Лира Литературно-рекламна Агенция
„Печално е положението в литературата, където се шири саморекламата, приятелската услуга – също реклама, или отвлечената словоблъсканица на структурализма, която отблъсна читателя от книгата и го отклони към коловоза на забавлението. Сто и петдесет души те бяха на брой, членовете на секция „Критика“ към СБП: какво остана от нормативната им бумащина? От Тимофеев и Поспелов, Тодор Павлов и Васил Колевски? Жалко, че покрай идеологическите фалшификати се изгуби артистизмът на Тончо Жечев и Кръстьо Куюмджиев, на Иван Пауновски и още някой техен ученик – изчезнаха в смога на каканижнината, на чалгата, така ярко проличала в поезията днес – превърната в стихоплетство и гнусен рап…” Така определи състоянието на литературната критика Георги Мишев. Писателят даде силно критично интервю за в. „Сега”.
Наскоро излезе мемоарната му книга „Мир на страха ни“. По този повод той казва, че „и като индивиди, и като общество трябва да се плашим от демоните, които са вътре в нас. От глупостта, от маниите, от първичните инстинкти, които ни превземат от време на време и блокират разума”.
„Когато дълго време начело на нацията стоят „безличности“ – резултатът е днешният ни хал. Случайно ли се появиха хората с качулки преди четвърт век? Те бяха видимата страна на маскарада, в който живяхме десетилетия. Нашето средновековие. И ако не успеем да осъществим просвещението, никакъв обрат няма да настъпи. Не виждам скорошен обрат, защото продължаваме да си служим със средновековни средства за просвещение. Какво означава да каниш населението масово да пише романи? Легализиране на графоманията?… Но май че не е случайно: след като имаме местни феоди и феодали, олигарси, графове, селища със затворен периметър, графоманията е явление закономерно”, казва още авторът на „Дами канят”, „Матриархат”, „Вилна зона”, „Селянинът с колелото”, „Дунав мост”, „Патриархат” и др., на сценариите по тях, както и за филмите „Момчето си отива”, „Преброяване на дивите зайци” и др. – едни от най-добрите в България.
Мишев е много остър към състоянието и на литературната и кино критиката:
„Още по-зле от правосъдната ни система е правосъдната система в културата ни, тоест критиката. Никога не е било по-зле: дори предосвобожденският печат, макар и още в пелени, е имал критически колонки, мнения, оценки по явленията от духовната сфера. Къде са сега нашите културни седмичници, списания, годишни прегледи, дискусии и т.н.?
Къде изчезнаха киноведи и киноексперти, излезли изпод матрицата на НАТФИЗ, за да анализират най-новите филми, да отсяват зърното от вносния талаш-амбалаж? Защо таблоидите – жълти и жълтеещи – спряха да печатат рецензии за филми, а имитират киномнения под форма на реклами, пикантерии от снимачните площадки или така наречените лафове от диалозите? Това е псевдокритика, епидермален поглед към изкуството.”
Ето как 79-годишният писател вижда положението днес в България:
„Селата вече са празни, селяните „умряха“ съгласно лозунга по софийските фасади. Потомците на някогашните селяни хвърлят найлонови торбички от панела и гласуват за социална държава, защото не искат да знаят какво е мотика и лопата. Нека ни бере греха столетницата, която ни набута в града, за да ставаме най-прогресивни пролетарии, а всъщност събуди в нас варварски инстинкти да чупим пейки и глави на противникови фенове. В нас в латентно състояние са живи дрождите на имигрантите от парижките квартали, които нахлуха в списание „Шарли“. Дрождите на отмъщението за обърканите ни съдби, комплекси, алергии, отключени карциноми и калцификати… Наистина се нуждаем от модерна реанимация, от помощ. От реформи”.
Книги от Георги Мишев тук
