Лира Литературно-рекламна Агенция
Идеята за вечното завръщане е загадка, с която Ницше хвърли останалите философи в смут. Представете си само, че всичко, преживяно от нас, някога ще се повтори и че самото това повторение ще се повтаря до безкрай! Какво иска да изрази този налудничав мит?
Митът за вечното завръщане твърди посредством отрицание, че живот, който изчезва веднъж завинаги, който не се завръща, е живот сянка, живот без тежест, мъртвороден живот и дори да е бил ужасен, прекрасен, възвишен, неговият ужас, възвишеност или красота не значат нищо. Излишно е да обременяваме съзнанието си с тях, също както например с войната между две африкански държави през четиринайсети век, която не е променила ни най-малко света, въпреки че в нея са загинали в неописуеми мъки триста хиляди негри.
Ще се промени ли с нещо войната между двете африкански държави през четиринайсети век, ако се повтори безброй пъти във вечното завръщане?
Да, ще се промени: тя ще се превърне в стърчаща неразрушима канара и нейната нелепост ще се увековечи.
Ако Великата френска революция се повтаряше безконечно, френската историография нямаше да се гордее чак толкова с Робеспиер. Но понеже тя документира нещо невъзвратимо, окървавените години са се превърнали в голи думи, в теория, в предмет на дискусии, станали са по-леки от перушина, не навяват страх. Има неизмерима разлика между Робеспиер, появил се един-единствен път в историята, и Робеспиер, завръщащ се вечно да сече главите на французите.
Следователно можем да кажем, че идеята за вечното завръщане е особена перспектива, която ни позволява да видим нещата по-различно, без смекчаващото обстоятелство на тяхната недълговечност. Това смекчаващо обстоятелство ни пречи да произнесем каквато и да било присъда. Та как да съдиш нещо тленно? Заревото на залеза позлатява с чара на носталгията всичко; дори и гилотината.
Наскоро се улових, че изпитвам невероятно чувство. Прелиствах книга за Хитлер и някои от снимките ме трогнаха, защото ме накараха да си спомня детството. Моето детство съвпадна с войната, част от близките ми загинаха в Хитлеровите концлагери; но какво бе тяхната смърт пред факта, че снимките на Хитлер ми припомниха един безвъзвратно отишъл си епизод от моя живот?
Това примиряване с Хитлер разкрива дълбоката нравствена извратеност на света, който се гради върху принципната невъзможност за завръщане. В този свят всичко е предварително простено, следователно – цинично позволено.
Ако всяка секунда от нашия живот се повтаря безброй пъти, то значи, ние сме приковани към вечността като Исус Христос към кръста. Тази представа е ужасяваща. В света на вечното завръщане върху всеки жест тежи непосилна отговорност. Това е причината Ницше да нарече идеята за вечното завръщане най-тежкото бреме (das schwerste Gewicht).
Но ако вечното завръщане е най-тежкото бреме, то тогава, сравнен с него, животът на всеки от нас се откроява с великолепната си лекота.
Ала дали наистина тежестта е ужасна, а лекотата – прекрасна?
Най-тежкото бреме ни мачка, притиска ни към земята, смазва ни с тежестта си. Но в любовната поезия на всички времена жената копнее да бъде затисната от тежестта на мъжкото тяло. Така най-тежкото бреме става същевременно образ на най-пълноценното осъществяване на живота. Колкото по-голямо бреме тегне върху нашия живот, толкова по-близо е той до земята, толкова по-истински и правдив е.
И обратното: абсолютната липса на бреме прави човека по-лек от въздуха, той литва нагоре, откъсва се от земята, от земното битие, става полуреален и движенията му са колкото свободни, толкова и лишени от смисъл.
Кое тогава да изберем? Тежестта или лекотата?
Този въпрос си е задавал Парменид през шести век преди Христа. Той виждал целия свят разделен на двойки противоположности: светлинамрак; ефирност – плътност; топлина – студ; битие – небитие. Единия полюс в двойката приемал за положителен (светлината, топлината, ефирността, битието), а другия – за отрицателен. Това деление на положителен и отрицателен полюс би могло да ни се стори детински просто. С изключение на един от случаите: кое е положителното – тежестта или лекотата?
