Петър Стоянов: Сценаристите на прехода във всеки един момент контролираха нещата

Предстои да излезе книгата „Гласовете на прехода: Десните” на Мартин Иванов и Орлин Спасов. В нея са събрани интервюта с двадесет и четирима представители на българската десница по време на прехода, сред които са Филип Димитров, Иван Костов, Надежда Нейнски, Петър Стоянов и др. Като втора книга от поредицата „Гласовете на прехода”, новото издание има за цел да допълни от първо лице картината на съответния период от историята ни през гледните точки на основните участници в него. Предлагаме ви интервюто с Петър Стоянов – президент на Република България (1997–2002), зам.-министър на правосъдието (1991–1992), зам.-председател (1995–1997) и председател (2005–2007) на СДС. Интервюто е проведено на 20 декември 2010 г. от Мартин Иванов.
–––––––––––––––––-

Как започнахте да се занимавате с политика?
–    Никога не съм имал колебания дали да участвам в събитията след 1989 г. Моят произход ме задължаваше даго направя. В семейството ми няма нито един член на комунистическата партия – майка ми, баща ми, неговите четирима братя, техните съпруги, моите братовчеди, с които съм израсъл заедно в една кооперация, нито съпругата миили пък нейните родители. Така че съвсем естествено се включих в първата антикомунистическа формация в Пловдив, наречена „6-ти септември”. Това бе преди създаването на СДС.

Кога се случва това? Края на 89-та?
–    Беше веднага след 10 ноември 89-а. Участниците бяха различни хора, ентусиасти, някои произхождаха от буржоазни семейства, етикирани като врагове на народа. Спомням си Иво Хаджикалчев, братя Амбареви. Имаше и хора като Велислава Дърева, моя съученичка от пловдивската гимназия „Лиляна Димитрова”. Тя съвсем искрено се беше обявила за враг на режима на Тодор Живков, въпреки че произхождаше от комунистическо семейство. Форумът „6-ти септември” естествено, без никакво колебание, влезе в СДС, в момента, в който се обяви създаването му.

Тоест, членовете на форума „Шести септември” влязохте в Клубовете за гласност и преустройство?
–    Повечето от нас, да.

Но не прераснахте в местна структура на Клубовете?
–    Влязохме в Клубовете за гласност и преустройство, защото това беше единствената опозиционна формация по онова време. Разбира се, бяхме наясно, че по-голямата част от основателите и лидерите на Клубовете са бивши членове на Комунистическата партия, както и че някои от тях са просто внедрени в търсене на спасителен изход за банкрутиралия български комунизъм. Спомням си първото събрание в кино „Балкан“ в Пловдив малко след 10 ноември, където основен оратор бе Чавдар Кюранов. Той успя да въодушеви публиката, заклеймявайки престъпленията на Живковия комунизъм, но в края обяви тържествено, че правдата винаги възтържествува – повод за това бе връщането на партийните книжки на несправедливо изключените от БКП – сред тях самия Чавдар Кюранов и по-сетнешния говорител на СДС Георги Спасов. Половината зала го аплодира, а другата половина останахме като в небрано лозе. Ние искахме да изгоним от България комунизма, а част от нашите „лидери“ откровено са смятали, че Партията може да се реформира и отново да играе „ръководна роля“ – този път в процесите на декомунизирането. Днес, от дистанцията на времето, трябва да призная, че точно това се случи в България – посткомунистическият преход и в икономически, и в политически план бе доминиран от „посветените“ представители на висшите етажи на БКП и ДС и свързаните с тях кръгове. Към онзи момент ние бяхме абсолютно неподготвени и в голяма степен наивни – на всичко отгоре не бяхме запознати с механизмите за управление на икономиката, още по-малко – с механизмите за източване на националното богатство.
Но независимо от това, в Клубовете имаше много свестни хора: да не забравяме, че Блага Димитрова и Йордан Василев бяха там, спомням си също Тошо Пейков, д-р Галина Йочева от Ловеч, Гичка Филипова от София и проф. Димитър Ненов. И когато започна брожението срещу тогавашния председател Петко Симеонов, Пловдивският клуб категорично подкрепи Йордан Василев и застана на твърди седесарски и антикомунистически позиции.

