобщо забелязано.

Както се вижда, най-новите актуализации на темата за фашизма идват тъкмо от там, откъдето най-малко бяха очаквани — от перестройката, което отново показва тясната връзка между двете основни разновидности на тоталитаризма. По-рано тази връзка или се отричаше, или се виждаше главно в исторически, историко-генетичен план (как, примерно, комунизмът е породил или стимулирал възникването на фашизма, след това как фашизмът е обогатил политическия арсенал на комунизма и пр.), сега тя се вижда в актуално политически смисъл.

Това обстоятелство отново и отново ни връща към основните методологически проблеми в изследването на фашизма.

Най-новите данни потвърждават, че фашизмът не може да бъде разбран в неговите най-дълбоки основания, ако не се разглежда като тоталитарен режим, като вид тоталитарна система. Без тоталитарния модел преди всичко не е възможно да се види мястото на феномена фашизъм в големите политически рамки на 20-ия век. Още по-малко би могло да се разкрие връзката му с другата версия на тоталитаризма — комунистическата — да се установи с точност общото и различното между тях. Не е никаква наука, когато априорно и преднамерено, по чисто идеологически съображения се отрича такава връзка и се изтъква мнимата противоположност между тях, която при това се представя като най-същественото и основното. Не е наука също и когато комунизмът бива заклеймяван като фашизъм, като най-лош вид фашизъм и пр. Този прийом се свежда до компрометирането на все още некомпрометираната или по-малко компрометирана форма на тоталитаризма чрез другата, която е напълно компрометирана, международно осъдена на Нюрнбергски процес. Но днес това едва ли има някакъв смисъл…

От казаното до тук би трябвало да стане ясно, че за нас, българите особено за българската интелигенция, всички тези проблеми, които сега съветската перестройка поставя, не са нови. Ние фактически ги обсъждаме от втората половина на 60-те години насам, при това не на равнище политическа емпирия, в каквито рамки се движи все още съветската периодика, а на значително по-високо теоретично равнище, където процесите бяха въздигнати в ранг на закономерности, от които следваха определени прогнози за бъдещето на тоталитарните режими…

Разбира се, при онези условия това можеше да се прави открито и цялостно само въз основа на едната разновидност на тоталитаризма — фашистката, другата беше табу. А и публиката беше много повече подготвена да го възприеме така, тъй като познаваше огромния изобличителен материал за фашизма, докато по отношение на комунизма все още имаше много илюзии.

Спомням си, когато през април 1974 г. в Португалия избухна революцията на младшите офицерски чинове и в продължение на две години беше установена военна диктатура, а след нея дойде парламентарна демокрация на базата на многопартийна система, много приятели и познати, които бяха чели „фашизмът“ в ръкопис, казваха, че формулата за разпадането на тоталитарните режими работи добре или както един от особено ентусиазираните се беше изразил: „бачка безотказно“.

За втори път същото нещо се случи през 1981 г., когато в Полша беше обявено военно положение. Разбира се този път не ми се обаждаха по телефона, защото ставаше дума за братска страна и такива разговори никак не бяха безопасни.

При влизането на книгата властите не случайно реагираха с такава всеобхватна и масирана репресия срещу всички, които бяха свързани с издаването и. По реакцията на публиката, по състоянието на възбуденост и ентусиазъм, в което изпаднаха части от интелигенцията, те инстинктивно усещаха, че се поставят на открито обсъждане най-големите проблеми на нашето време, в това число и въпросът за съдбата на нашия „строй“.

Колкото и неприятно да им беше, защото те прекрасно разбираха, че се саморазобличават чрез преследването на една антифашистка книга, все пак бяха принудени да го правят, тъй като не можеха да противопоставят никакви идеи.

Уволниха трима редактори, които бяха пряко свързани с издаването на книгата: вътрешният редактор на книгата поета Кирил Гончев, редакторката, която завеждаше библиотека „Мавър“ (към която всъщност излизаше книгата) — Виолета Панева, завеждащия обществено политическа литература към издателството — Стефан Ланджев.