Парменид отговаря: лекотата е положителна, тежестта – отрицателна.
Прав ли е, или не? Това е въпросът. Сигурно е само едно: противопоставянето тежест – лекота е най-загадъчното и най-многозначното от всички противопоставяния.
Томаш занимава мислите ми от доста години, но едва в светлината на тези разсъждения го видях отчетливо. Видях го да стои до прозореца в своя дом и да гледа през двора към стената на отсрещната сграда в неведение как да постъпи.
За първи път срещна Тереза преди около три седмици в един малък чешки градец. Прекараха заедно не повече от час. После тя го изпрати до гарата и стоя с него, докато влакът дойде и той се качи. Десет дни по-късно пристигна при него в Прага. Любиха се още същия ден. През нощта тя вдигна висока температура. Оказа се грип и Тереза остана цяла седмица в апартамента му.
Тогава той изпита необяснима любов към почти непознатото момиче. Струваше му се, че тя е дете, което някой е положил в насмолена кошница и е пуснал по течението на реката, та той, Томаш, да го извлече на брега на своята постеля.
Тя остана при него една седмица, докато оздравя, а после отново замина за своя градец, на около двеста километра от Прага. И тогава настъпи мигът, за който споменах и който според мен е ключът към живота на Томаш: той стои до прозореца, вперил поглед през двора в стената на отсрещната сграда, и премисля.
Дали да я покани в Прага за постоянно? Тази отговорност го плашеше. Ако я поканеше сега, тя щеше да дойде, за да му предложи целия си живот.
Или пък да не й се обажда повече? Това би означавало Тереза да си остане сервитьорка в ресторанта на един затънтен градец и той никога вече да не я види.
Искаше ли Томаш тя да дойде при него, или не искаше?
Той гледаше през двора към отсрещната стена и търсеше отговора.
Тя се връщаше отново и отново в паметта му, легнала на неговия диван; не приличаше на никого от дотогавашния му живот. Не беше нито любовница, нито съпруга. Беше дете, което той бе извадил от насмолената кошница и бе положил на брега на своята постеля. Тереза бе заспала. Коленичи до нея. Трескавото й дишане се учести, тя издаде немощен стон. Томаш притисна лице към нейното и зашепна в съня й думи, с които да я успокои.
След малко му се стори, че тя започва да диша равномерно и лицето й неволно се надига към неговото. По устните си усещаше леко тръпчивия й от треската дъх и го вдишваше, сякаш искаше да попие близостта на нейното тяло. И в този миг си представи, че тя живее с него от много години и сега умира. Изведнъж го обзе ясна увереност, че няма да преживее нейната смърт. Ще легне до нея и ще закопнее да я последва и в гроба. Разнежен от тази мисъл, зарови лице във възглавницата до лицето на Тереза и дълго остана така.
Сега стоеше до прозореца и търсеше опора в тази сцена. Та какво друго би могло да бъде това, освен любов – любовта, избрала именно този начин, за да му се разкрие?
Но дали беше любов? Беше си внушил, че иска да умре редом с нея, и това чувство бе очевидно в разрез с реалността: та нали това тогава бе едва втората им среща! В такъв случай не ставаше ли дума само за истерична реакция на човек, който съзнаваше дълбоко в душата си своята неспособност да обича и затова бе започнал да се преструва пред самия себе си на влюбен? При това подсъзнанието му бе толкова малодушно, че бе избрало за своята комедия тъкмо тази жалка сервитьорка от затънтен градец, която бе имала нищожен шанс да влезе в живота му!
Той гледаше през двора мръсните стени и си даваше сметка, че не знае любов ли е било, или истерия.
И се упрекваше, че в такава ситуация, когато един истински мъж не би се колебал нито миг как да постъпи, той самият проявява нерешителност и така лишава най-красивия миг в живота си (коленичил до нейното легло, чувства, че не би преживял смъртта й) от неговия смисъл.
