Лира Литературно-рекламна Агенция
Дъщеря ни се роди преди двайсет и три години, след като и двамата със съпруга ми бяхме навършили трийсет. По онова време (а вероятно и днес) минавах за късноцъфтящ вид – повечето от приятелките ми, с които израснах, родиха още в началото на двайсетте си години, така че дори сред поколението на бейби-бумърите ни смятаха за „престарели“ родители. Акушер-гинекологът ми дори си беше създал специален клиничен термин за моето състояние, за който предпочитам да не си спомням. Мярнах го в болничния ми картон и бях поразена. Макар и забравила почти всичко от наученото по латински в осми клас, успях да си го преведа горе-долу като „дърта стара вещица“. Боже мой, кога отлетя времето? Аз все още броях себе си за сравнително млада жена. Погледнах се набързо в огледалото в лекарския кабинет и се напънах да съм обективна – „Е, не изглеждам чак толкова грохнала.“
Днес нещата са коренно различни. Съвсем нормално е жени да раждат дори на четирийсет и доста години (Мадона и Джийна Дейвис са достатъчни примери), а с помощта на донорите на яйцеклетки и сурогат-майките, жени стават майки и на петдесет и нещо.
Но още не бях изхвърлила и последната кутия от пелените за еднократна употреба, а приятели и роднини взеха да подпитват не планираме ли да си имаме и второ дете. Навремето въпросите им ни най-малко не ме дразнеха, тъй като смятах, че ни е писано да имаме две деца. Както се пееше в старата песен: „Ще си създадем семейство – момченце за мен, момиченце за теб.“ Момиченцето бе вече налице и тъй като го бяхме заченали съвсем скоро след решението ни да имаме деца, очаквах и втория път да ни споходи късметът и да ни се роди момченце, с което съпругът ми да общува на ниво автомобили и други механични устройства.
Не че имам някаква сексистка ориентация, но все пак ми прави впечатление, че момиченцата не проявяват особен интерес към двигателя с вътрешно горене. При все че учителствах с огромно удоволствие и обичах да се занимавам с чуждите деца, никога не бях изпитвала особени майчински чувства. Всичко обаче се промени след появата на дъщеря ми. Като типичен нов родител смятах, че е чаровна и изключително забавна. Проговори рано и проходи на осем месеца. Бе навита като пружинка, чувствителна, драматична и изглеждаше готова да завладее света още преди да бе свързала и първото си цялостно изречение. Според нас задачата ни бе да канализираме в положителна насока всичката й енергия и да й осигурим братче или сестриче, което би я успокоило до значителна степен. Природата обаче имала други намерения.
След като дъщеря ни навърши две годинки, започнахме да работим по второто си дете – изключително приятна задача, която в крайна сметка ни създаде единствено чувството за безсилие. След ред разочарования в продължение на година и половина се подложихме на лечение против стерилитет, което, в сравнение със сегашните методи, не се различаваше особено от първобитното прилагане на пиявици по тялото ми. Видимо уж всичко си беше наред. Препоръчаха ми да си вървя у дома, да си следя температурата и прочие – останалото ви е известно. Но аз се оказах не особено добра пациентка, а и мразя не по-малко от съпруга си някой да ми дава тон в живота. И двамата решихме да не се притесняваме и да не обръщаме внимание на шаманските заклинания на доктора. При което забременях три пъти подред! И толкова пъти пометнах.
Минаха още цели четири години, докато склоним глава пред по-висшата воля, явно по-силна от нашата. Вярно, на моменти споменавахме и възможността да си осиновим дете, което щеше да е безумно скъпо, освен гдето, изглежда, надхвърляше и емоционалните ни възможности. Трудно ни беше да си представим как непознати ще изучават под лупа всяка подробност в личния ни живот, а после ще трябва да чакаме с години и да живеем с мисълта, че е напълно възможно очакванията ни да не се сбъднат. Прекалено страшно ни се стори. Умувахме, умувахме и стигнахме до извода, че малкото ни торнадо ще си остане единственото ни дете, на което можем само да се радваме. След като се отказахме, ни олекна, но агонията по въпроса дълго не ни оставяше на мира.
Та кога да очакваме следващото?
Както не бях обръщала внимание на любопитните роднини и близки, по едно време взех да усещам болезнено всяко подпитване дали прекрасното ни детенце няма да се сдобие с не по-малко очарователно братче или сестриче.
Не знаех какво друго да им кажа, освен да им предложа медицинската сводка за състоянието на детеродните ми органи. Дъщеря ми беше тръгнала на забавачка и всичките й другарчета вече си имаха или очакваха свои братчета и сестричета. Докато в един момент и тя не даде заявка за същото. Какво ни пречело да угодим на желанието й? Толкова трудно ли пък било? Да сме поръчали бебето на баба и дядо – нали, така или иначе, й угаждали във всичко.
