Лира Литературно-рекламна Агенция
„Мисля, че имам време поне за още няколко книги”, заявява писателят
Тери Пратчет създаде „Светът на диска” преди 28 години. Това е планета, която се крепи върху 4 гигантски слона, стъпили на още по-гигантска костенурка. В началото е поредната фентъзи история в стил „мечове и магьосничество”, но става все по-сложна в своето развитие. Докато не се превръща в отражение на действителността – показва се колко абсурдно е всичко – от Холивуд, през пощите, банките и футбола. Така започва статията на журналистката от „Гардиън” Алисън Флууд, посветена на знаковия писател Тери Пратчет и новата му книга от поредицата „Светът на диска”.
Преди около 10 години, Пратчет създава „Крадецът на време”. Една от най-добрите му творби. Смята се, че е трябвало да бъде награден с „Букър” за нея. Но все пак беше фентъзи роман. Беше забавен. Превръща се в бестселър. Очаквано, не бива номиниран. Макар книгите му да се продават в 75 милиона копия, отнема доста време на литературната общественост, за да го признае както подобава.
През 2001 г. печели първата си голяма литературна награда. Медалът „Карнидж” за „Изумителният Морис и неговите образовани гризачи” – една от творбите в поредицата за „Светът на диска”. Същата година получава и титлата „сър”. „Решили са да си правят майтап. Казали си – нека да наградим писател на фентъзи с рицарство. Все ще извлече нещо забавно от цялата работа”, коментира писателят. Колежът „Тринити” в Дъблин го прави професор.
„Снъф” е 39-та книга от поредицата за „Светът на диска”. Тя беше публикувана миналата седмица. В нея има забавни моменти, но като цяло е много мрачен роман. Изпълнен с презрени гоблини. „В „Снъф” се вижда, че всеки знае, че гоблините са лоши. Но ако ги виждаш по този начин и се държиш с тях така, естествено е да отвърнат със същото. Нашето общество може да помисли върху това”, казва Пратчет и добавя: „Поглед към обществото отстрани. Понякога се нуждаеш от мрака, за да видиш светлината”.
Когато е бил диагностициран с Алцхаймер през 2007 г., професор сър Тери Пратчет заявява: „Мисля, че има време поне за още няколко книги”. „Снъф” е третата публикувана оттогава, а в момента той работи над още три. Неговата автобиография, разказ в жанр научна фантастика, който пише заедно с британския автор Стивън Бакстър и исторически роман, чието действие се развива във викториански Лондон. И трите произведения са стъпка встрани от неговия фентъзи свят. „Мога да напиша книга, в която действието се развива в Тумбстоун, Аризона. Да има каубои и дилижанси. Но в мига, в който се появи дракон, ме наричат шибан фентъзи автор. После не можеш да изтръгнеш шибаното определение от вестниците. Веднъж станал фентъзи автор, оставаш такъв завинаги”.
Роден 1948 г. в Бейкънсфийлд, Бъкингамшир, отгледан от: „Двама добри родители, на които не им беше много ясно какво отглеждат, но направиха всичко, както трябва, като например – форсираха ме”. Пратчет се изявява като писател за първи път, когато е на 13. Тогава публикува историята си в училищно списание. Получава 14 паунда, с които си купува пишеща машина. Казва, че се е заинтригувал от писането за първи път на 10 години.
Писателят напуснал училище една година преди да завърши заради работа, предложена му от местен вестник, наречен „Бъкс Фрий Прес”. Тогава е 17-годишен. „Няма по-добра школа за бъдещ автор от това да видиш човечеството във всичките му лица. В един малък град всичко се разкрива – престъпления, всичко. Един млад човек с молив в ръка може да прави каквото си поиска”.
Когато по-късно започва да се занимава с писане, популярността му постепенно расте. През 1987 г. получава обаждане от своя агент, който му казва, че е сключил контракт за 6 книги, които трябва да бъдат написани. Пратчет е щастлив. „Помня, че си лежах на поляната, като в детско филмче на „Уолт Дисни”. Мислех си, че ако сега си изиграя картите, както трябва, никога няма да имам пълен работен ден. Беше момент на чисто щастие”.
Серията за „Светът на диска” в началото е просто хумористична. Но постепенно се развива. На това мнение е и Нийл Геймън, който пише заедно с Пратчет „Добри поличби” (1991 г.). „Той стана все по-добър с течение на времето. Вече следва историята, не само шегите. Няма повече грозни изречения, няма една излишна дума. Прави така, че когато прочетеш нещо, дори за втори или трети път, не можеш да го видиш по начина, по който си го видял първия път. Всеки път е различно”, коментира Геймън. „ Цялото му творчество прилича на самия него. Вече сме приятели от около 30 години. Харесва ми имиджа му – с бялата брада. Ако имахме истинска старовремска кралица, тя щеше да вземе Тери за съветник и щяха да падат главите само на правилните хора”, допълва той.
Тери Пратчет в момента пише книгите си на супер модерна технология, която разпознава гласа. Чрез нея той говори и пише по този начин, тъй като не е способен вече да използва клавиатура. „Пести работа. Дефакто това е причина да продължавам да съм жив. Ако не можех повече да пиша, отдавна да съм заминал”.
Документите за клиниката „Дигнитас” в Швейцария, в която се извършва евтаназия, са готови, остава само да бъдат задействани финалните процедури. „Все още се колебая, защото когато ми поставиха диагнозата, ми казаха, че ми остават още 2 години. Е, почти повече от двойно време измина оттогава, а още съм жив. Не мога да съм сигурен кога е точният момент”.
Пратчет остава обаче поддръжник на евтаназията. Той ясно показа позицията си в документалния филм „Изборът да умреш”, излъчен по „БиБиСи” 2.
