Лира Литературно-рекламна Агенция
Конър Гренън е автор на мемоарната книга „Малките принцове”. За нея „New York Journal of Books” написа: „Красотата на тази книга отчасти се дължи на факта, че е написана по истински случай. Но не е само това. Човек не може да не се вдъхнови и развълнува от тази сага”.
Гренън е работил осем години в „EastWest Institute” (EWI), където развива и управлява широк спектър от проекти свързани с мира на Балканите, Централна и Източна Европа, както и с трафика на хора. Бил е заместник-директор в Брюксел по програма за сигурност и управление в рамките на ЕС. През 2004 г. става доброволец в Корпуса на мира. В Непал работи срещу трафика на деца. Сега живее в Кентъки, САЩ. Книгата му „Малките принцове” предстои да излезе на българския книжен пазар до дни.
–––––––––––
Защо решихте да заминете като доброволец в Непал? Чувствахте се призван да помагате на хората ли?
– В интерес на истината, изобщо не се бях замислял толкова сериозно. Имах желание да пътувам, да видя непознати места. Но тъй като ми се струваше лекомислено да обикалям света за удоволствие, реших, че ако замина първоначално като доброволец, това ще придаде повече тежест и смисъл на начинанието ми. А освен това исках и да се самоизтъкна: знаеш ли с какви очи те гледат момичетата, ако им кажеш, че отиваш да се грижиш за деца сираци?! Въобще нямах представа с какво се захващам.
Какво се случи?
– Озовах се в един съвършено различен свят. За западния човек, който приема всички удобства на цивилизацията за даденост, е истински шок да се озове на място без ток, вода, отопление, комуникации… Нямах опит и в общуването с деца и не очаквах, че тези непознати чужди деца така ще ми влязат под кожата! Но няма как да не ги обикнеш: те са толкова смели, сърдечни и жизнени. Когато разбрах, че децата всъщност не са сираци, а жертви на безскрупулни хора, реших, че трябва да направя нещо, за да им помогна.
Затова ли се върна в Непал, след като изтече престоят ти там?
– Да, не можех да продължа да живея спокойно живота си, след като знаех какво бъдеще очаква децата. Реших, че най-доброто, което мога да направя за тях, е да намеря родителите им. Това беше много трудно, почти безнадеждно начинание, но трябваше да опитам. Да търся родителите по изключително мъглявите и неточни описания на децата обаче беше като да търся игла в купа сено. Но чудото стана: успях да открия родителите на всичките 24 деца от сиропиталището „Малките принцове“.
Това е много щастлив завършек на твоята одисея. Но ти отново не спря дотук, а продължи да работиш за децата на Непал.
– Осъзнах, че децата в сиропиталищата всъщност са късметлии. Имаше много други деца, жертва на трафиканти, които живееха по улиците и буквално умираха от глад. Според статистиките на ООН, изчезналите деца по време на кризата в Непал бяха няколко десетки хиляди. Ето защо основах фондация „Следващото поколение на Непал“, чиято цел бе да открива и приютява отвлечените деца, а впоследствие да намира родителите им и да ги връща у дома.
На колко деца успя да помогнеш?
– Благодарение на усилията на много хора, 472 деца успяха да открият роднините си и да узнаят, че не са сами на света. Това се случи посредством финансовата помощ на много добри хора, както и благодарение на усилията на местните хора. В Непал няма телефони и други средства за комуникация, но новината, че някакъв американец търси родителите на изчезнали деца, се разпространи сред местните жители и много от тях сами ни потърсиха за помощ или за да ни окажат съдействие.
Доколкото знам, твоята авантюра в Непал е помогнала не само на много хора, но е донесла късмет и на теб самия. Разбрах, че там си срещнал жената на живота си.
– Истината е, че преживяването в Непал преобърна живота ми. Не можеш да попаднеш в такива условия и да останеш същият. Приятели и роднини се изненадаха от посоката, в която пое животът ми, но никой не е по-изненадан от мен самия. Открих призванието си да помагам на другите едва ли не случайно, докато се „разхождах“ по света. Да помагаш на другите, особено на деца, е изключително удовлетворяващо занимание. Животът ми се изпълни със смисъл. А да срещна Лиз по време на моята одисея в Непал, това беше като подарък от съдбата. Всъщност именно общата цел ни събра. Оказа се, че помагайки на другите, успях да помогна най вече на себе си. (Смее се.)
Книгата ти „Малките принцове“, в която си описал преживяванията си в Непал, звучи буквално като приключенски роман. Наистина ли всичко, описано там, е вярно?
– Да, всичко е истина. Понякога животът е много по-невероятен и от най-фантастичната измислица. (Отново се смее.)
Сигурно се радваш на успеха на книгата? Доколкото знам, тя е преведена на повече от дузина езици и се радва на голям читателски интерес?
– Да, особено съм щастлив, че книгата се забеляза и хареса, защото това ми дава възможност да направя повече хора съпричастни на моята кауза. Процент от всяка закупена книга отива за подпомагане на усилията на нашите доброволци в Непал.
И последно, имаш ли някакво мото или мантра за щастие, които ти помагат да не се изгубиш по пътя?
– Когато се колебая дали да направя нещо или не, винаги се питам: „Когато стана на 50 години и погледна назад, ще се гордея ли, че съм направил това?“. Моето начинание в Непал ми изглежда правилно, така че ще продължа с усилията си да помагам на децата.
Интервюто е предоставено от „Хермес“ – българския издател на „Малките принцове“
Фото: villanova.edu
„Малките принцове“ тук