А как се създаде СДС в Пловдив?
–    Спомням си първото заседание – беше в един клуб, срещу някогашното кино „Кочо Честименски”. За първи път се събрахме две поколения – имаше млади, които не помнят времето преди Втората световна война, но имаше и представители на старите партии – предимно БЗНС „Никола Петков“. Имаше дебати за председател и ръководство и аз бях един от първите предложени за председател.
Възражения срещу мен изказаха обаче по-възрастните земеделци николапетковисти, които бяха прекарали немалко време по лагери и затвори и смятаха, че начело трябва да застане  човек, който е изпитал на гърба си терора на комунизма. Смятах, че това е напълно основателно. Така или иначе, когато оттеглих кандидатурата си, за председател на СДС – Пловдив беше избран Славян Сапарев, въпреки че той нямаше нищо общо със средите на бившите лагеристи. Защо се случи така, вече нямам обяснение. Но дебатите тъй се проточиха, че късно вечерта на всички им омръзна и така Славян стана първия председател на СДС-Пловдив. Като си мисля с днешна дата, възможно е и някой с повече опит от нас да е помогнал за това. Аз бях избран единодушно за говорител. По онова време юридическото образование беше много ценно, защото тепърва всичко трябваше да бъде съобразено със закона – предстоящи избори, изборни книжа, комисии и т.н. Към онзи момент сякаш нямаше много юристи в СДС. Както и да е, станах говорител и в този позиция ме завариха изборите за Велико народно събрание. Листата не беше съставена в Пловдив, а в София. Водач беше Петър Корнажев.

В спомените си Петко Симеонов описва как пловдивската група стояла на стълбите и се борела да защити да има повече пловдивчани в челото на листата.

–  Истината е, че тогава нямаше противоречие между София и Пловдив. Еуфорията беше толкова силна, че бяхме готови на всякакви компромиси, само и само синята листата на СДС да спечели. Нямаше особени брожения. Естествено имаше някои дребни скандали – земеделците от „Никола Петков” бяха недоволни, че са на по-задни позиции. В последния момент отказаха да си дадат паспортите за регистрация. За мен това беше тежко изпитание, защото след половин час приключваше регистрацията. Представяте ли си, да бяхме пропуснали регистрацията на СДС – Пловдив. Това щеше да е истинска драма! Но нашите приятели бяха категорични – местата им бяха много назад, това им се струваше обидно, а вероятно смятаха, че няма да влязат във Великото Народно събрание. Аз обаче, а и никой в Пловдив, нямахме правомощия да променяме реда при подреждането на листите, защото това можеше да доведе до тежки последствия, включително касиране на цялата листа. В крайна сметка в последния момент включихме на тяхно място двама съвсем млади тогава членове на младежкото БЗНС-Никола Петков – Христо Марков и Георги Бунов. Слава Богу, че паспортите им бяха в джоба! Те пък и двамата станаха депутати във Великото народно събрание, защото Пловдив имаше едни от най-високите резултати в страната. Влязоха позиции, които се смятаха за неизбираеми.

Вие не бяхте в листата за Велико Народно събрание?
–    По онова време бях сред предложените за народни представители, но отказах, тъй като тъкмо се беше родила дъщеря ми. Не това беше водещо за решението ми обаче. От клубовете в Пловдив предложихме Николай Близнаков, и той разбира се беше избран. По онова време в политиката имаше идеализъм, какъвто не е познат сега. Тогава все още беше нормално някой да се откаже от предложения му пост. Струва ми се, че това никога повече няма да се повтори – нито в историята на СДС, нито в историята на България. По време на Великото народно събрание СДС–Пловдив работеше много активно. Резултатите бяха въодушевяващи. Пловдив беше обявен за синя столица на България. Това силно повдигаше самочувствието на пловдивчани. Често съм си мислел защо Пловдив даде такива високи резултати.

А и други Търново, Русе… всъщност най-високи резултатите бяха в Пловдив, Габрово и Благоевград.
–    Да. Смятам, че въпреки голямата концентрация на интелектуалци в София, които традиционно гласуват антикомунистически, без съмнение в София имаше и силно раздута номенклатура. Освен това част от софийската интелигенция беше покварена от режима. В София бяха всички възможни съблазни – да станеш директор на театър, посланик или културен аташе в чужбина. И за така мечтаната чужбина много хора правеха компромиси. При изваждането на досиетата се видя и това. Много хора не успяха до устоят на тези съблазни. От тази гледна точка провинциалната интелигенция: архитектите, лекарите, библиотекарите, учителите в градове като Пловдив, Благоевград, Габрово, Търново, според мен бяха гръбнака на новопоявилото се СДС. Тези хора бяха успели да минат с далеч по-голямо достойнство през пресата на комунизма.
Така или иначе Пловдив си остана седесарски дълго време. Дори когато загубих президентските избори срещу Георги Първанов, резултатите ми в Пловдив бяха около 68 %.

