Лира Литературно-рекламна Агенция
„Качество на демокрацията в България“ е цялостно и задълбочено изследване на демократичните промени у нас. То е направено през призмата на концепцията за качество на демокрацията. В книгата е дадено подробно обяснение на основните качества, чрез които един режим може да бъде характеризиран като демократичен. Наличието и функционирането им в обществото определя степента на демократичност в различните държави. Такова управление – смятат някои специалисти – трябва да бъде стабилно, легитимно, одобрявано и подкрепяно от гражданите. Демокрацията е разгледана като съвкупност от различни демократични практики, които в своята цялост са мерило за нейното качество.
„Демократичната държава функционира по-добре в едно демократично общество, където демократичните практики са станали навик именно във всекидневното общуване и взаимодействие на индивидите“, обобщава известният политолог, един от съставителите и редактор на изданието – Антоний Тодоров.
В изследването са разгледани също качествата и характеристиките на българската демокрация, като е обърнато внимание и на разочарованието от нейното функциониране в страната и натрупаното с години масово недоволство от икономическите, социалните и моралните резултати от прехода. Авторите разглеждат ключовите места, където българската демокрация показва дефекти и анализират причините за това, стигайки до извода, че демокрацията в България е трайно установена, но има значителни дефекти в сравнение с демокрациите в Европа и по света. Посочени са основните черти на демократичното управление и как те функционират на местна почва. Изборите са представени като рамка на демокрацията формирана от участието на гражданите в управлението. Книгата поставя акцент на политическите елити, тяхното формиране и функции, влиянието им върху демократичния процес. Засягайки друга съществена част от демокрацията в страната – правото, – авторите разглеждат въпроса за върховенството на закона и защитата на индивидуалните и колективните права на човека. Социалната и културната среда – също важен фактор за качеството на демокрацията, провокират направеният в изследването анализ на социалните условия в съвременна България. Специално внимание е обърнато на политическата култура в българското общество, като е потърсен отговор на въпроса има ли доминиращи ценности в обществото и подпомагат ли те демокрацията. Изданието набляга и на разпространението на интернет – проследено е влиянието на виртуалното пространство върху демократичния процес.
Монографията е с ключово значение за разбирането на ситуацията в страната и показва пътищата за нейната промяна в желаната посока на управление – в полза на гражданите и с тяхното участие.
ОТКЪС
Елементи на българската политическа култура
Политическата култура е набор от разбирания и вярвания, познаване на правата и задълженията, посредством които субектите достигат до различни политически взаимодействия. За да определим обаче доминиращия тип политическа култура, е редно да проследим множеството аспекти на политическата система, историческите предпоставки и събития, както и националните характеристики и особености на дадено общество.
Прегледът на систематизираните данни за нуждите на изследването върху качеството на демокрацията в България показва наличието на политически култури, които са различно представени при отделните социални групи. Моите изводи водят до наличието и на трите типа политически култури, като преобладаваща е поданическата политическа култура, а най-слабо изразена е участническата политическа култура.
Според Антоний Гълъбов доминиращата политическа култура в България е политическата култура на несигурност или поданическата. Той дава дефиниция за поданик, като го определя като гражданин, интересуващ се единствено и само от онова, което държавата би могла да му направи, от нейната сила и готовност да се намеси в личния му живот (ГълЪБОВ 2012). Според него поданикът възприема политическите партии като част от държавата и само формално ги разделя по отношение на предпочитанията си и в този смисъл техните ценностни различия нямат съществено значение. Формирането на политическия елит, както и начините, по които той управлява, се възприемат като нещо далечно от гражданина, до което той няма достъп и върху което не може да влияе. В този смисъл, когато гласува, поданикът не избира себе си, а определя чрез своя вот силата на онези, които се стремят към властта (ГЪЛЪБОВ 2012).
