Любина ЙОРДАНОВА
„Пленената усмивка” е писмо-изповед на Йозеф Каспар (Джо) към неговия внук Джон, което той трябва да прочете след двайсет години.
Преди всичко това е разказ за онези човешки мигове, в които се отвръщаш от очите на Господ, за да пропаднеш в черната бездна на неспасяемата си душа.
Това е и разказ за живота в ретроспекция, който има обяснение и смисъл, само ако го погледнеш от далечината на годините.
Защото, за да подредиш правилно фигурите в своя свят, първо трябва да си минал по пътя на греха и разкаянието.
За да стигнеш до онзи момент, в който ставаш неразпознаваем в огледалото, но се откриваш в мига, когато погледнеш в себе си. Без пленена усмивка, готов да се надсмее искрено на всичко.
Така че най-доброто завещание, което един човек може да остави, това са грешките и поуките, до които е достигнал.
„Мисля, че Господ е създал света заради един-единствен миг: мига, в който неговото творение е Бог, безкрайно по-малък от него и една следа по-различен. Натъкне ли се на тази следа, играта и любопитството свършват, дори за него. Тогава започва любовта. Тя няма да успее. Но съзре ли Бог в нея следата, дори само една следа от различие, тя ще го разтовари от самотата на безграничното. Тогава е срещнал съществото, което не прилича на него по своята крехкост. Затова не е нужна безкрайна вселена. Не е нужно почти нищо. Тогава той е срещнал един различен Бог, една съвсем различна Богиня. По-силни от него, защото са невъобразимо по-слаби от неговата мощ, чуждите създания могат да бъдат спечелени само с нещо, което той вече не притежава. Тогава обаче се възражда любовта. И още от първия миг тя знае, че не е нужно да успява. И това повече не боли.“ – Адолф Мушг
„Пленената усмивка“ тук