А крачката към националната политика?
–    Стана почти случайно. През декември 91-а година дойдох по работа в Народното събрание. Това беше първото ми влизане там. Трябваше да се срещна с депутатите от СДС-Пловдив

След изборите?
–    Да. Веднага след като СДС спечели за първи път, макар и с малко, изборите и Филип Димитров бе съставил първото за България некомунистическо правителство.

А вие бяхте ли в листата за 36-то ОНС?
–    Не. Продължавах да работя за СДС-Пловдив.

И останахте говорител?
–    Да, през цялото време бях говорител на СДС – Пловдив. Бях много активен, но в Пловдив. Като влязох в Народното събрание, видях много познати лица от адвокатските среди. С Васил Гоцев, Александър Джеров и Йордан Соколов се познавахме отдавна. Зарадваха се, като ме видяха. До такава степен не сме се знаели кой какъв е, че някой ме попита: „Ти от нашите ли си?” т.е. от СДС. Познавахме се като адвокати, но не и като съмишленици. Някой от пловдивчаните се обади: „Той е един от учредителите на СДС в Пловдив!”. Йордан Соколов, Гоцев и Джеров вкупом казаха: „А, ние търсим заместник-министър на правосъдието! Министърът вече е определен – Лучников. Познаваш ли го?” Казвам: „Не, не го познавам.” Той беше радикалдемократ.

Всъщност не е бил член на партията, но бе много близък с Йордан Ганев.
–    Във всички случаи бе предложение на Радикал-демократическата партия. Аз тогава не го познавах. Казах им: „Трябва ми поне един ден…”. „Не, не, обаждаме се.” И пред мен се обадиха на Лучников. Разговорът беше: „Славчо, честит заместник-министър…”. Казаха много хубави думи за мен като юрист. Трябваше да реша за една нощ и го направих. В интерес на истината не съм мислил много. Времената бяха такива, трябваше да се работи, да се помага. Впрочем този пост в нашите среди не се смяташе за голям келепир. Адвокатурата тогава беше златна мина.
Занимавах се с граждански дела – недвижима собственост, търговски отношения. Приятелите и колегите ми в Пловдив смятаха, че не е много практично да оставя добре разработената кантора с хубави доходи, за да стана заместник-министър. В София живях почти една година на хотел. Първо на паметника „Левски” – стария „Берлин”, след това в хотел „Орбита”, плащайки от джоба си. Струваше ми се неморално първата ми работа да е да искам държавно жилище. В петък се прибирах в Пловдив, в понеделник обратно. Все пак в края на пребиваването си в София се настаних във ведомствено жилище в Дървеница.
Когато ме представиха на Светослав Лучников, Бог да го прости, той ме прие много радушно и през годините работихме прекрасно. Митът, че той ми е дал зелена светлина в политиката обаче е неверен. Аз се запознах с него едва когато указът за назначението ми вече беше подписан от Филип Димитров.

Не съм чувал този мит.
–    Това не е и най-важното. По-важно е, че с Лучников се разбирахме много добре. Моят ресор беше законодателството. Тогава този ресор беше много актуален, защото трябваше да се променят законите. Истината е, че нямахме много време. Историята ни отреди една година. В края на 92-а година Филип Димитров подаде оставка.

Около тази криза има хиляди въпроси…
–    По това време вече бях в по-близкия кръг на Филип Димитров, събирахме се често. Обсъждахме много неща приятелски.Присъствах на едно от обсъжданията какво да се прави след ултиматума на Ахмед Доган за оставката на Филип. Беше в края на декември и се бяхме събрали в почивната станция на Министерски съвет в Хисаря. Защо – не зная. Може би, за да сме по далеч от София, далеч от журналистите. Разбира се, историята около оставката на правителството може да бъде обяснена най-добре от самия Филип Димитров. Аз имах тогава фрагментарна информация. Но Филип беше категоричен: „Ако няма мнозинство, няма смисъл да се агонизира и да се изпълняват прищевките на ДПС, които не се знае кому служат”. Смятам, че Филип тогава беше прав.

А вариантът с други министър-председател, втори кабинет? Смятате ли, че имаше шанс?
–    Да бъда честен, по онова време не бях сред хората, които водеха конкретните разговори с ДПС, но и не мислех, че има смисъл.

