Лира Литературно-рекламна Агенция
Айфер Тунч, една от най-именитите и популярни писателки на съвременна Турция, е родена през 1964 г. Завършва политология в Истанбулския университет. Започва работа като журналист през 1989 г., когато получава и най-престижната награда за разказ в Турция. Дълги години ръководи издателство „Япъ Креди Яйънларъ“. През 2003 г. печели международната награда „Балканика“. Наскоро на български излезе романът й „Криво- ляво разказаната кратка история на една лудница“
–––––––––––
Как се осъществи преводът на вашата книга у нас ?
– Много хора и институции положиха усилия за издаването на моя роман в България и искам да благодаря на всеки един, който е допринесъл за това. Бих искала специално да спомена писателска къща ,,Калем” която ме представлява, и нейният управител Нермин Молаоглу. Благодарност дължа и на издателство „Еднорог” и програма ТЕДА на Министерството на културата на Република Турция.
Романът ви излезе в момента на размириците на площад “Таксим”. Българските медии тиражираха изявлението ви по повод ситуацията там, както и новина за подписката, в която участвате с още 100 интелектуалци. Постигна ли тя целта си, беше ли чута от турските власти?
– Не считам, че ни обърнаха внимание. Иначе правителството нямаше да въведе нови забрани. Много приятели писатели и аз сме решени да отстояваме възгледа, че демократичният дух в нашата страна трябва да се развива. Стъпките на това правителство обаче не показват, че представителите му желаят напредък на демокрацията.
Държавата не се извини заради проявеното насилие по време на събитията около парка ,,Гези”. Не се разкриха отговорните за дадените жертви. Не съм сигурна, че дори са правили разследване. Напротив, на много места, например на футболни стадиони (митинга на Ердоган от юни 2013 г.- бел.прев.) свободната мисъл се санкционира, в университетите се омаловажават исканията за демокрация. Все повече се прекъсват възможностите за свободно изразяване. Това показва, че тревогите ни изразени в отвореното писмо, още не са достигнали целта си.
Написали сте роман за една психиатрия. Защо избрахте лудостта като тема?
– Подробно се интересувам от всяка форма на умствена болест. Като цяло лудостта изглежда на обикновените хора явление без определена причина. Терминът се използва за по-лесно обозначаване на състоянието, в което е изпаднал човек, а в действителност е нещо далеч по- сложно. Човешкото поведение има загадъчни прояви.
В тази книга лудостта е метафора. Тя изразява странното и трудно за разбиране положение на едно общество, преживяло ,,мозъчно сътресение” в резултат на превратностите на историята. Използвах я, за да изразя критика към света, подслонил толкова индивиди, които в ежедневието изглеждат нормални и „с всичкия си”, но са загубили връзка с разума. Големите травми изживени в хода на обществената история, вредят на социалния ни живот. В моя текст струпването на персонажи, които се държат по налудничав начин, цели да предизвиква въпроса какво е разум и кой всъщност е „луд”.
Чрез преки или индиректни връзки между тях създавате творба, която може да се нарече “Енциклопедия на обикновения човек”. В състояние ли е той да промени историята, или остава извън важните събития?
– Разбира се, че може! Разказите за героично поведение са намеса в хода на историята. Това са все повествования за хора. Днес са необходими индивиди, които разсъждават свободно и притежават гражданска позиция. Общества, които като нас си измислят величава, бляскава история, за да ги убеждава постоянно в триумфите, общества, които избягват да се изправят пред истините и просто ги приемат, ще бъдат победени.
Когато погледна историята на Турция, виждам че малцина държат съдбата в собствените си ръце. Особено републиканската ни история е низ от събития, при които обикновеният човек е първо зрител, а после жертва.
Част от случките които описвате, са свързани със съвременната история на Турция. Българските читатели почти не я познават, и няма да разберат тази обвързаност. Как чрез нея ще постигнете внушение?
– Според мен магията на литературата не е в разказа, а в чувството, което предава. Не познаваме историята на доста страни, нямаме представа от превратностите на живота им, изпитаните страдания и масовите убийства. Но когато прочетем произведение, което има и исторически аспект, сме обхванати от чувството, че сме го опознали чрез книгата. Дори да не знаем подробности, романът ни дава едно предусещане и мисловна пълнота. От друга страна ние редовно се сблъскваме с резултатите от важни исторически събития. Болката, скрита в големи бедствия или изтребления е болка на човечеството. Светът се глобализира и не е нужно да знаем езика и историята на всеки народ. Разказаната драма обединява, засилва отговорността ни да бъдем хора – това е вкусът на литературата. Дори понякога да е изпълнена с горчивина.
В края разказвате за нарочно предизвикан пожар. Нямаше ли друг начин героите да се спасят от лудницата. Какво изгаряте всъщност?
– Естествено, винаги има изход. Всички знаем легендата за Жар птица (Феникс), която се ражда и израства от пепелта. Понякога за да се преродим, трябва да бъдем изпепелени. Представеният пожар е метафора. Той трябва да подреди нещата, да отдели доброто от лошото. Това, което хвърлям в огъня е всъщност един модел на мислене – загубата на здравия разум. Ако си представим лудите като общество, ще видим че прераждането е крайно необходимо.
Защо датата 14 февруари е знакова за вашия текст ?
– Не само пожарът е на 14 февруари. Целият разказ се развива в един ден, 14 февруари. Доста случки вървят сюжетно в продължение на няколко месеца, а понякога се връщат векове назад. Избрах 14 февруари, защото е ден на влюбените. Но не е празник, идващ от стари традиции. Той съдържа аспект, който кара насила хората да харчат, да консумират. Така любовта се превръща в продукт и обслужва един комерсиален ред.