Отношението на българите към властта, политическите елити и политическите партии е крайно негативно, така че в този смисъл бихме могли да твърдим, че в голяма степен българското общество е негативно политизирано. Интересува се от властта, но не и от участието си в нея. Множество социологически изследвания показват, че хората често смятат, че всички политици са „маскари“, символ на корупция, злоупотреби и олигархични обвързаности. Една подобна представа за политиката, която е особено разпространена и сред по-младите, и сред по-старите поколения, не би могла скоро да превърне доминиращата поданическа политическа култура в политическа култура на участието.
Според Пламен Георгиев политическата култура се учи и в този контекст бихме могли да предположим, че новата глобална култура на интернет поставя ново разбиране за политиката и участието в нея, дава информация и политическо познание извън традиционните механизми на усвояване на политическите практиките и политическо знание, каквито са семейството, институциите и медиите. Ако приемем, че в интернет се намират предимно по-младите поколения, можем да предположим, че там формират политическа култура от нов тип, различен от този на техните родители. В този контекст трябва внимателно да разглеждаме поколението на новите информационни технологии.
В последните десетина години нахлуването на интернет технологиите в домовете на повечето от българските граждани поставя нов етап в развитието на политическата култура. Интернет дава възможност за достъп до културни модели и разбирания, които са непознати до този момент в България. Политически движения като Окупирай, Възмутете се, Анонимните и др. позволяват на по-младите поколения да се потопят в нова култура на участието, чиито основен инструмент са социалните мрежи, която можем да наречем дигитална политическа култура или интернет политическа култура. Според резултатите от проект „Е-гражданственост“ виртуалната среда и най-вече социалните мрежи създават предпоставки за много повече активност и информираност относно политическия процес, но не повишават непременно значително познанията за политиката, за нейната същност и функции. В този случай бихме могли да говорим за възходяща онлайн гражданственост и низходящо офлайн участие. Разбира се, протестите правят изключение, наблюдава се в последните години зараждаща се протестна култура, но нивата на участие в политически партии, синдикати, граждански и други организации, както и избирателната активност остават изключително ниски.
Познаването на историческото развитие на нацията, политическите актьори, законодателната уредба, собствената представа за ролята на индивида в публичното пространство и ред други, натрупани с времето компетенции, са съставни елементи от спецификите на една или друга национална политическа култура. Данни от различни социологически изследвания като тези на ББСС „Галъп“, „Медиана“ и „Сова Харис“, правени за целите на това изследване, показват, че по-възрастните поколения са свръхполитизирани, но нямат доверие в политиците, политическите партии и институциите. Те са отчуждени от политиката и са приели ролята на поданици, които спазват закони, все по-рядко гласуват по време на избори, защото са „обидени“ на политиците, и отказват да участват в политическия процес.
При младите поколения се наблюдава т.нар. от френския социолог Доминик Кардон активизъм пред монитора, който предполага и безотговорно отношение към политиката – активността се проявява само он-лайн, като средство за създаване на желан образ във виртуалното пространство, който обаче няма реално измерение. Дигиталното гражданство притежава измерения, важни за допълването на интернет политическата култура. Дигиталните граждани са тези, които използват технологията, за да получат политическа информация, за да изпълнят своя граждански дълг по-често и от тези, които използват технологията в работата за икономическа печалба (МОСБЪРГЪР 2008). В мрежата често наблюдаваме три типа граждани – симулиращи, информирани и овластени, които в някаква степен можем да свържем и с физическата им гражданственост. Симулиращите са онези е-граждани с множествена идентичност, специално конструирана за онлайн имидж. Информираните са хиперсвързани и често подписват е-каузи, е-петиции и други. Овластените са инициаторите на събитията, протести и подписки и блогърите, които пишат най-вече за политика. Най-активните (овластените) във виртуалното пространство са и най-активните в реална среда. Другите два типа симулиращи и информирани са присъщи по-скоро за интернет средата и трудно биха могли да бъдат поставени в някакви класически категории.
„Качеството на демокрацията в България“ тук
