Лира Литературно-рекламна Агенция
Магдалена Гигова е известна журналистка, работила в различни печатни издания в последните години. „Шепот от стари дантели“ е петата й книга, след „Франджипани и фаранги – две българки при жените жирафи в Бирма“, писана в съавторство с Милена Димитрова, „Звънчето от джебчийката“, „Маги от Магелан“ и „Новите пътешествия на Маги от Магелан“. Авторката определя себе си като неспасяем пътешественик, като е посетила вече 75 държави.
–––––––––––
Коя беше най-вълнуващата любовна история от миналото за Вас, докато правехте проучването за книгата си?
– Всяка от любовните истории ме докосна по свой, неповторим начин. И всяка бе откритие за мен. Защото и аз, както повечето хора, имах превратна представа за „класиците”, онези, чиито портрети ни гледат строго от учебниците. Разбира се, бях дочувала градски легенди, чела бях спомени, но докато се ровех под литературния, художествения или театралния юрган, се чувствах сякаш гледам гоблен от обратната му страна – уж образът е същият, пък виждаш възелчета, древни несъвършенства, стърчат конци. А от това картината става по-завладяваща. За мен откритие бе любовната история между селянина от разградско Иван Багрянов и потомката на крал Луи Филип – княгиня Евдокия. В моето съзнание тя беше отдадена на Дънов и рисуването стара мома, заета с политически интриги, която завършва живота си в манастир. А се оказа способна на бурни, дори безразсъдни чувства.
А има ли такива истории в световната литература и култура, които бихте описали и искали да бъдат по-популярни?
– Ако е от световната литература, значи, че вече е описана и едва ли мога да го направя по-талантливо от оригинала. Но на езерото Ван в Турция чух една легенда, която просто плаче да бъде превърната поне в разказ за любовта. Накратко: На острова, който днес се нарича Акдамар, живеел арменски православен свещеник с дъщеря си Тамара. Овчар мюсюлманин се влюбил в девойката. Всяка вечер той плувал в студените езерни води до острова, за да се срещне с любимата си. За да не се изгуби в тъмнината, тя запалвала факел, по който да се ориентира. Когато баща й разбрал, заключил непокорната си щерка в църквата и започнал да пали факли в различни части на острова. Овчарят плувал ту към една светлинка, ту към друга, докато съвсем изгубил сили. Потъвайки в тъмните талази извикал със сетни сили „Ах, Тамара!”. През вековете вопълът му се променил до Акдамар – името на острова. А самата девойка умряла от мъка по любимия си.
До колко е важна историята за културното израстване в нашето общество?
– Съзнавам, че отговорът ми е клише, но ако не знаем откъде идваме, как ще разберем накъде вървим.
Тази книга би ли върнала интереса към класическите писатели у нас, които са малко позабравени и/или отричани заради статута си на задължителни за изучаване?
– Натрапеното, зле поднесеното и задължителното винаги отблъскват младите. А и, честно казано, малко са преподавателите по литература, които съумяват да събудят интереса към произведение, което трябва да бъде четено с речник от съвременните деца. Когато разказах идеята на книгата „Шепот от стари дантели” на Милен Врабевски, който ми помогна да я издам чрез своята фондация „Българска памет”, той реагира мълниеносно: „Дори някой да не е чувал за Петко Славейков, когато прочете любовната му история, ще полюбопитства да види какво е писал и ще стигне до „Изворът на белоногата” и „Ралица”. Така че бих се радвала да провокирам интерес към позабравените или пренебрегвани автори.
Обмисляте ли продължение?
– Тъй като историите продължават да излизат в рубриката „Великите любови” на вестник „Преса”, мога да кажа, че продължението се пише само. В моя случай апетитът за любовни истории идва с писането им.
Защо решихте да съберете успешната си рубрика от вестника в книга?
– Решението бе спонтанно и провокирано от закачката на главния редактор на „Преса” Тошо Тошев, че вече съм написала достатъчно за книга. Той всъщност измисли рубриката. Аз в началото бях почти отчаяна (макар да не му показах, че мислено кърша ръце), защото бях убедена, че във времената на патриархален морал не се е случвало нищо интересно и пикантно, и че ще е много трудно да намирам факти и данни. А се оказа, че в онези времена нравите са били доста разкрепостени. Пък и хората са били писмовни – изливали са душа в спомени, любовни бележки, вестникарски подлистници…
Според вас в ерата на интернет, кино и телевизия – обречени ли са книгите и вестниците?
– Иска ми се да кажа, че книгите и вестниците са вечни, заради неповторимия аромат на печатарско мастило и шумоленето на страниците, които не могат да се сравнят с плъзгането на курсура по киндъла, но никой не може да спре технологиите. Откакто научих, че книжното тяло на „Ню Йорк Таймс” вече е бутикова притурка на сайта, съм убедена, че хартиената литература е за безнадеждни романтици. Но все още сме достатъчно много, слава Богу. Аз самата съм изкушена от новите технологии, но не мога да си представя света без вестници и книги. Признавам обаче, че обмислях дали да не издам и на флашка четвъртата си книга „Новите пътешествия на Маги от Магелан”.
Има ли съвременни личности, чиито любови бихте описали?
– Сещам се за Таня Масалитинова, която почина тази година. Правила съм няколко интервюта с нея. Тя бе личност от рядка порода – начетена, културна, ненатрапчиво изискана и с невероятно чувство за самоирония. Разказваше за любовните си похождения с толкова сочен хумор. И не се боеше да признае съкровени неща. Таня е имала два щастливи брака с един и същи мъж, с когото живеят заедно общо 51 години, с прекъсване, през което и двамата се женят за други хора. Масалитинова зарязва Народния театър, заради ученическата си любов Дик и на 50 години заминава за Англия. Съпругът й Леонид Есауленко сключва брак с 12 години по-млада от нея. Но после осъзнават, че ги свързва нещо по-голямо от секса и страстта – приятелството и уважението. И започват да се виждат тайно от близките си като гаджета, въпреки че са били женени четвърт век. Женят се отново и пак живеят в мир и любов 26 години. Изумителна история, достойна за филм.
Коя е най-красивата любовна история от роман, която сте чели?
– Най-вълнуващата любовна история за мен е приказката „Славеят и розата” на Оскар Уайлд, а най-простичката, но трогателна – „Даровете на влъхвите”, разказът на О’Хенри.
Интервюто взе Елена Бойчинова
Свързани заглавия
„Шепот от стари дантели“ от Магдалена Гигова (анотация и откъс)
„Шепот от стари дантели“ тук
