За да станат ясни протестите на площад Таксим в Истанбул тази седмица и да бъдат разбрани смелите хора, които са на улицата, борейки се с полицията, която ги атакува със сълзотворен газ, бих искал да споделя една лична история. В мемоарите ми “Истанбул” писах за цялата ми фамилия, която някога живееше в апартамент в Нишантасъ. Срещу сградата имаше 50-годишен кестен, който, слава богу, още е там. През 1957 г. общината реши да отсече дървото, за да разшири улицата. Бюрократите игнорираха съпротивата на съседите. Когато дойде време да се сече дървото, нашето семейство прекарваше ден и нощ на улицата, за да го пази. По този начин ние не просто предпазвахме нашето дърво, но и създавахме един спомен, към който все още се връщаме с удоволствие и който продължава да ни свързва.
Днес площад Таксим е този кестен. Живея в Истанбул от 60 години и не мога да си представя, че има и един жител на града, който да няма спомени с този площад. През 30-те години на ХХ век старите артилерийски бараки, които сега правителството иска да превърне в търговски мол, имаха малко футболно игрище, което приемаше официални мачове. Известното казино на Таксим, което беше центърът на нощния живот в Истанбул през 40-те и 50-те години, беше на ъгъла на парка Гези. По-късно постройката беше разрушена, дърветата бяха отсечени, засадени бяха нови, а редица магазини и най-известната арт галерия на Истанбул бяха разположени покрай парка. През 60-те мечтаех да стана художник и да изложа платната си в тази галерия. През 70-те площадът беше дом за ентусиастко празнуване на Деня на труда на левите профсъюзи и неправителствени организации, взимал съм участие в тях. (През 1977 г. 42-ма души бяха убити там при провокирано насилие и последващ хаос.) В младостта ми наблюдавах с любопитство и удоволствие всички партии – леви, десни, националисти, консерватори, социалисти и социалдемократи – да се състезават на Таксим.
Тази година правителството забрани честването на Деня на труда на площада. Колкото до бараките, всеки в Истанбул знае, че идва краят им и единственото зелено пространство, останало в центъра, ще стане шопинг център. Правейки такава драстична промяна на площада и парка, се крадат спомените на милиони, без те да бъдат попитани, и това е огромна грешка на администрацията на Ердоган. Това агресивно поведение е завой на правителството към авторитаризъм. (Спазването на човешките права в Турция в момента се е влошило значително в сравнение с предишното десетилетие.) Но аз се изпълвам с надежда, когато виждам, че хората на Истанбул не отстъпват от правото си да правят политически демонстрации на площад Таксим – не се отказват и от спомените си – без битка.
Текстът е публикуван в списание “Нюйоркър”. Орхан Памук е автор на 8 романа и мемоарите “Истанбул” и носител на Нобеловата награда за литература за 2006 г. Той отвори „Музей на невинността“ в турската столица миналата година, вдъхновен от едноименния му роман, излязъл през 2008 г.
Свързани заглавия
Орхан Памук: 30 години пиша проза, но все стигам до задънена улица
Орхан Памук: Вече не плача, че не напредваме към Европа
10 красиви сгради, вдъхновени от книги
Орхан Памук отвори „Музей на невинността”
Книги от Орхан Памук тук