Александър Йорданов ми е разказвал, че в неговия кабинет Доган е чакал Соколов да дойде, за да разговорят и да го подкрепят за премиер. Соколов обаче не е отишъл.
–    Соколов да приеме поста министър-председател?

Не да го поеме поста, но да дискутират и евентуално ДПС да го подкрепят.
–    Имаше подобна история, но не мисля, че Соколов е гледал сериозно на това. Той беше сред категоричните привърженици на вота на доверие. Помня несъгласието, което демонстрираха тогава и Сашо Йорданов, и Мишо Неделчев, и Стоян Ганев, че власт не се дава ей така. От легитимистка гледна точка това може и да е тъй, но за да се разбере жеста на Филип, човек трябва да се върне в онова време – атмосферата беше съвършено различна.

Жестът му е абсолютно морален и рицарски. Въпросът е дали с рицарство може да се управлява една страна…
–    Особено балканска страна, покварена от комунизма… За съжаление, всички научихме достатъчно късно тези уроци. А срещу себе си имахме добре обучени хора, които с хладнокръвие и цинизъм трансформираха старите си политически позиции в икономически и след туй обратно. Мисля, Филип основателно се страхуваше, че ще стане заложник на Ахмед Доган.

Безспорно. Самият факт, че Доган иска да отиде и да му се представи Соколов е показателен.
–    Тъй или иначе Филип Димитров поиска вот на доверие и след като го загуби, подаде оставка. След няколко дни и аз подадох оставка. Тогава имаше решение на Националния [координационен] съвет на СДС, чийто член бях, заместник-министрите да останат и в следващия кабинет, за да имаме позиции в изпълнителната власт. Смятах това за политически неморално. Въпреки голямото желание на новия министър на правосъдието Михаил Вълчев, не останах. С него бяхме добри приятели, защото той беше много близък с Лучников. Когато Лучников беше министър, а аз негов заместник, беше шеф на Съвета по законодателство към Министерския съвет и с него работехме кажи-речи през ден. Каза ми: „Знаеш, че не съм комунист, остани, трябваш ми, навлязъл си вече и т.н.” Отговорих му, че не мога. Други времена. Днес това изглежда глупаво – политиците ни се премятат от партия в партия за далеч по-ниски постове. С Мишо Вълчев така или иначе се разделихме много приятелски. Като напуснах се върнах в Пловдив.

Това беше един от най-тежките периоди на СДС. Освен вътрешните противоречия, стигна се до разцепление, огромно напрежение, падащо доверие. Подкрепата от почти 40% падна на 12-15%.
–    Така е, много тежък период беше. Върнах се в Пловдив, но много време прекарвах и в София, защото душа не ми даваше да стоя далеч от политиката. Бях член на Националния координационен съвет на СДС. По онова време бях неофициално, а след това и официално шеф на юридическия съвет на СДС.

Разказвали са ми, че вие и Костов сте били двете неофициални кандидатури за председател на СДС след Филип Димитров. В последния момент обаче Вие сте се отказали. Доколко вярно е това?
–    Това е абсолютно вярно, но за да бъда честен сериозната кандидатура беше на Иван. Повечето членове на НКС на СДС, включително и Филип Димитров, държаха на тази кандидатура. От уважение към СДС и към Филип се отказах. Иван вече беше два мандата министър – веднъж в правителството на Димитър Попов, втори път – в това на Филип. Той имаше далеч повече опит, организационен, административен… Разбира се, някои от партиите, да не забравяме, че СДС се състоеше от доста партии, смятаха, че кандидатурата му е неудачна, заради миналото му – България е малка и се знаеше, че неговият дядо по майчина линия е бил активен борец, близък съратник на Станке Димитров, че самият Костов е подавал молби за членство в партията, писал е статии за „Работническо дело“ как да се спаси социализма и т.н. Всичко това го правеше неприемлив за част от членовете на СДС. Аз лично смятах, че хората имат право на политическа еволюция – да не говорим, че Иван беше определено интелигентен, систематичен, упорит и работлив. Затова и доброволно се оттеглих – в този момент СДС нямаше нужда от вътрешнопартийни лидерски битки, но разбира се, би било пресилено да се твърди, че поради моето отказване Костов стана лидер на СДС. Мисля, че към онзи момент и да бях влязъл в лидерската битка, Костов щеше да я спечели. Такива бяха нагласите тогава. Бях избран за член на Националния изпълнителен съвет и за заместник-председател.

