Лира Литературно-рекламна Агенция
Валери Стефанов е български литературовед и професор, роден през 1956 г. в Дупница. Завършва Политехническа гимназия (1976 г.), висше образование – „Българска филология“ в СУ „Свети Климент Охридски“ (1983). Става доктор на филологическите науки с дисертацията „Литературен и социокултурен контекст в разказите на Светослав Минков“ (1991). От 2002 г. е професор по история на българската литература в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Неговите изследвания са ориентирани към широк кръг проблеми, свързани с националната литературна история, с колективната идентичност, културната памет, идеологията и пр. Главен редактор е на сп. „Литературата“, издание на Факултета по славянски филологии на СУ.
Автор е на романите„Изгубените магарета“, „Някой отдолу“, „Слепият градинар или душата си тръгва в 10:45“ и „Жените са спомен от Мрака“, както и на много монографии.
–––––––––––––––
В новата Ви книга „Жените са спомен от Мрака” сте избрали удивителна смесица от герои – библейската Ева, Швейк, Сталин, Селинджър. Как събрахте тази „компания”?
– В книгата преразказвам историята на три от най-известните библейски жени – Ева, Сара и Вирсавия. Защо го правя? За мен Библията е като необятен лабиринт с много входове и смислови възможности. Ние познаваме популярната, банализирата страна на Великата книга. Аз се опитвам да вляза в някои от недотам известните галерии на лабиринта. В немалка част от книгата си измислям галерии, герои, епиграфи… Това е предизвикателство, което ми харесва. Въобще не ми е интересно да описвам житейски истории и да „обогатявам” читателя с инфантилни поуки.
Жонглирате с лекота със случки от праисторически времена до ХХ век. Книгата Ви започва митологично, минава през случки от Световната война на Швейк , след това през „ръчното управление” на „Бащата на народите”, неочаквано ни вкарва в писмо на Селинджър и завършва с „Кодекс на Лудите разказвачи”. Въобще роман ли е жанрът на тази книга?
– Признавам, че книгата е насочена към един литературно изкушен читател. Тя е текст, написан върху други текстове, палимпсест е. Някои неща са назовани, за други е само намекнато, трети са закодирани. Историята на всяка от героините е разказана по различен начин – през различни жанрове или през вече съществуващи и разпознаваеми литературни сюжети. Така например историята на Давид и Вирсавия е разказана през три светогледни и стилови модела – през Ярослав Хашек, Андрей Платонов и Джеръм Селинджър. „Кодекс на Лудите разказвачи” е обобщение на принципите на самата постмодерна литература в един ироничен ракурс, разбира се.
Що се отнася до жанра – нали романът е жанр, който може да поеме всичко. Докато не се измисли нещо по-добро.
Може ли да се каже, човечеството не е мръднало и на крачка в духовното си развитие от онези далечни времена до наши дни? Че пороците му, а и добродетелите, са вечни и нищо не се променя?
– Не си представям развитието на човека само като линейно и насочено „напред и нагоре”. Светът и днес е пълен с анахронизми. В историческото си развитие добавяме едни неща, а други губим. Научаваме много, но и забравяме. Литературата ни е нужна, за да опазим онези неща, които лесно сме готови да захвърлим и да изоставим по пътя. Историята с основание е определяна като бюро за изгубени вещи, пропаднали емоции, съсипани знания… От време на време някой трябва да ходи до „бюрото” и да търси изгубеното. Наречете го вехтошарство. Или го наречете „историческо знание”.
Поели сте риска да влезете в кожата на вечни женски библейски образи – Ева, Сара, Вирсавия. Трудно ли се пише от женска гледна точка?
– Женската гледна точка е преди всичко универсално човешка гледна точка. Но в случая се опитвам да я постигна (най-вече при Ева и Сара) като осъзнато противопоставяне на мъжките стереотипи. При Вирсавия опитвам обратното – включвам мощта на стереотипите. Жената е вековна функция на мъжкия поглед. Тя може да се еманципира по всички линии, но от мъжкия поглед – не. Мъжкият поглед пожелава жената, но е редно да се научи и да я разбира. Мъжът е древно животно, което никога не е напускало гората със самките. Така и „другарят Сталин” ми е интересен не само през идеологическата фигура на Вожда-насилник, но и като образ на мучащия в първичното битие бик-мъж.
Зад високото в текста Ви прозира ниското и обратното. Иронията ли е спасението в живота?
– Иронията не е спасение, тя е леко отдръпване от плътността на всекидневието и от присъщите ни превземки. Тя е опит да проумеем, че разумът и лудостта са съседи и често заедно си пият бирата. Свикнали сме да славим високото, да бъдем високомерни и високопарни, но е хубаво да държим и дъното на нещата. Една от главите в книгата поддържа точно тази теза – не само да се гордеем с високото бѝло, но и да бродим по ниското, по дъното. Дъното е трудно място, но е ценен психологически опит.
Сякаш мистиката на Кабалата Ви привлича, ако е така, защо?
