Лира Литературно-рекламна Агенция
Джойдийп Рой-Батачаря е истинско откритие за българския читател, защото развива до съвършенство темата за разказвачеството в омагьосания свят на романа си „Разказвачът от Маракеш“. Той предлага гледната точка на един различен и малко познат свят към движението от традиционната към информационната култура, доминирана от интернет, също както преди 2500 години е съществувало изместване от устното слово към писменото.
Водещата нишка в „Разказвачът от Маракеш“ е, че всички цивилизации са започнали с устна култура, а мюсюлманските страни са сред последните бастиони, където са оцелели фрагменти от устното слово, запазени от традиционните разказвачи в Маракеш.
Разказвачът-бербер на истории Хасан събира всяка година слушателите си на централния площад на Маракеш, за да им припомни за изчезването на млада двойка преди няколко години от същия този площад. Неговата цел е да провокира колективната памет на всеки отделен участник и да го превърне от зрител в автор на собствено парче от пъзела на историята на реални хора и събития. Авторът ни потапя в атмосфера на безвремие, типичен за тази култура. Разплитането на криминалната нишка в ритъм „модерато кантабиле“ кара читателя да надникне под повърхността на написаното и го лишава от готово поднесения отговор, за да го мотивира сам да потърси скритото значение, облечено в дрехите на литературата.
За Джойдийп Рой-Батачаря съчетанието от история, Африка, магия, Сахара и безвремие е любов от пръв поглед, Маракеш и Джама ел Фна отворят портал в ума и сърцето към мюсюлманския свят и подканват към непрестанно духовно пътуване.
За автора
Джойдийп Рой-Батачаря е роден в Джамшедпур, Индия, но живее в Ню Йорк. Първият му роман, „Клуб Гейбриъл“ е публикуван на осем езика в шестнайсет страни. „Разказвачът от Маракеш“ е първият роман от амбициозен цикъл, чието действие се развива в ислямския свят.
ОТКЪС
Накрая най-важна се оказва истината.
И въпреки това, когато мисля за събитието, което беляза края на юношеството ми, стигам до едно-единствено заключение: истина няма.
Може би има причина, поради която вярваме на философа, осъзнал с неподправен ужас, че истината се преобразява в мига, в който бъде разкрита, и се превръща просто в едно от възможните мнения, което може да бъде оспорено, подложено на съмнение, да създаде противоречия, да предизвика неизбежното недоумение.
С други думи, истина няма.
Казано по друг начин, истината противоречи сама на себе си. Може би разказът ми ще докаже тъкмо това, ще обясни причината, вместо самата истина. Предлагам ви изключително утешение: една мечта.
Мса ел кир. Добър вечер. Нека се представя. Казвам се Хасан. Разказвач съм, властелин на необятно царство, каквото не можете да си представите. Умът ми вече не е какъвто беше, но ще се разберем за прилична цена и ще ви разкажа приказка, каквато никога досега не сте чували. Тя говори за любов, както е при най-прекрасните разкази, но също и за тайни, защото в нея се разказва за изчезването
на един от двамата влюбени, а може би за другия, дали не е и за двамата, или може би за нито един от тях. Случи се преди две години, дали не беше преди пет или десет, може би преди двайсет и пет. Тези подробности не са от значение. Розовият прах, който се носеше във въздуха онази вечер, също както днес, светлините от сергиите с подправки и плодове хвърляха ярки сенки, също като пустинни духове.
Ритмичното бумтене на тъпани се надигаше, после се стоварваше върху пясъка също като бездиханно тяло, а накрая събитията, завихрили се около влюбените, накараха целия приказен град да застине. Прословутото място за срещи „Джама ел Фна“, забуленият с най-много тайнственост, най-обсъждан градски площад в света, бе завинаги преобразен.
Ще повторя отново, че истината в разказа ми няма абсолютно никакво значение, също както няма значение дали влюбената жена е изчезнала, или мъжът, дали не са били и двамата, или може би нито един от тях. Най-важното накрая е животът, глътката въздух, надигането на вълните, движението на пясъка по дюните, разпенването на прибоя, всяко зрънце пясък отразява противоречиви усещания и доказателства.
Какъв език говориш, страннико? Английски ли? Добре, ще се постарая много, въпреки че френският ми е къде-къде по-добър, а на арабски щеше да е най-лесно. Я кажи откъде си? Отдалеч ли? Ясно. Няма значение. Тук, на Джама, всички сме странници. Не че те разпитвам, но нали трябва да се представим, да се разговорим. Заповядай, седни сред кръга слушатели. Отначало ще ти се стори твърдо на земята, но аз ще застеля вълшебен килим от думи, който много скоро ще те отведе от този площад. Позволи ми да ти налея ментов чай, за да пийваш, докато разказвам. Гостоприемството ни е с традиции. Всичко се върши по определен начин. Ако не ти помогна да се почувстваш удобно, как тогава ще се вслушаш внимателно в разказа ми? Приказката е като танц. Нужни са поне двама, за да оживее – онзи, който
разказва, и другият, който слуша. Понякога ролите се разменят и онзи, който дава, започва да взема. И двамата разказваме, и двамата слушаме, дори мълчанието е заредено със скрит смисъл. От съвсем малко, напълно обикновени думи, се тъче гоблен, придобива формата на сън, но е много близо до действителността, която обикновено си остава неуловима. Това е постижение, родено от взаимно доверие, но много често се изплъзва и остава незримо. Важното е дали имаме доверие на гласовете си и дали проверката е скрита в историята, която ще създадем заедно. Тя се намира в късчетата от миналото, които са се пренесли в настоящето. Може би тъкмо онова, което не помним, ще създаде
сърцевината на нашия разказ, ще допринесе към зрънцето истина и ще преобрази спомените в митове.
Това обаче са размишления, които описват кръгове без начало и край, също като пушека във въздуха. Те са подходящи за дълги лениви вечери с приятели в зелената долина на Урика, във високите Атласки планини, откъдето съм аз, но може и да съм от белостенната Есауира на атлантическото крайбрежие или от златните пясъци на Загора, където краищата на скалните пипала се впиват в златната пустош
на Сахара. Забележително красиви места и аз съм от всяко едно от тях, в зависимост от нуждите на разказа, от неговия привкус, атмосфера и обстоятелства. Така слагаме своя отпечатък, с едно око, отправено към действителността, а другото – насочено към фантазията. Това помага мястото
на действието да се разшири, тъй като аз не съм пътувал много, не и колкото вас, нито пък колкото брат си, Мустафа. Бил съм в Рабат и Казабланка, а един ден ще посетя и по-далечни места като Мекнес, Фез и Танжер. Прочути имена, известни в цял свят градове с дълга и славна история, примамливи, очарователни. Между другото, пътувам до Маракеш всяка зима, за да избягам от жестоките условия в планините, пустинята или морето – зависи къде попадна съответната година, – но и защото съм принуден да приема случилото се онази нощ, тук, на Джама, когато се
усещаше, че нещо липсва, и то преди двамата странници да се покажат за пръв път и както се оказа – за последен път. Истината е, че мисълта за тях не ме оставя на мира.
„Разказвачът от Маракеш“ тук