Няма да забравя как в продължение на цели шест месеца присядах всяка вечер на ръба на леглото й и се мъчех – на достъпен за възрастта й език, както си въобразявах – да й обясня защо мама не може да роди второ бебе. Накрая, след петото или шестото повторение на обяснението, радостта на моя живот, чиито дни бяха изпълнени със смях, веселие и другарчета, се обърна към мен с насълзени очички и рече: „В сърцето ми зее дупка, която така и ще си остане незапълнена.“ Кълна се, че не си го измислям. Вероятно бе чула израза от детския сериал „Улица Сезам“ или от някое разказче в забавачката. Не знам, пък и какво значение имаше – изведнъж ме задави чувството за вина и стигнах едва ли не до клинична депресия заради неспособността ми да изпълня най-голямото желание на детето си. Досега нося това бреме – като някоя песен, която ти се е набила в главата и отказва да се махне. И днес чувам в ушите си онова умолително гласче и си представям натъженото й личице, докато заспивам или оглеждам на сергията на пазара някое зряло авокадо.
Няма и няколко месеца, откакто припомних случая на моята вече пораснала дъщеря, която не му обърна кой знае колко внимание. След като свърших, тя ме изгледа за секунда, килна глава и ми рече с тон, според който явно съм била не по-малко наивна от индианците, продали Манхатън на белия човек:
– Ама, мамо, аз просто исках да имам същите неща, които имаше и Елизабет. Ако купеха нова кукла Cabbage Patch (от ония, с лица като мухлясали картофи) – и аз исках да имам същата. Тя имаше детско столче за хранене – исках и аз да си имам. Не че беше кой знае колко важно. Не е трябвало да ми обръщаш внимание.
За пръв път, откакто бях станала майка, ми се прищя да си отмъстя най-сериозно на собствената си рожба, но едва успях да изригна:
– Е, как може да си била толкова безчувствена! Нямаш представа как разби сърцето ми и какво чувство за вина ме мъчи оттогава.
В отговор, тя ми каза нещо от рода на:
– Мога ли утре да облека селската ти блузка?
Явно най-натрапчивите ми мисли изобщо не я затрогваха. Веднъж примирила се с неизбежността на това да си няма братче или сестриче, тя бе продължила да си живее живота и да се весели повече, отколкото би трябвало да й позволява законът. Подобно на мнозинството от децата, които са заобиколени от обич и се чувстват сигурни, се бе оказала много по-устойчива, отколкото предполагах. Как съм могла да се подлъжа? Много лесно. Родителите на единственото дете разполагат с безкрайни възможности да си представят бъдещето, но за разлика от тях децата разсъждават в краткосрочен план. Докато ние умуваме как единственото ни дете ще се пребори със света, след като съзрее, детето се чуди как да изврънка разрешение да преспи у най-доброто си другарче през уикенда или как да хване змията, която види да се шмугва под живия плет в градината.
Колко необичайно е семейството ни?
Навремето, когато се роди дъщеря ми, нямаше кой знае колко информация за отглеждането на единствени деца. Бях чула тук-там някои неща, а те никак не ми се нравеха. Единствените деца били нещастни същества, обречени да се превърнат във варианти на Денис Белята и само да създават суматоха. При вида на всяка шестгодишна палавница си казвах, че и мен същото ме чака. В дните, в които дъщеря ми бе безкрайно очарователна и сладка, направо имах чувството, че съм чудовище, повело невинното си агънце към мрачната перспектива да си остане единствено дете. Цялата ми вина и мъчително безпокойство се подклаждаха от контролираната от медиите ни култура, според която идеалното семейство се състояло от четирима, а не от трима. По онова време познавах само една друга майка с единствено дете. Поколението на дъщеря ми вероятно е първото след Голямата депресия с много на брой единствени деца, но аз просто не знаех за съществуването на други такива майки.
Затова при всяка ситуация, свързана според мен с единствеността на дъщеря ми, нямаше на кого друг да се обадя освен на тази моя приятелка. А тя обикновено успяваше да ме успокои с ред примери и съвети по повод отглеждането на единствено дете.
След дългите години, през които двамата със съпруга ми бяхме неидеалното семейство, и двамата се чувствахме уморени, разстроени, объркани. Нима това, да имаш само едно дете, е като да страдаш от някаква болест? Нима красивата ни дъщеря ще се превърне в непобиращ се в рамките на обществото индивид? Нима точно тя ще е онова дете, с което останалите деца ще се подиграват, че е „особена“? Как ли се чувстват другите родители на единствени деца? Как отглеждат те детето си? Как реагират на хорските приказки, че детето им ще стане една емоционална развалина заради липсата на братче или сестриче? Нямахме и най-малка представа, но крояхме планове някой ден да създадем нещо като бюлетин, с чиято помощ да установим контакти с други родители за обмяна на опит. Да се борим заедно срещу усещането за несигурност.