Външният редактор проф. Иван Славов получи партийно наказание „порицание“. Обсъждан е бил и въпросът за административно наказание, но острата реакция на партийната организация във философския факултет го осуети. Партийни наказания получиха и двамата рецензенти: проф. Кирил Василев и проф. Николай Генчев. Заради крайно положителната си рецензия Генчев получи и други наказания. Беше заставен „отгоре“ да си подаде оставката като декан на Историческия факултет и всички негови исторически поредици паднаха от програмите на телевизията за един срок от 3–4 години. За положителна рецензия, публикувана в Пловдивския вестник „Отечествен глас“, беше наложено наказанието „строго мъмрене с последно предупреждение“ за изключване от Партията на доц. Асен Карталов, който беше изваден от състава на лекторската група на ОК на БКП. Беше снет от поста завеждащ идеологическа редакция към същия вестник журналистът Славейко Мандев, който изглежда се притесни и наскоро след това почина.

Доколкото ми е известно, една от главните причини за снемането на тогавашния секретар на ЦК на Комсомола по идеологическите проблеми — Белчо Иванов, била допускането на „Фашизмът“ до печат, макар че както се установи по-късно, той не е знаел за този текст и е бил в отпуск. Чувал съм също много пъти да твърдят, че излизането на „Фашизмът“ е било използвано и срещу Александър Лилов от неговите противници в Политбюро, но дали това е вярно, не мога със сигурност да кажа. Във всеки случай един от неговите помощници наскоро след излизането на книгата ме нападна точно в този смисъл. Той ми каза, че с „Фашизмът“ съм „забил нож в гърба на др. Лилов“.

Трябваше, естествено, и мен да накажат, но тъй като аз бях отдавна изключен от Партията, оставаха ми само административни наказания. Освободиха ме от завеждащ секция и ме извадиха от Научния съвет на Института по културата. И за да не стане скандал, направиха го по йезуитски начин: обявиха реорганизация в Института, в резултат на което моята секция „Култура и личност“ се оказа закрита, така че да няма какво да завеждам, като за камуфлаж, закриха и съседната секция „Регионални проблеми на културата“. Същевременно в „новоизградения“ Научен съвет единственото име, което липсваше, беше моето.

Можех да протестирам, можех да вдигна скандал, но не го направих. Беше ми неудобно да защитавам себе си, след като заради моя книга други хора, на които аз не можех да помогна, пострадаха много повече от мен. Щеше да бъде некрасиво.

Очакването на властите, че с репресивните мерки ще сплашат културната общественост, ще я принудят да не коментира публично книгата, че ще накарат притежателите на екземпляри да не ги разпространяват, не се оправдаха. Общественият интерес вече беше станал толкова голям, че репресиите подействаха като наливане на масло в огъня. Хора, които надали някога през живота си бяха чели политическа литература, се юрнаха да я търсят.

Тогава властите решиха да действат по обходен начин и с по-голяма гъвкавост. Организираха светкавично масово издаване на две чуждестранни изследвания за фашизма: едното „Фашизмът: теория и практика“ от френския автор Бурдерон, другото „Митове и действителност“ от съветските автори Д. Мелников и Л. Чьорная, още повече че и двете по характер бяха също документални. Но…

