Георги Коритаров е известен журналист. Роден е през 1959 г. в София. Завършил е славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Владее сръбски, хърватски, руски, полски, английски и китайски, ползва и албански език. С журналистика започва да се занимава от създаването на вестник „Демокрация“ като парламентарен репортер. По-късно работи за кратко във вестниците „Демокрация 91“ и „Континент“. От 1992 г. е в радио „Свободна Европа“, където първо е политически репортер, а по-късно става водещ на няколко предавания. През 2003 г. Коритаров е водещ на аналитичния преглед на печата „Блиц“, съвместно издание на радио „Свободна Европа“ и телевизия Би Ти Ви в рамките на сутрешния блок „Тази сутрин“.
От началото на 2005 г. Коритаров е в Нова телевизия и радио „Нова Европа“. По Нова телевизия води половинчасово токшоу наречено „Коритаров Live“, което първоначално се излъчва късно вечерта, а по-късно става част от сутрешния блок на Нова телевизия „Здравей, България“.
––––––––––-
Г-н Коритаров, не сте безразличен към книгата на дългогодишния британски парламентарист Гревил Джанър „Изкуството да говорим”. Защо?
– Книгата е необичайно и много полезно четиво, което освен познание за политическото говорене и говоренето пред аудитория, е и носител на много конкретни идеи и препоръки как да се организира публичният език. Въпреки универсалността на посланията и предложените примери, книгата на Гревил Джанър ще има много специфична и точна читателска публика в България. У нас десетилетията на политически преход, наред с десетки илюзии, убиха като че ли и смисъла от сериозен, свеж и достъпен език, с който да се осъществява обществената комуникация. А истината за развитието на социалните системи се опира, започва и преминава през думите. Те са тухлите на информацията, те изграждат контурите на бъдещето, те разгръщат критиките към настоящето и с тяхна помощ се осмисля миналото. „Изкуството да говорим” ни помага да подредим тухлите-думи като постройки на обществените послания.
Бяхте парламентарен репортер в първите години на прехода. Кой от тогавашните политици се отличаваше с умението да завладява публиката?
– Времената на Седмото Велико народно събрание бележат разцвета и кулминацията на сериозното и атрактивно политическо говорене в България. Шансът да бъда парламентарен репортер точно в онзи период ми позволи да наблюдавам и слушам ненадминати оратори от всички групи, представени в онзи парламент. Александър Лилов, Велко Вълканов, Анжел Вагенщайн или Чавдар Кюранов – отляво, Петър Дертлиев, Стоян Ганев, Стефан Савов или Петър Корнажев – от СДС, Виктор Вълков и Милена Стамболийска – от БЗНС… все оратори, които бяха в състояние при пълна импровизация на реакцията си да развият брилянтно своята теза и да предизвикат към също толкова брилянтен отговор своите опоненти. Беше истинско удоволствие да се наблюдават дебатите преди 24 години. Изброените имена не изчерпват цялата палитра от оригинални и задълбочени оратори. Но може би те са най-яркият ми спомен. След идването на НДСВ на власт и призива на Сакскобурготски „бъдете господари на мълчанието” започна видимата деградация на парламентаризма.
В „Изкуството да говорим” са публикувани и откъси от ярки политически речи на известни политически дейци. Коя ви впечатли най-много и защо?
– Всяка от публикуваните речи има свой смисъл, свои послания и неотделим от времето си конкретен обществено-политически контекст. Ако човек се опита да ги сравнява и да ги степенува по значимост, може да допусне сериозни грешки. От емоционална гледна точка обаче откровението на Мартин Лутър Кинг и мечтата му за постигане на човешко и междурасово равенство винаги са ме трогвали и затова тази негова реч е дълбоко в сърцето ми.
Днес в парламента като че ли няма изявен оратор. Така ли е?
