Елиф Шафак: В Турция 85% от четящите художествена проза са жени

Елиф Шафак е турска писателка, родена през 1971 г. в Страсбург. Живее в Лондон, пише на турски и английски. Шафак е най-влиятелната турска писателка, като е постигнала международен успех с книги като „Любов” и „Чест”, които са преведени и на български. Тя е автор на фокус в тазгодишния Панаир на книгата в Лондон. Предлагаме ви интервюто, което писателката даде за сайта на панаира londonbookfair.co.uk.
–––––––––

Вие и Орхан Памук сте най-популярните автори от Турция. Беше ли трудно да намерите издателства, които да ви публикуват извън вашата родина?
–    Това беше дълъг процес. Нищо не се случи за една нощ, с една книга. Постепенно с всяка следваща книга, групата на моите читатели се разширява все повече. Така че, както казах, това е постепенен процес.

Смятате ли, че с дадена книга сте „пробили” на международната сцена? Някоя, която да ви е осигурила международна аудитория?
–    Отново казвам, това е процес. Но да, има заглавия, които направиха решителни крачки напред за мен. Едно от тях е „Копелето от Истанбул”. По онова време живеех в Аризона и Истанбул едновременно. Написах история за турско семейство от гледната точка на жените. Тази книга беше важна за мен, особено тогава. След това излезе „Черно мляко”. А после и” и „Чест”. В Турция имам повече публикувани книги. Читателите знаят, че аз съм се занимавала с най-различни проблеми. Старая се да не се повтарям.

Родена сте в Страсбург, живяла сте в Турция, Германия, Испания, САЩ, а сега и във Великобритания. Все пак се идентифицирате като турска писателка. Това чувство за идентичност важно ли е за вас?
–    Труден въпрос. Аз разсъждавам много върху идентичността – национална и политическа. Вярвам, че можеш да принадлежиш едновременно към много места, а не само към едно фиксирано място. За мен е по-важно дали се чувстваш на място някъде, отколкото класическата дефиниция на национална принадлежност. В противен случай изпадаме в ситуацията на „ние срещу тях”. А „ние” винаги вярваме, че сме по-добри от „тях”. А това не винаги е така.

На какъв език пишете?
–    Зависи от историята. Повечето идеи идват в главата ми на турски, но някои се появяват и на английски. Чувствам се свързана с различните езици по различен начин. С турския имам емоционална връзка – това е езикът на баба ми. Но много обичам и английския – това е третият ми език. Вторият е испански. Неща като ирония, хумор, са много по-лесни за мен за изразяване на английски. Мъката и съжалението пък ми идват по-естествено на турски.

А на какъв език мечтаете?
–    И на турски и на английски. Понякога започвам на един, но се прехвърлям на друг.

Преодоляването на бариерите и различията са основна тема във вашето творчество. Многократно сте казвала, че литературата може да ни помогне да преодолеем тези бариери и да се разберем един друг по-добре. В каква степен вие и читателите ви сте направили разлика в този аспект?
–    Живеем в интересни времена. Дърпани сме в различни посоки. Светът е много по-глобален на изток. Това са местата на миграции, премествания. Все повече хора осъзнават, че всички, независимо къде сме, сме взаимно свързани по някакъв начин. Хубаво е, че това се разбира, защото има огромен потенциал за диалог. В същото време, живеем и в епохата на стереотипите, ограниченото мислене, диктатурите, конфликтите, били те етнически или други. А тези пороци се подхранват един друг. Ислямофобията подхранва антизападни настроения и обратно, например.

За какво се чете в Турция най-вече – с образователна цел, пропаганда, или за удоволствие?
–    Романът е много важен в нашата култура. Романистите често са публични фигури. Това понякога е добре, а друг път зле. За съжаление, ние се фокусираме повече върху авторите като хора, отколкото върху творчеството им. Няма литературна критика, а ми се иска да има. Затова или обичаме писателите, или ги мразим. Каквото и да направят. Често на романистите се приписват политически роли. В страна като Турция, не можеш да стоиш встрани от политиката. Читателите са много емоционални. Основно са жени – 85% от четящите художествена проза са жени. Обикновено, ако някой мъж чете дадена книга, това е защото някоя жена, била тя негова приятелка, съпруга или роднина, му я е препоръчала. Едно от нещата, които искам да споделя е, че ме прави щастлива как читатели с много различни разбирания се свързват от книгите. Когато в Турция има събитие, свързано с моя книга, има читатели от консервативни, дълбоко религиозни семейства, има либерални хора, има такива с философска насоченост. Те не биха комуникирали един с друг, но това, че са чели един и същи роман, ги кара да си говорят. Това много ме радва.

Според вас, международните издатели отделят ли достатъчно внимание на това, което излиза в Турция?
–    Ние четем повече западна литература, отколкото на Запад четат турска литература. Много от книгите, които излизат в Америка или Обединеното кралство, след кратък период от време, излизат в Турция. Тук е много по-трудно да се намери книга от наш писател. Имали сме велики автори, дори назад във времето, чак до Отоманската империя. Много малко от тях обаче са преведени на различни езици.

„Копелето от Истанбул” предизвика много противоречия в Турция. Как ви се отрази това?
–    Да, така е. От една страна, жени от всички социални класи се влюбиха в книгата и реагираха изключително позитивно. В същото време обаче малки националистически групи решиха, че обиждам турската идентичност. Дори бях съдена. Ние имаме алинея в конституцията, която гласи, че трябва да пазим своята идентичност. Това е много общо обаче. Не се знае къде са границите, какво точно означава това. За първи път думи на фиктивни личности, персонажи, бяха извадени от контекста, за да бъдат използвани като доказателства в съда. Имах смесени чувства. От една страна много хора дискутираха, четяха и обсъждаха книгата, усетих връзката с читателите. От друга – виждах хора, демонстранти, с моя снимка в ръце. Това ме натъжаваше.

Коя, според вас, е най-важната роля на Панаира на книгата в Лондон?
–    Помага ни да чуем гласовете си. Независимо от нашите различия. Едно от най-важните неща, които прави литературата, е да предизвиква съчувствие. Например арабските и еврейските политици никога не се изслушват, а повтарят едни и същи неща постоянно. Докато има арабски читатели, които четат книги от еврейски автори, както и еврейски читатели, които четат книги от арабски автори. Така двете култури се свързват. В този смисъл, събитието в Лондон е много важно.

Книги на Елиф Шафак тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от ✔