Лира Литературно-рекламна Агенция
Първата дама на Република Полша в периода декември 1990 – декември 1995 г. Данута Валенса споделя тежки моменти и мили спомени от своя живот – от детството през годините на „Солидарност“ до наши дни – в автобиографичната си книга „Мечти и тайни“.
Данута Валенса е родена през 1949 г. в местността Колония до село Крипи, Полша. Тя е второто от деветте деца в семейството на земеделския стопанин Збигнев Голош. След като напуска родното си място, бъдещата първа дама на Полша отива в Гданск, където, работейки в павилион за цветя, среща бъдещия си съпруг и основател на движението „Солидарност“ Лех Валенса, с когото сключва брак през 1969 г.
Освен детството, родния си дом, женитбата и радостта от майчинството на осем деца, в „Мечти и тайни“ съпругата на полския президент Лех Валенса описва и малко известни до сега факти за живота им. Тя разказва за основаването на движението „Солидарност“, за въвеждането на военното положение в Полша в края на 1981 г. и за отглеждането на шестте им – по това време – деца, за които се е грижела изцяло сама, тъй като съпругът й е бил отведен „в неизвестна посока“, а и така или иначе е бил постоянно на „заседания в Гданск, срещи с властите във Варшава, пътувания из Полша за съвещания с местните организации на „Солидарност“. Данута Валенса пише също как е получила Нобеловата награда за мир през 1983 г. от името на своя съпруг, който по това време е интерниран, както и за президентските избори през 1990 г. и първите решения и промени в Полша броени месеци след падането на Берлинската стена. Разказвайки за ролята на първата дама, за изгубените избори през 1995 г. и за живота след президентството, Данута Валенса подчертава: „Стойността на човека се проявява в обикновените и в нетипичните житейски ситуации. Човек трябва цял живот да работи върху себе си, защото този, който не работи върху себе си, не се развива. Не можеш да кажеш: „Сега вече знам всичко, всичко ми е позволено.“ Бих могла да кажа така: „Вече съм постигнала всичко и съм умна.“ Скромността възнаграждава човека с много неща. Животът е най-добрият учител, най-добрият университет, но трябва всеки ден да учиш. И аз учех. Ще се опитам да разкажа как изглеждаше моето учение, как изглеждаше израстването на това растение и как се превръщаше в дърво. Нека това бъде разказ на един стар дъб.“
Изданието (обработено от Пьотр Адамович) съдържа и богат снимков материал, част от личния архив на Данута Валенса.
ОТКЪС
На изхода от Гданск имаше блокада. Военни и милиция проверяваха документите на влизащите и излизащите. Помолиха ме да им дам разрешителното и личния си паспорт. И, естествено, възникна проблем: на разрешителното пишеше Данута Валенса, а в личния паспорт – Мирослава Валенса. Започнаха да ме разпитват, защо имам документи с две различни имена. Обясних им, че в личния ми паспорт съм записана като Мирослава, но името, което употребявам и с което съм известна, е Данута. Казаха ми да чакам, докато се свържат с някого, който да потвърди, че мога да пътувам. Най-накрая ни пуснаха.
Пристигнахме при брата на мъжа ми Зигмунт. Той беше подготвил всичко. Сложихме прасето в багажника. Семейството на съпруга ми вероятно са ме питали какво става и сигурно съм им казала, че е арестуван. Това беше всичко – никакъв плач, никакви трагедии. Никога не съм се оплаквала, винаги съм била твърда като камък. Трудно е за вярване, нали?! Война, мъжът арестуван, а съпругата се занимава с някакво си там прасенце… Сега понякога си поплаквам. А тогава? Никога! Лошите събития ми действаха мобилизиращо, даваха ми сили. Даже обичах да се боря с превратностите в живота.
Тръгваме да се прибираме. На половината от пътя за Гданск, пак ни спират. Военни и полицаи. Контрола. Питат ни дали превозваме нещо. Казвам им откровено, че съм взела едно прасе за коледните празници.
Милиционерът: „Покажете, госпожо!“ Отварям багажника. Милиционерът: „Личния паспорт, моля!“ Разбрах, че искат да ми вземат месото. Дадох му личния си паспорт. Но бях така вбесена, че се развиках, както аз си знам, защото винаги съм се карала с властите: „Какво искате да правя, бе? Имам деца, сама съм! Мъжът ми е затворен! Със сух хляб ли искате да си храня децата или с вода и картофи?!“
Като чу и видя всичко това, военният взе паспорта ми от милиционера и започна да го разглежда. Разглежда, разглежда, поглежда към мен и изведнъж казва (спомням си го прекрасно): „Колко сте се променили, госпожо.“ Направих една физиономия, без да коментирам думите му и продължих да си викам за прасето, че ми трябва, за да си нахраня децата. След малко военният каза: „Заминавайте, госпожо“, и ми върна паспорта.
Този път не звъняха на никого. Военният реши, че мога да продължа по-нататък. Зарадвах се, но все още бях напрегната и се притеснявах. Ще ни спрат отново. Ще се случи някой по-лош, който ще се заяде, че нямам разрешително за прасето, и ще ни го вземат. Слава Богу, пристигнахме благополучно в Гданск.
Веднъж разказах за това свое пътуване на един познат. Не можа да скрие учудването си: „Съпругът – задържан. Втори ден на военното положение, а вие пътувате 250 километра за някакво прасе!“ Ами, какво да се прави, това е животът! Само защото моя са го задържали, децата ми да умират от глад ли? Точно за това става дума! Макар че ми е било тежко, понякога дори много тежко, трябваше да бъда силна заради децата. Ако бях започнала да се страхувам и да кърша ръце, можеше да си отидем и аз, и децата ми. Може би някои жени биха седнали да се вайкат, да кършат ръце, да се заливат със сълзи, чакайки някой да дойде и да им помогне. Някои – да, но не и аз! Мен животът постепенно ме беше подготвял за трудности и изненади. Всъщност от 1979 г. непрекъснато нещо се случваше и животът ме каляваше. Така както желязото се закалява с огън и вода, така ме кали и животът. Родих се на село, живях в трудни условия, но никога не съм се оплаквала, че ми е зле. Справях се във всякаква ситуация. Колкото по-трудна е била ситуацията, толкова повече ме е мобилизирала да издържа. Освен това имах деца и носех отговорност за тях.
На 16 декември, сряда, от Варшава пристигна някакво ченге или чиновник. Започна да ми задава глупави въпроси – не бих ли искала да се видя със съпруга си. Коя жена няма да иска да се види с мъжа си?! Дори само и само да разбере как се чувства?! Сега си мисля, че може би са разчитали, че като ме види, мъжът ми ще омекне и ще се съгласи на някакви компромиси. Затова са дошли при мен още на четвъртия ден от военното положение.
Свързани заглавия
Съпругата на Лех Валенса идва в София за премиерата на книгата си
Съпругата на Лех Валенса описа мъчителния си живот с него
„Мечти и тайни“ тук