От друга страна основна тема на книгата е сексуалността. Оттук произлизат любовта, изневярата, въобще човешки отношения, някои от които нараняват. Целта ми е да покажа 14 февруари, Денят на влюбените, като символ на фалшивото.
Българските писатели се занимават с теми, които са характерни за нашата страна и затова остават извън световната литература. Каква е ситуацията при вас?
– От нас западните издатели очакват да разказваме собствените се проблеми и да предложим творби с ориенталски привкус. Разбира се, не трябва да забравяме, че книгата е продукт и тя се движи на пазара като стока. Нагласите на читателите го определят. Положението на Турция е много по-различно от това на България. Турция е врата, която отваря пътя към Изтока и тази особеност разпалва интереса към ориентализма. Аз не харесвам това. Турската литература не принадлежи на Ориента. Тя е част от световната, но се опасявам, че наша високо литературна творба навън няма да е конкурентна.
Турското правителство или Министерството на културата провеждат политика на насърчаване на турските писатели?
– Няма определена политика извън рамките на програма ТЕДА. Но всъщност аз не желая държавата да ме подкрепя, защото държава като нашата, в която демокрацията не е съвсем установена, очаква да се подчиняваш. За мен държавното насърчение е съществена пречка за творбите ми. Дори да реши да ни подкрепя, ще кажа: „Не, благодаря!” или ще попитате: „А защо не се противопоставихте на програмата ТЕДА?”. Защото ТЕДА има други задачи. Не съм искала нищо от тази организация. Тя само подпомага превода и издаването на вече избрани творби.
Благодарение на нея у нас излиза доста турска литература напоследък. Мислите ли, че книгите допринасят за формиране на добросъседски отношения?
– Винаги изпитвам недоумение, когато разбера, че страни с обща история, близка култура и традиции, са толкова далеч една от друга. Баща ми е роден във Варна и е пристигнал на три годишна възраст в Турция. Неговите родители са учили в България. Само са сменили страната. Всъщност са преминали една граница и са попаднали в друга езикова среда, защото двете държави имат доста сходства. Въпреки това аз не мога да кажа, че ви познавам.
Ето тук е ролята на литературата – да сближава. Прекрасно е, че турски творби се превеждат на български, но за съжаление няма много български творби, които да са преведени на турски. Надявам се постепенно това да се промени.
Завършили сте Факултета по политически науки на Истанбулския университет. Защо избрахте литературата?
– Пиша от малка.Където и да бях учила, щях да се занимавам с литература. От друга страна Факултета по политически науки ми даде основни познания от политика до социология, от право до икономика, от история до мениджмънт. Затова мисля, че съм учила на най-подходящото място за мен.
Не зная точно защо се съсредоточих върху литературата. Мисля, че никой творец не може да каже защо е избрал конкретното направление в изкуството. Този траен избор е резултат от възрастта, когато човек търси себе си. Може би е резултат от факта, че се интересувам от различните начини, които разкриват пътя на човека към същността му. Всяко ежедневие ми прилича на неотворена кутия, която искам непременно да разгледам.
Кои големи творци са ваши учители?
– Повлияна съм от философите, които изразяват мислите си като писатели, както и от литературата на Централна Европа, особено от Томас Бернхард, Макс Фриш, Кафка. Ще прибавя и Вирджиния Улф, Дорис Лесинг, от американските автори – Уилям Фокнър и Селинджър. От латиноамериканските автори ще посоча Борхес, който формира разбирането ми за литература, също и южноафриканския писател Кутси, който пише на английски език.
От по-старите – представителите на руската литература Чехов и Достоевски. Към тях ще добавя и Пушкин, Толстой, Маяковски и Андрей Бели.
Следя с интерес съвременна световна литература. Вниманието ми привлича руския писател Владимир Маканин.
В предговора на сборника си с разкази ,,Един луд избяга“, издаден преди пет десетилетия в България, Азиз Несин казва че същността на турската литература са поезията и сатирата. Вашият роман е в пародиен стил. Какви тенденции наблюдавате в тези жанрове?
– Азис Несин е прав. Същността на турската литература е поезията. Но сатирата и хумора са продукт на времето. Променят се. Днешният турски хумор е много различен от този преди 50 години. От друга страна събитията около парка ,,Гези” родиха съвсем нов, уникален хумор. Тъкмо той върна надеждите ми в младото поколение.
В писмото, с което подкрепяте протестите за парк „Гези” използвате израза ,,Не съм религиозна”. В какво вярвате?
– В едно от късите си есета известният румънски философ Емил Чоран казва: „Да вярваш е умение, аз не притежавам тази способност”. Мисля, че това е валидно и за мен, не мога да вярвам. Мога да кажа, че съм агностик (никога няма да реша категорично дали Бог съществува или не).
Днес България е в политическа криза. Повече от два месеца в София се провеждат протести срещу правителството. Известни наши творци също подкрепят протестите. Какво ще им кажете?
– Значи и вашето положение не е по-различно от нашето. В много страни свободната мисъл се опитва да достигне до оглушали. Тази липса на диалог между народите, които сами искат да управляват съдбата си и ръководителите, в един момент изморява хората. Но всъщност политиката на правителствата е такава – да изтощава, да съсипва, да отвращава, докато протестиращите се откажат. Единственият ми съвет е да не спирате, да продължите да искате, да протестирате, да ги карате да чуят гласа ви. Това е много труден и напрегнат до болка процес. Но кое право се извоюва лесно?
Интервюто взе Людмила Еленкова
Преводът от турски е на Маргарита Добрева
Свързани заглавия
Айфер Тунч: Нито една система, лишена от съвест, свобода или справедливост, не може да бъде хуманна
„Криво-ляво разказаната кратка история на една лудница“ тук
