Лира Литературно-рекламна Агенция
Чарлз Майкъл „Чък“ Паланюк е американски трансгресивен писател и журналист на свободна практика. Най-популярният му и награждаван роман е „Боен клуб“, по който е направен филм, режисиран от Дейвид Финчър и с участието на Брад Пит, Едуард Нортън и Хелена Бонъм Картър. Наскоро на българския пазар излезе и поредния му роман „Ненагледна моя“, издаден от ИК „Ера“.Предлагаме ви интервюто, което Паланюк даде за the-talks.com .
––––––
Г-н Паланюк, мислите ли, че светът отива към по-лошо?
– Напротив, отива към по-добро. Все повече хора имат свободата да правят това, което искат, и всички те се опитват да подобрят положението. Мисля, че това прави света по-добро място за живеене.
Не очаквахме такъв отговор от човека, написал „Боен клуб“. Тази нагласа не се ли отразява на писането Ви?
– За мен става дума за избор. Избор дали да се фокусираш върху нещата, които работят, или върху това, което не е наред. Винаги съм гледал на живота отвъд неговия край. Хората демонстрират собствените си сили и потенциал по пътя си през историята. Това е обнадеждаващо, позитивно. Но освен това моите истории изваждат хората от изолацията и ги връщат в обществото. Така те могат да преоткрият себе си и да се наместят обратно в света, който по някакъв начин ги е отритнал.
И все пак в книгите ви има много секс и смърт.
– Мисля, че тези две неща се определят едно друго. Една комедия приключва със сватба, а трагедията – с погребение. Така винаги си изправен пред секса и смъртта. Героят от „Боен клуб“ среща момиче в група на болни хора. Затова и абортите често се появяват в романите ми. Абортът е по някакъв начин синтез на секса и смъртта. Да събера секс и смърт по възможно най-близкия начин винаги ми е било цел.
Дали животът ви е поне малко близък с екстремността на света, който създавате в книгите си?
– Не, моят живот винаги е бил на лумпен, който изглежда като свещеник, така че хората да идват при мен и да ми споделят най-фрапантните си истории. Те трябва да споделят случките си и в най-добрия за мен случай го правят пред мен. Харесва ми да се сдобивам по този начин със сюжети, а не от медиите и киното. Последните са истории, които всеки знае и е чул. Но в групите за взаимопомощ, например, или споделените истории са интимни признания, които получаваш индивидуално. Обичам да подслушвам секс линии и с часове слушам фантазиите на хората и всичко онова лично и ужасно нещо, което те споделят.
И как карате хората да ви споделят най-мрачните си истории?
– Бих казал, че съм като рибар, който използва малка рибка, за да хване голямата. Намирам някоя история или виц, които ми харесват, и ги поставям в непринуден разговор. Винаги се намира някой, който има подобен опит от живота си, но по-екстремен. Хората обичат да се състезават в разговорите с другите. Те се стремят да допринесат още и още към това, което другият е поставил за основа на разговора. И така, от една малка случка или виц от моя живот, получавам нещо идентично, но по-голямо от живота на другия. Тогава може да се появи трети човек и да раздуе случката още повече. И така нататък, докато стигна до най-екстремната и крайна версия.
Защо най-крайната?
– За да покажа, че тези неща могат да се случат на всеки. Винаги започвам от зоната на удобство, в която хората се чувстват добре и сигурни, а след това вървя към крайна версия на това удобство. Учителят ми по творческо писане ми каза веднъж винаги да пиша толкова крайно и диво, но и смешно, без да се интересувам дали книгата ще се продава или не.
Бяхте казали, че „Боен клуб“ е обновена версия на „Великият Гетсби“. Ако Гетсби е пример за изгубеното поколение на 20-те години на миналия век, а „Боен клуб“ – за това през 90-те, коя е следващата илюстрация на настоящата ни култура?