– Днес сме свидетели на своеобразно конвейерно говорене – ораторите са по-скоро взаимно заменяеми, отколкото ярки. Причината е в променения смисъл при правенето на политика. За близо четвърт век съвременен парламентаризъм вече всички разбраха, че индивидуалните политически таланти нямат никаква стойност, ако те не са одобрени и кооптирани по някакъв начин от лидерската воля на своите партии. Днешните партийни вождове предпочитат сиви и послушни депутати с имиджа на парламентарни бюрократи, отколкото самостоятелни и смели личности. Ето защо няма изявени оратори в парламента днес. А както е тръгнало – няма и да има скоро.
За каква аудитория ще бъде полезна и за кого е задължителна тази книга – политици, журналисти, пиари, учители?
– Хората са свободни в своя избор. Ако искат, могат да се образоват. А ако предпочитат – могат да тънат в невежество. Затова за съвременния човек няма нищо задължително.
Гревил Джанър е пунктуален и дава много съвети. Има ли такива, с които не сте съгласен?
– Въпросът за техниките и подготовката за публично говорене е и част от разбирането на понятието плурализъм. Всеки има различен стил и от тази гледна точка това, което Гревил Джанър предлага, е както обобщение на неговия личен опит, така и универсализирана препоръка какво да се прави в подобни ситуации. В случая идеята не е да се води полемика с това какви идеи има един автор, а да бъде поощрена публиката да чете колкото се може повече. И, ако пожелае – да потърси и алтернативни гледни точки.
Гревил Джанър съветва оратора да чува гласа си. Нашите политици чуват ли се какво говорят?
– Да чуваш собствения си глас и да се чуваш какво говориш са две различни неща. Съветът да чуваш собствения си глас означава да имаш сетива и да контролираш специфичната температура на говорене, тоналността и степента на близост с аудиторията. Тези елементи са изключително важни като атрибути на достоверността на посланието.
А да се чуваш какво говориш е по-скоро синоним на израза „даваш ли си сметка какво говориш”. Смисловото съдържание на говоренето е функция от нивото на компетентност, задълбоченост и изобщо от осмислянето на политическите процеси и адекватните на тях послания. Ако имате съмнения, че българските политици не се чуват какво говорят, това не означава, че не чуват гласа си. Това просто означава, че не са наясно с политиката, която правят.
Имате дългогодишен журналистически стаж. Налагало ли Ви се е да импровизирате?
– Журналистиката, която правя, е построена върху принципа на импровизацията върху основата на задълбочени познания и богата обща култура. Никога не пиша предварително текстове или въпроси, както и не ползвам помощното средство ауто кю в телевизионно студио. Импровизацията е начин да се поддържа живо вниманието на публиката и разговорите винаги да бъдат свежи и динамични. Освен това импровизацията е най-силното противодействие срещу всякакви опити за евентуална цензура. Няма редактор, който може да ти промени въпрос или разсъждение, след като няма откъде предварително да ги прочете, защото ги носиш в главата си. Естествено, плащал съм тежка цена за свободомислие и импровизация след предавания. Но така или иначе, съм казвал какво мисля.
„Баща ми работи 12 години в една фирма, а после го уволниха. Замениха го с миниатюрно приспособление. То прави всичко, което и баща ми, но много по-добре. Най-потискащото е, че майка ми веднага изтича да си купи“, казва Уди Алън. Докъде ще отведе технологичната революция?
– Ако ме питате за журналистиката, технологичната революция ще доведе до създаване на хора като мен – да могат да правят журналистика на всякакви места, по всяко време и най-късно минута след зададената тема да могат да развиват разширена аналитична тема, както и да са готови с всевъзможни въпроси за притискане на събеседник.
Коя е последната книга, която прочетохте?
– В момента чета романа на Мигел де Унамуно „Мъгла”. След него ме очаква „Шътао и неговите беседи за живописта” от Евгения Завадска.
Интервюто взе Румен Василев
Свързани заглавия
Триковете на словесния тенис
Книга за ораторското майсторство се предлага с бонус „Речта на краля”
„Изкуството да говорим. Универсален наръчник по словесно майсторство” тук