ОТЗИВИ
„Агаси е написал една от най-добрите спортни автобиографии на всички времена. Обърнете й внимание, заслужава си. Мемоарите на Агаси са очарователни, подобно на неговия стил на игра“ – списание „Тайм“.
„Откровена по начин, по който малко книги успяват да бъдат. Необикновено добре написани спортни мемоари. Една от най-вълнуващите антиспортни книги, писани от спортна суперзвезда“ – „Ню Йорк Таймс“.
„Стилът е изключителен. Книга, която не ти се иска да оставиш“ – „Sports Illustrated“.
„Чувствени мемоари… Агаси е открит, а книгата му е добра, колкото и кариерата му“ – списание „O, The Oprah Magazine“.
„Най-искрената спортна автобиография, която има и изключителна литературна стойност“ – „ESPN“.
„Агаси разказва възхитителна приказка за професионлния тенис и личните несгоди… Историята му показва, че успехът се измерва както на корта, така и извън него“ – „Ню Йорк Поуст“.
„С тази книга се опитах да подредя историята си. Писах за хората, които са оказали голямо влияние в моя живот. А по отношение на себе си бях откровен до краен предел. Мисля, че мнозина ще имат какво да научат от моята история“ – Андре Агаси
„Ако ерата Сампрас – Агаси в тениса е епохата „Бийтълс“ в музиката, то Андре явно е Джон Ленън. Бохем до дупка, бунтар, разкъсван от самоунищожение, успява да се завърне мъдър, смирен и обичан“ – Георги Георгиев, група „Остава“
ОТКЪС
ОТВАРЯМ ОЧИ и нито знам къде съм, нито кой съм. Познато усещане. Половината си живот съм изживял без да знам нито къде съм, нито кой съм. Познато е, но и не съвсем. Объркването е примесено със страх. И е по-всеобхватно.
Вдигам поглед. Лежа на пода до леглото. Припомням си полека. По-сред нощ се преместих на пода. Почти всяка нощ е така. На моя гръб му е по-добре е на пода. Дългите часове на меки матраци ми докарват болки, които граничат с агония. Броя до три и с бавни усилия започвам да се изправям. Кашлям, стена. Лягам на една страна, после се свивам в поза на зародиш, а след това се изпъвам по корем. И дълго чакам кръвта ми да се раздвижи.
Все още минавам за млад мъж. На трийсет и шест години съм. А се събуждам на деветдесет и шест. След трийсет години спринтове, внезап-ни спирания, резки отскоци и тежки приземявания вече не усещам тялото си като мое. Най-вече сутрин. Не усещам като свой и разума си. В първи-те мигове след пробуждането съм си най-чужд и непознат. Също добре познато чувство. Мисълта ми бързо преминава през важните факти. Каз-вам се Андре Агаси. Името на съпругата ми е Щефани Граф. Имаме две деца – син на пет и дъщеря на три години. Живеем в Лас Вегас, Невада, но в момента участвам в Откритото първенство на САЩ за 2006 година и сме отседнали в луксозен апартамент в “Четири сезона”, Ню Йорк. Моето последно участие в Откритото първенство на САЩ. Всъщност моето по-следно участие в турнир. Печеля парите си като професионален тенисист, макар да ненавиждам тениса. В моята родила се много отдавна ненавист към тениса, има мрак и тайнствено настървение.
Наместило се е и последното парченце от личността ми, заставам на колене и нечуто се моля:
“Дано е последният мач.” После прошепвам:
“Не искам да е последният ми мач.” Чувам Щефани и децата в съседната стая. Закусват, говорят си, смеят се. Неудържимото желание да ги видя и да ги погаля, ведно с кофеиновия глад ми дават сили да се надигна и да се изправя на крака. Мразя да съм на колене, обичам да стъпвам здраво на краката си.
Поглеждам към часовника до леглото. Седем и трийсет. Щефани ме е оставила да поспя. Изтощението от тези последни дни е нечовешко. Пред-стои ми да сложа край на кариерата си като тенисист и оттеглянето пре-дизвиква емоционална буря, която увеличава и без това огромното физи-ческо натоварване. Първият пристъп на болката се надига от самата сърце-вина на преумората. Впивам ръце в гърба си. А болката се впива в мен. Сякаш през нощта някой ме е издебнал и e заклещил гръбначния ми стълб в менгеме. Такова е чувството. Как мога да играя на турнира с притиснат от менгеме гръбначен стълб? Последният ми мач със служебна загуба ли ще завърши?
