Борислав ГЪРДЕВ
Заглавието на новия роман на Иван Голев определено подвежда.
Очаквано всеки би сметнал, че ще чете криминале или някаква засукана екшън история, а се оказва ,че се сблъсква с психологическа драма, разиграваща се през 2006 – 2007 г. в София.
Романът се чете с интерес, предизвиква сериозни въпроси за размисъл, но ми се струва, че се е нуждаел от още една сериозна редакторска намеса, която Мирослава Бенковска не е предприела неизвестно защо.
Лично на мен трите авторски отстъпления ми идват в повече, многословните обяснения на Голев не обслужват нито сюжета, нито образната система, а още от втората страница става ясно, че описаната история е житейски достоверна със съответните прототипи, които авторът добре познава.
Ценното в неговия роман е, че прозаикът е от малкото днешни творци, които не се срамуват да поставят пръст в раната и директно да разкрият един от недъзите на прехода ни – социалното разслоение, което особено осезаемо се чувства в столицата, противопоставянето на живеещите в крайните квартали с привилегированите от широкия градски център, което неминуемо влияе и на манталитета, и на поведението на всеки от героите.
Като се замисля като че ли само Здравка Евтимова досега е обръщала внимание на това печално явление.
Всъщност разказаната история е и типична за нашата действителност, но същевременно е и с неочакван край.
Тя завършва без хепи енд.
Хора, които наистина са се обичали и са желаели да свържат живота си, се оказват разделени най – вече защото са на различни социални полюси.
Доцент Драгомир Методиев има вила, магазини, от които получава солидни наеми, престижна длъжност в Спортната академия и интензивен интимен живот, в който успоредно с омръзналата съпруга Соня, присъстват и други жени за мимолетно удоволствие и разнообразие.
Една от последните е Росица, дребен чиновник и проститутка по принуда, в която Драго се влюбва и й подава ръка да заживеят заедно, измъквайки я от тинята.
Ще кажете – Каква благородна постъпка, какъв джентълмен, колко такива останаха у нас като него!
Така е, но и не съвсем.
Драго иска дете от своята голяма любов, но същевременно желае да я притежава като своя собственост.
Държи да я манипулира, да му се подчинява безпрекословно, да не работи, а само да домакинства и да бъде използвана като домашен прислужник и любимец.
Неизбежно ще настъпи и разривът.
Росица двукратно ще го напусне, докато двамата окончателно се разделят.
Тя предпочита свободата си, запазване на личното достойнство и своята свобода пред обезличаването и превръщането си в полезна вещ .
Тя изпълнява неговата амбиция да му роди дете, но логично и с типично женски хитрости го запазва за себе си, знаейки много добре, че дъщеричката й няма да е щастлива във вилата в Драгалевци, а в домашния уют на порутената къщурка в квартал „Надежда”.
Така стигаме до основните достойнства на романа.
Той е стегнат и обозрим като обем и проблематика, с прецизно обрисувани персонажи, с актуални проблеми.
Голямото постижение са женските образи – одухотворената и недолюбвана Соня и най – вече аутсайдерката Росица – скромна, смачкана от живота, но запазила своето достойнство.
Финалната й среща в метрото с автора на повествованието е наистина непосредствено и блестящо поднесена, напомняща края на „Лолита” на Набоков.
Това е заслужен комплимент за Голев и нагледно доказателство за възможностите му като прозаик, които той демонстрира уверено и непосредствено в романа си „Без милост”.
„Без милост” тук