Трансформацията от коалиция в партия беше ли успешна и имаше ли смисъл от нея?
–    Аз бях привърженик на тезата, че СДС трябва да стане една партия.

А сега от дистанцията на времето?
–    Не мисля, че това беше от решаващо значение. Знам, че тези, които искаха СДС да остане коалиция от партии, смятат, че историята би се развила по друг начин. Аз не мисля така.

Имаше ли разлика между визията на Филип Димитров за синя партия и тази на Иван Костов единна партия? Пост фактум и двамата се опитват да внесат някакви нюанси. Изглежда сякаш обаче, че и при Филип Димитров СДС щеше да се стигне до синя партия.
–    Разбира се, че имаше нюанси, но в основното двамата не се различаваха. Аз също винаги съм бил привърженик на СДС – единна партия и може би съм един от първите, който изказа тази идея. Наскоро някой ми каза, че ме помни от първата конференция на СДС в Пловдив.

Аз пък ви помня от една конференция на СДС в София, която водихте.
–    Това е по-късно. Пловдивската конференция някак изпадна от летоброенето, а тя се състоя преди първата официална конференция в София – струва ми се, беше в началото на декември 1990 г. Но пловдивската беше без съмнение важна. Участваха доктор Дертлиев, който беше изключително популярен по онова време, Стефан Савов, чиято звезда изгряваше, и бай Милан Дренчев като лидер на земеделците. Всички те застъпваха тезата, че в основата на СДС са техните традиционни “стари партии“. Аз взех думата и развих тезата, че не партиите правят СДС, а точно обратното – СДС прави партиите. С това изказване предизвиках сериозното неодобрение на партийните лидери, но мисля, че тази ми реч в известен смисъл обърна конференцията, защото огромното мнозинство ме аплодира. Масовото мислене на антикомунистите тогава беше в този смисъл: „Трябва да сме заедно в СДС”. Затова спокойно мога да кажа, че аз съм един от първите радетели за синя партия. Смятах, че СДС трябва да се превърна в дясна партия с ясна физиономия, по-близка до консерваторите, отколкото до центристките партии. Мен ме притесняваше идеологическата странност на СДС. В СДС имаше партии като Демократическата, която е класическа дясна партия, но имаше и социалдемократически партии, които са класически леви партии. Разбира се, в началото най-важен бе общият фронт срещу бившата комунистическа партия, но след това нямаше как в един политически съюз да са консерватори и социалдемократи. Ние не можехме да контактуваме с нашите западни партньори, а по онова време това беше дори по-важно, отколкото сега. Все пак аз очаквах, че хората около д-р Дертлиев ще успеят да изградят една европейска социалдемократическа партия, но в крайна сметка бившите комунисти успяха да завземат тази ниша.

Имаше и консервативно-екологични кентаври. В света едва ли има друга такава.
–    По този начин СДС излъчваше различни сигнали. Създаваше противоречие и в България. Разбира се имаше аргументи и в другата посока – че превръщайки се в дясна партия, ние се лишаваме от хора, които иначе биха намерили ниша при нас в Социалдемократическата партия и не биха отишли в БСП. Характерно за този етап е, че ние бяхме съвършено неподготвени, лоша шега ни изигра нашият политически романтизъм. Ние смятахме, че в политиката основното е честността, почтеността, джентълментството и грешахме дълбоко. Срещу себе си имахме противник, много добре подготвен за това, което се случва. Те знаеха и източниците на националното богатство, имаха административен опит. В крайна сметка те държаха административната власт. Техни хора командваха външнотърговските дружества, българската икономика, медиите дори. Ние не допускахме в каква степен преходът е бил режисиран и подготвен.

Как се объркаха нещата? Защо не се реализира сценария?
–    Напротив, той се реализира почти напълно.

Личните сценарии да, но държавния – не.
–    На обратното мнение съм. Преходът се извърши точно както искаха те. Политическата власт се трансформира в икономическа, след това обратното – икономическата в политическа. На практика сценаристите на прехода във всеки един момент контролираха нещата. Дори когато имахме абсолютно мнозинство – след изборите през 1997 г., допуснахме то да бъде използвано в техен интерес – чрез приватизацията им позволихме да укрепят още веднъж икономическите си позиции. Фаталната грешка по онова време беше, че новите лидери на СДС не искаха да допуснат по никакъв начин до властта хората, лежали по затвори и лагери, истински репресираните по време на комунистическия режим. Те лансираха тезите, че омразата им [на репресираните] ще отблъсне хората. Точно обратното: репресираните в най-голяма степен показаха и твърдост, и смирение и най-малко издигаха крайни антикомунистически лозунги. Авторите на крайните лозунги до един се оказаха ченгета. Моят баща, който е прекарал дълго време в лагер и затвор…