Яд го беше на себе си, но после му хрумна, че всъщност е съвсем естествено да не знае какво иска.
Човек няма как да знае какво би трябвало да иска, защото живее един-единствен живот и не може да го сравнява с предишните си животи, нито пък да го поправи в следващите.
Кое е по-добре: да бъде с Тереза или да остане сам?
Няма никакъв начин да се провери кое решение е по-правилно, защото няма никаква възможност за сравнение. Човек изживява всичко за първи път, при това без да е подготвен. Като артист, който играе ролята си, без изобщо да е репетирал. Но колко струва животът, щом първата репетиция за живот е вече самият живот? Ето защо той винаги наподобява скица. Но дори „скица“ не е точната дума, защото скицата винаги е проект на нещо бъдещо, подготовка за картина, докато скицата, каквато представлява нашият живот, не е скица на нищо, а ескиз, който никога не се превръща в картина.
Einmal ist keinmal, повтаря си Томаш немската поговорка. Онова, което се случва само веднъж, все едно никога не се е случвало. Щом на човек му е отредено да живее само един живот, той все едно не е живял изобщо.
Но един ден в почивката между две операции сестрата го повика на телефона. Той чу в слушалката гласа на Тереза. Обаждаше се от гарата. Томаш се зарадва. За съжаление, се беше уговорил за вечерта с приятели да му гостуват, тъй че я покани чак за другия ден. Но още щом остави слушалката, се упрекна, че не й беше казал да дойде веднага. Имаше достатъчно време да отмени поканата към приятелите! Питаше се какво ли ще прави Тереза в Прага цели трийсет и шест часа и за малко да запали колата и да тръгне да я търси из пражките улици.
Тереза дойде на другата вечер. Носеше през рамо чанта с дълга дръжка, видя му се по-елегантна от предишния път. В ръката си държеше книга – „Ана Каренина“ от Толстой. Беше весела, дори малко шумна и се мъчеше да му внуши, че се е отбила съвсем случайно, просто й се открила възможност: пристигнала в Прага по служба, евентуално (разказът й беше много несвързан) да си потърси работа тук.
После лежаха голи и отмалели един до друг на дивана. Вече беше нощ. Томаш попита Тереза къде е отседнала, за да я откара дотам с колата. Тя отвърна смутено, че тепърва ще си търси хотел и че е оставила куфара си в гардероба на гарата.
До предната вечер той се бе опасявал, че ако я покани при себе си в Прага, тя ще дойде, за да му предложи целия си живот. И когато сега му каза, че куфарът й е на гарата, на него изведнъж му хрумна, че в този куфар е нейният живот, който временно е оставила на гарата, преди да му го предложи.
Качиха се заедно в паркираната отпред кола. Томаш потегли към гарата, взе от гардероба куфара (беше голям и извънредно тежък) и го откара заедно с Тереза в своя дом.
Как се реши тъй внезапно, след като почти две седмици се беше колебал и не се беше престрашил да изпрати поне една картичка?
Самият той остана изненадан от постъпката си – тя противоречеше на възгледите му. Преди десет години се беше разделил с първата си жена и в дните около развода бе живял в празнично настроение, с каквото други запомнят сватбите си. Беше осъзнал, че не е роден да живее редом с която и да било жена и само като ерген може да бъде изцяло такъв, какъвто е. Беше се погрижил така да подреди живота си, че вече никога никоя жена да не може да се нанесе с куфара си при него.Тази бе причината в жилището му да има само диван. Макар диванът да беше достатъчно широк, Томаш заявяваше на своите любовници, че не може да спи с друг човек на едно легло, и след полунощ ги откарваше по домовете им – всички без изключение. Впрочем и първия път, когато Тереза бе останала заради грипа, той не спа в едно легло с нея. Първата нощ изкара в голямото кресло, а следващите – в болницата, имаше там собствен кабинет с кушетка, която използваше при нощните дежурства.
Този път обаче заспа до нея. На сутринта се събуди и забеляза, че Тереза, която още спеше, го държи за ръката. Нима се бяха държали така през цялата нощ? Трудно му беше да повярва.