– Когато реалността е прекалено семпла, е нормално да търсиш опит другаде. Такава ми е човешката нагласа. Винаги съм се интересувал от тези неща. Сега изчетох целенасочено доста литература. Писането на всяка книга ми е като познавателен дар, навлизам в различни области, изследвам пътища, по които отдавна не е минавано. Кабала е учението и спасението на един притиснат от историята народ. Когато са те притиснали тук, на земята, търсиш отговори от небето. И не само от него.
Неведнъж сте говорили в интервюта за девалвирането на образованието. Защо упадъкът застигна дори СУ „Св. Климент Охридски”? Може ли да бъде спасен академичният живот там?
– Не случайно говорим за образованието като за „система”. Когато системата не работи добре и не произвежда качествен продукт, може ли само една част от нея да функционира необезпокоявано – по прекрасен начин? Според мен – не може. Училището праща към университета по-добре или по-зле подготвени хора и ако то не си е свършило работата, трябва да се почва отново. Така се губи време и не се върши смислена работа.
Изчезващ вид ли е четящият човек? Защо в началото на ХХІ в. започнахме да говорим за застрашително нарастване на неграмотността?
– Не е изчезващ. Ако спре да чете, човекът ще се върне към пещерата. Нека това да е електронната пещера. Надеждата ми е, че и в електронната пещера се налага да четем.
Вашият въпрос предлага и друга опция за размисъл. Има толкова много книги, че като се изправи пред тях човек, вече се чувства обезсърчен. В този смисъл въпросът не е просто в обхвата на четенето, а в това да изберем подходящото. Както е казал Христос – някой трябва да те научи как да четеш.
Какво е бъдещето на книгата? Четете ли от четец, или предпочитате класическата хартиена книга?
– Бъдещето на книгата не е в хартията, това е очевидно. Важното е оцеляването на четенето. Чета с еднакво удоволствие книги на хартия и електронни книги. Основното е написаното да ми е интересно и професионално полезно. Подготовката за обсъжданата книга „Жените…” ми отне три месеца. Ако си набавях за всичко книги, които ухаят на мастило, нямаше да ми стигнат и три години.
Кои са любимите Ви писатели, с кого бихте искали да сте имали възможността да разговаряте?
– С Борхес бих си уговорил среща в едно от многобройните времена в Градината с разклоняващите се пътеки. Сигурен съм, че в някакво време ще се срещнем. Със Селинджър бих си мълчал. Виждал съм го по снимките да пуши, аз мразя цигарите, но ще го изтърпя. Бих питал Хашек какво мисли за Световната революция днес. Бих копал заедно с Кафка една бърлога, в която да изчезне всичко, без книгите. Бих помолил Булгаков да ме качи на летящата над света демонска конница. Просто да огледам нощта заедно с възторжената Маргарита и с умисления Майстор. Бих искал да слушам един ден гръцките слова в Академията на Платон. Бих питал Моше де Леон за някои неща около Светлината и Тъмнината… Такива работи…
Какво четете в момента?
– Току-що завърших една студия за Сервантес и Борхес – за прочутия разказ „Пиер Менар – автор на „Дон Кихот”. Сега подготвям една лекция за символа и предизвикателните реалности, пред които той ни изправя. Четенето ми е организирано покрай тези текущи задачи.
На няколко места в „Жените са спомен от Мрака” сякаш влизате в ролята на адвокат на словото, на книгата. Казвате, че „Ако Бог можеше да целува, книгите щяха да бъдат Неговата целувка”. Как бихте отговорили на въпроса от литературния конкурс на фестивала „Четящият човек” – каква е „ползата от нечетенето и вредата от четенето”?
– Словото се нуждае от адвокати, когато е заплашено и подгонено. В света на бръщолевенето е естествено Словото да се укрива. То има остро развито чувство за чест и опозоряване. Вярвам, че книгите наистина са целувката на Бога, поставена върху челото на това объркано човечество. Ползата от нечетенето ти дава щастието на глупака, което не е за пренебрегване. Мислиш, че светът започва и свършва с теб – и ти е добре. Вредата от четенето е, че можеш да станеш прекалено умен. Умният човек вече не е част от племето, той е антрополог сред племето. Заема позицията на външния наблюдател спрямо неговите вярвания и ритуали.
Трябва ли държавата да помага на съвременните български писатели, за да може техните книги да се четат извън България?
– Сигурно трябва да има политика в тази област. По-добре ще е ако някой „отвън” се заинтересува от българските писатели. И ги въведе в други режими на публичност.
Като експерт по история на българската литература смятате ли, че големият български роман – този дългогодишен комплекс, е вече написан? От кого?
– Напълно прав сте, става дума за комплекс. Големият български роман е национален мит, с който можем да продължим да си живеем. Митът не се случва като едно-единствено Явяване, с него се живее дълго, той е начин на живот. Но го има и другото – може би е добре да знаем, че няма книга, която да ни каже всичко за всички. Освен може би Библията.
Интервюто взе Румен Василев
„Жените са спомен от Мрака“ тук
