Лира Литературно-рекламна Агенция
Джоузеф Файндър е роден през 1958 г. в Чикаго. Прекарва по-голямата част от детството си в Афганистан и Филипините, където работят родителите му. След завръщането си в САЩ Файндър се насочва към изучаване на руски език в университета Йейл и специализира руски език и култура в Харвард. Още като студент публикува първата си книга, в която описва връзките между комунистическия Кремъл и влиятелен американски бизнесмен.
През 1991 г. излиза романът „Московски клуб”, в който Файндър описва военен пуч срещу президента Елцин в Русия. Това става шест месеца преди реално да се случи точно такъв пуч.
През 1994 г. Файдър пише книгата „Извънредни сили”, чийто главен герой е внедрен в ЦРУ шпионин на КГБ, заемащ висока позиция. Романът излиза на пазара няколко дни преди разкриването на Олдрич Еймс – един от най-големите шпионски скандали на ХХ век.
През 1996 г. Файндър публикува „Часът нула” – първият в историята роман, написан в официално сътрудничество едновременно с ЦРУ и ФБР.
През 2009 г. с романа си „Изчезнал” Джоузеф Файндър поставя началото на нова поредица с главен герой Ник Хелър. Следовател, който никога не забравя, че жертвите са били живи хора и тяхната смърт е оставила след себе си празнина в душите на техните близки. Книгата е номинирана през 2010 г. за най-добър роман от „Международната организация на писателите на трилъри”. На 16 август в кината по целия свят се състоя премиерата на филма „Параноя” по едноименния му роман. В главните роли са Харисън Форд, Гари Олдман и Лиъм Хемсуърт.
Джоузеф Файндър беше любезен да отговори на въпросите на Lira.bg със съдействието на издателство „ProBook”.
––––––––––––––
С романите си предрекохте две исторически събития – военния пуч срещу Елцин и скандала с шпионина Олдрич Еймс. Как го направихте?
– Всъщност, мисля, че имам три попадения – „Часът нула” описва терористична атака в Долен Манхатън. Това са събития, за които не се радвам, че съм бил прав. Но една от най-приятните ми изненади, когато преминах от журналистическата си кариера към писателската, беше да открия, че хората са готови да споделят с един писател неща, които никога не биха казали на репортер.
Като писател моята работа е да разсъждавам, да спекулирам и да задавам въпроса „Ами ако…” и експертите, с които говоря, почти винаги с готовност ми отговарят и разсъждават, спекулират, заедно с мен. Те споделят слухове или вътрешна информация, които репортерът никога няма да научи или не би могъл да потвърди и да използва. А моята работа е да създам вероятни сценарии с тази информация. Както виждаме, понякога тези сценарии стават повече от вероятни.
Русия очевидно заема важно място в творчеството Ви. Как се насочихте към руския език и култура?
– Като ученик прочетох Гогол и се влюбих в някои от разказите – най-вече „Шинел” и „Нос”. Достоевски е казал: „Ние всички излизаме изпод шинела на Гогол”, и аз мисля, че това е вярно по много начини. Исках да разбера какво е това място, което е създало такъв автор и такива истории, и продължавах да чета.
Как бихте коментирали казуса с Едуард Сноудън, който е издирван от САЩ, но получи убежище в Русия?
– Едуард Сноудън не е глашатай, защото неговите действия не са законни. Той не е патриот, защото не остана в САЩ да бъде съден според законите на родината си. Той избяга и това ми говори, че не вярва в Конституцията на САЩ и в правосъдната ни система. Той издаде държавни тайни на Китай и Русия – две държави, които показват незачитане на демокрацията, човешките права и свободата на словото.
Като американец Вие вярвате ли на Сноудън? За Вас той герой ли е или престъпник?
– Това е доста сложен въпрос. Той може би е трагична фигура, но със сигурност не е някой, на когото да се възхищаваме. Той наруши клетвата, която е дал, предавайки доверието на своя работодател и своята страна. Съдът е този, който трябва да вземе решение дали е престъпник, но той избяга от правосъдната ни система.
Историите, които разказвате в трилърите, базирани ли са на действителни случаи?
– Някои от романите ми са базирани на истински истории, но по-често аз взимам една ситуация и питам „Ами ако…?”. Ами ако някой се опита да срине световната финансова система? Ами ако някой започне да приема метафората „Бизнесът е война” прекалено дословно? Ами ако някой от онези тиймбилдинги се превърне в истинска ситуация на живот и смърт?
За мен е много важно да разбера предисторията правилно, защото това придава на моите книги достоверност. Хората разпознават елементите от истинския живот в историята и си казват: „Леле, това наистина може и да се случи”.
Защо руските тайни служби успяват да внедрят къртици в ЦРУ? Бедните хора лесно могат да бъдат купени с пари, но тези, които са добре платени и работят в името на демокрацията, би трябвало да бъдат лоялни към страната си. Визирам случая с Робърт Хансен.
– Алчността и егото са безгранични. Ако цитирам Толстой, колко земя е нужна на един човек? Някои хора никога няма да имат достатъчно пари или достатъчно власт. В случая с Робърт Хансън той е имал усещането, че никой никога не е признавал свършеното от него и не му е давал наградата, която е заслужавал – нито финансова, нито като развитие в кариерата, нито като уважение. В неговия случай парите са били важни, но по-важно е било това като колко важен и значим е искал да бъде възприеман той.
България е от страните, над които Русия има все още геополитическо влияние. Имаме ли шанса да се освободим от „прегръдката” на Големия брат?
– Да, така мисля, поне докато продължавате да поддържате съюз със силни във военно отношение съюзници, които да подкрепят вашите цели и независимост.Членството ви в НАТО и ЕС е от критична важност.
Мит ли са лошите взаимоотношения между ФБР и ЦРУ?
– За съжаление, не. ФБР и ЦРУ не се разбират и САЩ са много по-несигурни заради ревността между двете институции и техните битчици. В скорошния случай с бомбения атентат по време на маратона в Бостън ФБР и ЦРУ поотделно са събирали информация, която е можела да предотврати атаката, ако я бяха споделили и бяха дали възможност да се съберат всички парчета от пъзела.
Много автори пишат шпионски трилъри, конкуренцията в жанра е жестока. Бихте ли посочили писателите, които Ви повлияха? Обменяте ли идеи с колегите от жанра?
– Започнах да пиша трилъри, защото това обичам да чета. Беше вярно, когато бях студент, вярно е и сега. Повлиян съм от почти всеки автор, който съм имал удоволствието да чета. Но краткият списък ще включва Фредерик Форсайт, Робърт Лъдлъм, Кен Фолет, Ерик Амбър, Джон льо Каре и Нелсън Демил, когото с чест мога да нарека свой приятел. Имам много приятели, които пишат в жанра и на които се възхищавам – Лий Чайлд, Лиза Гарднър, Харлан Кобен, Тес Геритсен. Мога да продължа дълго.Но когато се събираме заедно, ние рядко говорим за това, което пишем. По-вероятно е да ни чуете да обсъждаме издателския бизнес или да си препоръчваме модни ресторанти.
София е залята от протести, които започнаха, след като олигархичен кръг се опита да овладее българските тайни служби. Това звучи ли Ви като достоен сюжет за трилър?
– Абсолютно. Можете ли да ме свържете с някои източници?
Интервюто взе Румен Василев
Книги от Джоузеф Файндър тук