Родил съм се със спондилолистеза, което ще рече изместване на един от поясните прешлените спрямо останалите. Имам разбунтувал се и из-лязъл от мястото си прешлен. (Походката ми с обърнати навътре пръсти на краката се дължи най-вече на него.) Заради този прешлен в гръбначния ми стълб хем няма достатъчно място за нервите, хем при най-малкото движение се оказват още по-притиснати един към друг. Двата разместени диска на прешлена допълнително усложняват положението заедно с кост-та, която прораства в безплодно усилие да предпази уязвимото място на травмата и притиснатите нерви получават пристъп на клаустрофобия. Започнат ли нервите да надигат вой срещу теснотията и да разпращат сигнали за ненормалното си положение, болката се устремява нагоре и надолу по крака ми с такова настървение, че дъхът ми спира и почти губя разсъдъка си. Единственият начин да укротя донякъде мъчението е да легна на пода и да чакам. Случва се травмата ми да се пробуди по време на мач. Тогава единственият лек срещу нея е да променя изцяло стила си на игра – различен замах, различно стигане до топката, напълно различен стил на игра. След това са на ред мускулните спазми. Мускулите ми, получили информация за непосилната за тях промяна, вкупом се възпротивяват и на свой ред се присъединяват към моя развилнял се срещу положението гръбначен стълб. За няколко мига цялото ми тяло ми тръгва на война сре-щу самото себе си.
Твоето тяло настоява да сложиш край на тениса, това ти казва, така обяснява тази война Гил, моят треньор, приятел и втори баща.
Тялото ми отдавна иска да сложа край на тениса, казвам на Гил. Иска го от толкова дълго, отколкото го искам и аз.
От януари насам обаче цялото ми тяло крещи и настоява да спра да играя. То не иска да се оттегля, ами вече се е оттеглило. Преселило се е във Флорида, купило си е апартамент и бели спортни панталони и се е отдало на заслужена почивка след дългите години труд. Аз пък прегова-рям с него да се откаже от пенсионирането си за няколко часа, докато мине този или онзи мач. Голяма част от преговорите се въртят около ин-жекцията кортизон, която притъпява за известно време болката. Само че преди да подейства инжекцията трябва първо да ми я поставят, което си е истинско изтезание.
Инжекция кортизон ми биха вчера, така че тази вечер мога да изляза на корта. Третата за тази година, тринайсетата в кариерата ми и е най-опасната досега. Докторът – не беше личният ми лекар, не го увърта изоб-що и ми заяви, че трябва да приема положението. Легнал съм по лице в кабинета му, а сестрата дърпа надолу късите ми панталони. Лекарят ми обясни как трябва да стигне с дългата почти осемнайсет сантиметра игла възможно най-близо до възпалените нерви. Костният израстък на ръба на прешлена и разместените дискове препречват достъпа до тях и затова иг-лата не може да се вкара направо. Опитите му да ги заобиколи, за да осво-боди стегналото ме менгеме ме пратиха в ада на болката. Най-напред вмъкна иглата. След това разположи грамаден апарат над гърба ми, за да види с негова помощ колко близо е до нервите. Кортизонът трябва да се инжектира съвсем близо до нервите, обясни ми той, без да ги докосва. Докосне ли ги, болката просто ще ме изпепели и ще се сбогувам с турни-ра. А можеше да има и други опасни, съдбовни последствия. Притиска и вади иглата, премества я, докато очите ми не плувнаха в сълзи.
Накрая откри мястото. Право в целта, както сам каза.
Натисна спринцовката и инжектира кортизона в тялото ми. Прехапах устни от парещата болка. Усетих натиско отвътре навън. Цялото ми тяло като да се изпълни с течност, сякаш съм балсамиран. Чувствах как ня-какъв вакуум обгръща нервите в онова местенце там отзад на гърба ми. Натискът постепенно се засилваше, докато накрая усещах гърба си подут и на път да избухне.
Натискът показва, че всичко с нервите е наред, обясни ми докторът. Уповавам се на думите ви, докторе.
Скоро болката се укротява и едва ли не носи радост, защото по нея се разбира, че следва облекчението. Вероятно при всяко страдание е така.
„Открито. Автобиографията на Андре Агаси“ тук