Освен това отделите на ЦК организираха написването на разгромяваща рецензия за книгата, която след дълго мътене излезе в 12 книжка на „Философска мисъл“ (от 1982 г.) под заглавие „За научен, марксистко-ленински анализ на фашизма“, подписана от Митрю Янков. Основното обвинение срещу книгата беше, че тя не правела класово-партиен анализ на фашизма, поради което не била написана от марксистко-ленински позиции. Освен това, се отправяше и още по-абсурдно обвинение, че била преписана, била плагиат от книгата на Карл Попър „Откритото общество“, макар тази книга да беше излязла цели 10 години по-късно през 1981 г., а преди това (между 1967 и 1970 г.) моят ръкопис бе многократно регистриран в централните издателства, за което пазех документи. Това беше груба и наивна клевета, на която бях принуден да отговоря с открито писмо до редколегията, в което настоявах или да се докаже плагиатството, както е прието да се доказва навсякъде по света, или редколегията да се извини публично, защото в противен случай ще ги дам под съд. Имах намерението действително да заведа дело срещу членовете на редколегията, но по-мъдри от мен приятели ме убедиха да не се занимавам с безсмислени неща, още повече че една група активни борци против фашизма, сред които такива известни имена като Борис Делчев, Брайко Кофарджиев, Борис Спасов, Дачо Маринов, Дучо Мундров, Искра Панова, Невена Мечкова, Радой Ралин, както и по-млади от мен колеги — Ана Серафимова, Евгения Иванова, инж. Иля Иванов написаха протестни писма до Главния редактор на „Философска мисъл“, в които изразяваха възмущението си, че се предоставя място на обругаващи статии в духа на 50-те години, като същевременно не се дава възможност на обругания да отговори…

Тези протести, очевидно, са били неочаквани за властите, защото в отговор предприеха крайно непопулярна стъпка: започнаха да привикват авторите на писмата на „другарски“ разговори пред различни инстанции, където се опитваха да ги убедят да се откажат от защитата на „Фашизмът“. Никой разбира се не се отказа. При разговорите навсякъде едната страна се опитваше да убеди другата да си промени мнението. Радой Ралин, който беше поканен на разговор с ръководството на Философския факултет в присъствието на акад. Сава Гановски, проф. Иван Калайков, проф. Тодор Стойчев и др., се е опитал да убеждава комисията, че „Фашизмът“ трябва да се въведе като учебник в курса по партийно строителство при Висшата партийна школа. Комисията като помислила, че това е последната политическа шега на Радой, много се смяла, но когато разбрала, че той съвсем сериозно и убедено го предлага, напълно се обезкуражила да води по-нататък разговора, и минали на други теми…

Всички тези събития не само държаха книгата в центъра на общественото внимание, но и непрекъснато разширяваха интереса към нея. От литературен факт, те я превърнаха в политическо събитие. Възникна спонтанно движение в защита на пострадалите редактори и рецензенти. При мен непрекъснато идваха хора да изразят своята подкрепа и солидарност, достигаха, разбира се и закани за разправа като изселване от София, интерниране, ликвидация.

Интересът стана толкова голям, че около книгата възникна същински политичаски фолклор. Появиха се комични ситуации, слухове и легенди, които станаха основа за нови политически вицове. Ще си позволя да разкажа някои от тях.

След като в разни интелектуални компании разговорите върху книгата придобиват престижен характер, една млада дама решава да си набави книгата. Отива в книжарницата и пита:

— Имате ли „Комунизмът“ от Ж.Желев?

Продавачката я гледа учудена:

— Искате да кажете „Фашизмът“ от Ж.Желев?!

— Е, така де, така де…

Приятели на проф. Иван Славов го срещат на улицата непосредствено след налагането на партийните наказания и го питат:

— Иване, как си? — какво правиш?

— Попълваме редиците на пострадалите от „Фашизма“…

Висши партийни функционери заплашват проф. Николай Генчев, че заради положителната рецензия, която е дал на книгата, може да бъде изключен от Партията. Той отговаря: „А сте ме изключили, а съм подал документи за активен борец против фашизма!“

Питат директора на издателство „Народна младеж“:

— Какво ново към издателството, другарю директор?

— Освен „фашизма“ — нищо ново…

Съгласно един друг виц аз съм изпратил обширна статия за културата във в. „Народна култура“. Редколегията, зарадвана, че отново съм застанал на здрави партийни позиции, решава да ми се обади:

— Много се радваме за статията… Съгласни с всичко… Пускаме я без да пипаме нищо… Но защо сте я изпратили неподписана?

— Защото не е моя…

— Тоест, как така?

— Написана е от Гьобелс…

Имаше и един, който сравняваше явно несъпоставими неща:

Какво са направили народите на Източна Европа след Втората световна война?