Тя дишаше дълбоко в съня си, държеше го за ръката толкова здраво, че нямаше как да я издърпа, а извънредно тежкият куфар стоеше до леглото.
Томаш се боеше да издърпа ръката си, за да не я събуди, и само много предпазливо се обърна на една страна, за да я наблюдава по-добре.
И този път тя му заприлича на дете, което някой е положил в насмолена кошница и е пуснал по водата. Но как е възможно да оставиш кошница с дете да се носи по буйните речни води! Ако дъщерята на фараона не бе извлякла от вълните кошницата с малкия Мойсей, нямаше да го има Вехтия завет, а и цялата ни цивилизация! Толкова древни митове започват със спасяването на някое подхвърлено дете. Ако Полиб не бе прибрал мъничкия Едип, Софокъл нямаше да напише най-хубавата си трагедия!
В този момент Томаш не си даваше сметка, че метафорите са опасно нещо. Не е желателно да си играеш с тях. Любовта може да се роди от една-единствена метафора.
Той живя с първата си жена едва две години и им се роди един син. При развода съдът повери детето на майката и осъди Томаш да плаща за издръжката му една трета от заплатата си. Освен това му гарантира правото да го вижда всяка втора неделя от месеца.
Но всеки път, когато трябваше да отиде да види сина си, майката намираше някакво оправдание да осуети срещата им. Навярно ако ги бе обсипвал със скъпи подаръци, щеше да му е по-лесно да излиза с детето. Стана му ясно, че трябва да заплати на бившата си жена любовта на сина си, да се абонира за тази любов. Представи си как след време ще поиска по донкихотовски да внуши на момчето своите възгледи, коренно противоположни на тези на майката. Чувстваше се предварително изморен от тази перспектива. Когато една неделя майката за кой ли път в последния момент отмени свиждането със сина, той изведнъж реши, че вече изобщо не желае да го вижда.
Пък и защо трябваше да изпитва към това дете, с което не го свързваше нищо друго, освен едно нощно неблагоразумие, по-голяма привързаност от онази, която изпитваше към когото и да било другиго? Да, ще продължава да си плаща добросъвестно издръжката, но нека никой не иска от него да воюва за правото да има син в името на някакви си бащински чувства!
То се знае, никой не пожела да приеме тази негова логика. Собствените му родители осъдиха това решение и заявиха, че щом Томаш отказва да се интересува от сина си, тогава и те, неговите родители, също ще престанат да се интересуват от своя син. При това запазиха демонстративно добри отношения със снаха си и се хвалеха наляво и надясно с достойната си за пример позиция и с чувството си за справедливост.
Така за кратко време Томаш успя да се отърве от жена си, от сина си, от майка си и от баща си. От всички тези хора му остана само страхът от жените. Той ги желаеше, но в същото време се боеше от тях. Наложи се да си изработи нещо като компромис между страха и желанието; наричаше го „еротично приятелство“. Твърдеше пред своите партньорки: само лишената от сантименталност връзка, в която човек не предявява претенции към живота и свободата на другия, може да направи и двамата щастливи.
Понеже държеше да е сигурен, че еротичното приятелство никога няма да прерасне в любовна агресивност, той се срещаше с всяка от постоянните си любовници само на много дълги промеждутъци. Намираше този метод за съвършен и го пропагандираше сред приятелите си: „Нужно е да се спазва правилото за числото три. Може да се виждаш с една и съща жена често, но в никакъв случай повече от три пъти, или пък да се срещаш с нея години наред, но само при едно условие: между отделните срещи да са минали най-малко три седмици“.
Тази система бе дала на Томаш възможност да не къса с постоянните си любовници и в същото време да има значителен брой временни. Невинаги обаче партньорките му проявяваха разбиране. От всички най-добре го разбираше Сабина. Тя беше художничка. Твърдеше: „Обичам те, защото си пълна противоположност на кича. В царството на кича ти щеше да бъдеш чудовище. В никой американски или руски филм не би могъл да изпълняваш друга роля, освен на най-омразния и гаден герой“.
„Непосилната лекота на битието“ тук