– Дори не се замислям каква е съвременната култура. Мразя идеята, че писателят трябва да се опитва да се обръща към съвременниците си. Най-малкото, защото докато си пише книгата, всичко ще се е променило. Преди време, при една визита при агента ми, заварих на бюрото му поне дузина ръкописи на тема тормоз на деца от страна на свещеници. Просто това бе темата на седмицата и всеки имаше идея какво да напише по нея. Но според мен това е изцяло губене на време. Затова вместо да следвам новинарския поток, моята цел е да напиша нещо ново, което да поведе културата, вместо да я следва.
Тогава защо последната Ви книга „Ненагледна моя“ толкова директно се обръща към „Петдесет нюанса сиво“?
– Е, да, така е. Всъщност работното заглавие на книгата беше „Fifty Shades of the Twilight Cave Bear Wears Prada“ (сбор от заглавията на „Петдесет нюанса сиво“, „Здрач“, „Дяволът носи Прада“ – бел.ред.). възхитен съм от цялата тази работа за повишаването на пристрастеностите, която явно е проблем само на младите мъже. Става дума за видеоигри, порнография и пр. – идеята ми беше да изследвам тази тенденция, но по смешния начин, като обвържа и жените с нея. Много ми се искаше да взаимствам от всички тези „чиклит“ романи и да използвам идеите им, на които се гледа толкова сериозно.
Кои идеи например?
– Например – главната героиня е хубаво бяло момиче, което има за най-добра приятелка хубаво черно момиче. И черното момиче наистина е дръзко. Заливат ни с тези стереотипи отново и отново, та си помислих: “ Хайде да ги осмея и да видя дали хората ще ги разпознаят“. Исках да пиша за това как, когато се обръщаме назад, любимите ни истории не са от собствения ни живот, а някой сюжет на любима книга или филм. Неща, които не са напълно наш опит, а продукт на нещо, което сме купили. Това много ме натъжава.
Защото хората живеят виртуално?
– Именно. Те се идентифицират със серия продукти, а опитът им се определя от тези продукти. Вместо да излязат от този омагьосан кръг и сами да изживеят нещо. Преди време трябваше да избирам надгробен камък за един мой близък. И като отидох в гробището ми показаха новата мода – надгробни камъни с логото на различни продукти. Показаха ми гроба на младо момиче, което било добра волейболистка. На надгробния й камък имаше топка с марката „Воит“. Много се подтиснах.
Да, депресиращо е.
– Дядо ми беше фермер. И продавачът на гробището ми показваше трактори от различни марки, които да изрисувам на камъка му, за да го опиша за вековете. Имаше стотици страници с корпоративни лога, които да поставите на надгробния камък. Точно до името на починалия и датите на рождението и смъртта му. Потресох се. Тази идея, че хората обвързват животите си с някакви марки и продукти е в основата на последната ми книга. Мисля, че новите поколения вече страдат от липсата на собствени цели и идеали.
Проблемите на гей обществото в момента е много на мода. Какво мислите за това?
– Да, това е голяма тема в днешни дни. Но смятам, че това е манифестация на общия проблем за равенство, нещо като трета вълна на феминизма. И извън битката за равни права, ние все още имаме нужда от някаква основна визия, която да ни движи.
Каква би могла да е?
– Все още чакам някой да я измисли. Затова имаме събития като т.нар. Burning Man. Това са вид лаборатории, където хората експериментират със социалните структури и идентичности. От там ще произлезе новата ни култура. Затова и толкова от моите книги са за човешки експерименти, които преживяват твърде кратко, като например „Боен клуб“. Очаквам от тези експерименти да излезе нещо ново, отвъд идеите за капитализъм и марксизъм. И ако стоиш само като страничен наблюдател, все едно стоиш извън себе си. Не може да не участваш, не може да си само наблюдател.
Свързани заглавия
„Ненагледна моя“ от Чък Паланюк (откъс)
Чък Паланюк съобщи подробности за продължението на „Боен клуб“
Ще има продължение на бестселъра „Боен клуб”
Книги от Паланюк тук