Унгарците през 1956 г. направили въстание, чехите през 1968 г. — „пражка пролет“, поляците през 1980 г. — „Солидарност“, българите през 1982 г. — издали „Фашизмът“…

Да се съпоставя издаването на една книга с народно въстание или масово народно движение, разбира се, е неоснователно, но то е интересно като умонастроение, дори ако вицът се тълкува като самоирония, което е и най-правдоподобно.

Във връзка с противоречивата и трагикомична ситуация, в която се оказаха гонителите на книгата, много се актуализира известният съветски виц за „Мустакатия диктатор“.

Един пияница, мъртво пиян, към полунощ застава пред Мавзолея на Червения площад и започва да вика: „Смърт на мустакатия диктатор! Смърт на мустакатия диктатор!“

Стражата пред Мавзолея се прави, че не го забелязва и с нетърпение чака досадникът да отмине. Но той упорито стои и обърнат към Кремъл от време на време вдига юмрук и скандирал своя лозунг. Накрая стражата се принуждава да позвъни и да извика дежурния офицер. Полковникът като вижда каква е работата, задържа пияницата и от караулното докладва на Сталин, че е задържал злостен враг, който викал срещу него: „Смърт на мустакатия диктатор“. Сталин казал, че в момента има заседание и не може да се занимава с въпроса, но да го доведат след три часа.

Обаче тези три часа се оказали спасителни за пияния. Междувременно той изтрезнял. И когато след три часа Сталин го пита: „Гражданино, кого имахте предвид, когато викахте «Смърт на мустакатия диктатор»?“, той отговаря:

— Естествено, Хитлер. Той вероломно нападна нашата страна, разруши хиляди градове и села, изби милиони съветски…

— Достатъчно! Правилно, гражданино!

Обръщайки се през рамо, към офицера, Сталин пита: „А вие, другарю полковник, кого имахте предвид…“!??

Разказвам този остроумен съветски виц не само защото беше реактуализиран от общественото мнение и винаги се свързваше със съдбата на книгата, но преди всичко защото много точно изразяваше трагикомичната ситуация, в която неизбежно се оказваха всички онези, които организираха и провеждаха репресивните мерки. От една страна, трябваше да наказват заради аналогиите със социализма, които уж се правели в книгата, а от друга, когато наказваните искаха да им се посочи къде точно в книгата са правени сравнения, те трябваше да доказват, че макар текстуално да няма аналогии, книгата била така написана, че читателят като я чете, сам да прави сравненията — нещо, на което противната страна, заемайки на свой ред йезуитска позиция, енергично възразяваше, като доказваше, че въз основа на такъв документален текст аналогии може да прави само едно политически развратено съзнание… Следователно, тези, които правят сравненията, са хората от партийния апарат… те трябва да бъдат наказвани. И тъй като това беше директно политическо обвинение срещу преследвачите, споровете избухваха отново и отново…

Ставаше точно това, от което властите най-много се бояха: че наказанията няма да останат в тайна, а интересът към книгата ще избуи още повече.

От многобройните комични случки ще разкажа две.

Мой приятел от Пазарджик, поет, който знаеше текста на книгата много преди да бъде издадена, когато я вижда на витрината, закупува 15 екземпляра. Същия ден среща попа на едно от селата, с когото са добри приятели, и за да го заинтригува да купи и той, му казва, че излязла книга за фашизма, която на всяка цена трябва да притежава. Попът бързал и не успял да отиде до книжарницата. Когато след една седмица идва, книгата вече я нямало. Тогава моят приятел му дал един екземпляр за прочит и се разбрали след две седмици, когато попът отново щял да пристигне в града, да му я върне. Обаче минават 15, 20, 30 дни, минава месец и половина, два месеца, попът никакъв не се обажда. Тогава моят приятел обезпокоен една вечер взема автобуса и отива в селото да види какво се е случило с попа. Заварва го в компания с кмета, партийния секретар, председателя на местната дружба, профсъюзния лидер и двама учители да се черпят и нещо да обсъждат. Пита го защо не му е върнал книгата. Попът казва: „Ние решихме тази книга да остане тук за селото. Основахме си кръжок да я изучаваме. Четем отделни глави и ги обсъждаме. Размишляваме върху тях и се черпим…

— Че какъв кръжок можете да бъдете вие? — му казва моят приятел.