Раждането на „Единственото дете“
Дълго време животът ни се развиваше в съвсем други посоки, а ние отглеждахме дъщеря си така, както го правят повечето родители – учейки се от собствените си действия.
После се появи интернет. Дъщеря ни навърши петнайсет и се озовахме във водовъртежа на ежедневните драми на подрастващите. При все това смятахме, че сме научили куп неща, свързани с отглеждането на единствено дете, тоест че сме извлекли поуки от грешките си. Самата аз съм педагог и писател с продължителен трудов стаж като оценител на кандидатстващите в частната образователна система. От професионална гледна точка най-голямо задоволство съм изпитвала при възможността да изслушвам с разбиране и безпристрастност грижите на родителите и децата. Но колкото и хубава да беше тази ми кариера, имах чувството, че съм готова да съчетая придобития в педагогиката и в журналистиката опит и да го превърна в нещо съвсем ново.
Така че по време на един разговор, който силно напомняше вдъхновената размяна на реплики между Джуди Гарланд и Мики Руни, когато и двамата изпаднеха в настроение да направят истинско шоу, с мъжа ми се спогледахме и си казахме: „Що не създадем интернет сайт и бюлетин под названието „Единственото дете“? При все че – за разлика от Джуди и Мики – не се канехме да вършим издателската си дейност в хамбар или гараж, и двамата си давахме сметка, че започваме от низините. Така аз се превърнах в главен редактор на скромен бюлетин от дванайсет страници, а съпругът ми се провъзгласи за издател и уебдизайнер. Нещата потръгнаха бавно, но много бързо ни стана ясно, че сме напипали една болна тема. Само няколко години след началото на проекта започнахме да се радваме на спонтанна международна разгласа, включително и на специални предавания, посветени на нас по Си Ен Ен и във „Вечерните новини с Том Брокоу“ по Ен Би Си. Най-изненадани обаче бяхме от хилядите писма и имейли от цял свят до onlychild.com. Авторите им се нуждаеха от спешни съвети и подкрепа. Мнозина даваха израз на чувството си за вина, на стреса и объркването, които ги измъчват. Някои страдаха от безплодие и нямаха възможност да се сдобият с второ дете, други пък бяха решили най-умишлено да останат само с едно. Но във всеки един случай онези, които ни пишеха, търсеха от нас утвърждаване. И най-вече искаха да знаят как да възпитат от детето си уравновесен индивид. Някои от родителите на единствени деца също са израснали като единствено дете в семейството си и бяха доволни от живота. Но ни питаха дали е положителен фактът, че продължават тази тенденция. Дори онези, които нямат нищо против размера на семейството си, били подлагани на натиск от приятели и роднини да се сдобият с още деца. И искаха съвети как да реагират на нежелания натиск и нетърсени препоръки.
Изведнъж се озовахме в положението на оплаквателно бюро за родителите на единствени деца, за подрастващи единствени деца, че и за вече възрастни единствени деца. Пишеха ни родители, които угаждали на единственото си дете дотам, че не му поставяли никакви ограничения и сега си патели от последствията. Отговаряхме и на писма и имейли от „единствени“ на средна възраст, притеснени как ще се справят някой ден с грижите по немощните си възрастни родители. Имаше и студенти, които споделяха колко тесни са връзките с родителите им и как се справят с раздялата. Тревогите около това да отглеждаш или сам да си единствено дете се оказаха далеч по-големи и обширни, отколкото си бяхме представяли.
Бюлетинът ни постепенно прерасна в малко списание. Публикувах в един от броевете му кратка статия, посветена на седемте най-често срещани „гряха“, които според мен извършват повечето родители на единствени деца. Реакцията бе поразителна. Не искам ни най-малко да кажа, че същите тези грехове са чужди и на родителите с повече деца, но когато детето е само едно, всичко е много по-ясно очертано, а в определен смисъл – и по-съдбовно. И съм убедена в това, тъй като и самите ние бяхме сторили всеки един от тези грехове, докато възпитавахме дъщеря ни, и се борим от време на време с тях до ден днешен.
За щастие, греховете на родителите само с едно дете обикновено не са смъртни. Но втъкат ли се в канавата на живота, в дългосрочен план могат да се окажат унищожителни. Всяка глава от настоящата книга е посветена на един от седемте гряха. А те са: прекаленото угаждане, прекаленото опекунство, неналагането на дисциплина, свръхкомпенсирането, стремежът към съвършенство, отнасянето към детето като към възрастен и прекомерното хвалене. Първите от изброените седем гряха са именно онези, които ни отдалечават от обичта и духовното съзнание, необходими за отглеждането на едно емоционално сигурно единствено дете.
„Седемте най-често срещани гряха при отглеждането на единствено дете“ тук