— Партийният секретар и кмета са комунисти, ти си християнин, председателят на дружбата — земеделец, учителите — най-вероятно безпартийни и атеисти… Какъв общ език имате?

— А-а-а! Чадо — казал многозначително попът, — когато е думата за фашизъм и почерпка, прави се единен фронт. Пък там идеологиите нямат значение…“

Другата случка станала в едно градче около Пловдив. Местната профсъюзна организация решила на общоградско събрание да награди най-изявените си активисти. Наред с паричните и предметни награди решили да подарят и книги. Обърнали се към книжарката, като и казали, че предпочитанията им са на страна на обществено-политическата литература. Казали също, че държат книгите да не бъдат с меки корици и на дебелина да хващат око. Книжарката им казала, че има под ръка една опаковка от 10 книги за фашизма, които отговарят точно на изискванията им: твърди корици, обложки и пр. Местните профсъюзни ръководители, които очевидно също не били от епицентъра на политическия живот, взели книгите, надписали подаръците и в деня на събранието ги раздали. Но минали няколко дни и из града започнали да говорят, че раздали идеологически вредна и забранена от властите книга. Книгата станала предмет на неочаквано много разговори и коментари. По всяка вероятност мълвата е стигнала до ушите на онази държавна институция, която най-много бди за идеологическото здраве на страната, и по нейно указание в един прекрасен ден тръгват от човек на човек да вземат обратно неправилната книга.

Но наред с комичните случаи и ситуации, имаше и трагични. Ще разкажа само за последната. Миналата година по телефона ми се обади едно момче от Пазарджик, представи се и настоя да се видим.

В първия момент помислих, че е някой от правозащитното движение, който търси контакт. Обаче работата се оказа съвсем друга. „Моята съдба е много тясно свързана с вашата“ — ми каза момчето. Аз изразих учудването си, като му казах, че недоумявам — ние дори не се познаваме. „Аз — продължи то — лежах четири години в затвора заради вашата книга за фашизма… Четох я на войниците в ротата и ме дадоха под съд. Съди ме военен съд и ме осъди на 6 години затвор, но понеже работих, излязох за четири… Сега наесен отново трябва да влизам в казармата да дослужа остатъка от военната служба… Най-обидно ми беше, че ме осъдиха за разпространение на… фашистки идеи в казармата…“

Бях потресен, стоях и не можех да повярвам на ушите си. Всъщност аз бях чувал навремето за такъв случай, но не повярвах, мислех, че е един от многобройните слухове и легенди, които тогава се разпространяваха. Но сега момчето стоеше пред мен и не оставаше място за съмнение. Четири от най-хубавите години на този млад и интелигентен мъж бяха погубени…

— Вие родители нямате ли? — попитах го аз, — защо не са се разтичали? Защо не са вдигнали шум? Защо не са алармирали общественото мнение? Как може да се мълчи пред такова политическо свинство?

Момчето ми каза, че родителите му са се опитали тук и там да потърсят помощ, но ги заплашили, като им казали, че е в техен интерес да мълчат, защото иначе щяло да стане по-лошо.

Хората наистина се изплашили за сина си и се примирили със „съдбата“.

В заключение бих искал да се извиня на читателя за прекалено многото факти, с които е отрупан този предговор — нещо, което обикновено не е прието да се прави. От друга страна обаче мисля, че поради особената съдба на книгата, това не би трябвало да се счита за недостатък. Фактите от нейната политическа биография доизясняват смисъла и значението на съдържанието и, дешифрира го, доразвиват го. Издателите, читателите и репресивните органи чрез отношението си към нея, чрез действията, които те предприемаха, или страданията, които понасяха около нейното издаване и разпространение, допълваха, дописваха, продължаваха нейния текст. Те продължават да го дописват и сега…

 София, август 1989 г.

Свързани заглавия

Почина Желю Желев

Книги от Желю Желев тук