Баща ви земеделец ли е бил?
–    Легионер. Бил е най-напред в Софийския затвор, след това в лагера в Куциян, в Николаево … Той първи попари ентусиазма ми, още като видя първите митинги в София ми каза: „Половината от тези, които викат „Долу БКП“ са агенти, стой далеч от тях”.
Баща ми беше интелектуалец от сериозна класа, не беше посредствен политикан, който да залага на първични възприятия. Завършил е преди 9-те септември Търговската гимназия в Пловдив и Софийския университет, говореше два западни езика – класически интелектуалец. Интересуваше се активно от политика, литература, но познаваше великолепно и задкулисието на комунизма.
Естествено се оказа прав. Голяма грешка беше, че тогавашното ръководство на СДС не желаеше контакт с репресираните. Така в България се създаде единствената дясна партия в Европа, която не беше стъпила на основния стълб на европейската десница – антикомунизма. И досега българската десница страда от този порок, независимо от аникомунистическата си реторика не успя да проумее, че европейската политическа и идеологическа система се крепи на два основни стълба – антифашизма и антикомунизма.

Как премина предаването на властта? Появи ли се някакво напрежение между Костов и Филип Димитров?
–    Не, не се появи. Общо взето Костов запази апарата. Главен секретар му беше Христо Бисеров, който заемаше същата позиция и при Филип Димитров. В известен смисъл това осигури приемственост. Костов остави Христо Бисеров като главен секретар, не по тактически причини, напротив – работиха великолепно с него, до момента, в който се сблъскаха интересите им.

През медийния поглед по онова време СДС изглеждаше като коалиция от няколко кръга на известни и значими личности – Бакърджиев, Бисеров…
–    Не беше така. След падането на правителството на Филип Димитров бяхме сплотени. И Бакърджиев, и Бисеров, всички работеха за СДС и никой не е оспорвал лидерската позиция на Костов.

На мен ми чертаеха сценарий как Христо Бисеров и Бакърджиев били планирали свалянето на Костов последните няколко месеца преди изборите.
–    Кои избори?

През 2001-а, които СДС загуби.
–    По това време аз бях президент и вече не бях толкова близко до кухнята на СДС. Но когато Иван Костов стана председател на СДС, до 1997 г., когато СДС спечели изборите, всички работеха екипно и съвсем коректно, никой от тях не оспорваше лидерството на Костов. Всички бяха наясно, че вътрешнополитическите брожения могат да съсипят партията. Свидетел съм, че атмосферата беше много добра. Така дойде 96-а година и започнахме да мислим за президентските избори.

Чия беше идеята за вашата кандидатура?
–    Кандидатурата, около която се бяхме обединили, беше на Йордан Соколов.

Доколкото знам той си е направил отвод и е предложил Вас?
–    Не се стигна до отвод. Зад неговата кандидатура бяха и Филип, и Иван. Дори имах един разговор с Иван, който помня и до ден днешен. Той ме помоли да излезем от сградата на СДС, разходихме се по „Неофит Рилски”, седнахме да изядем по един сандвич и ми каза, че има хора в СДС, които виждат в мен бъдещ кандидат за президент… Пак казвам, че по онова време атмосферата беше такава, че ми се струваше непонятно да се натиснеш за позиция с риск да разцепиш партията. Костов ми каза, че въпреки хората, които ме подкрепят, Соколов е по-подходящ. Аз му отговорих: „Няма никакви проблеми. Данчо ми е приятел, ценя го много”.
Това си беше и самата истина. Той беше от добро старо семейство. Смеехме се понякога с него, че сме имали късмет – израсли сме в хол с книги. Хората го харесваха – беше представителен, интелигентен, великолепен юрист. Нямаше никакъв проблем да работя за него. Костов сякаш реагира с облекчение. По онова време заминах за Англия, беше през декември, веднага след разговора с Иван Костов. Смятах да остана и януари със семейството си, имаше голяма ваканция на парламента. Обадиха ми се след Нова година: „Можеш ли да дойдеш веднага?”. Дойдох точно преди Ивановден. Бяхме се събрали всички: Бакърджиев, Бисеров, Соколов, Васко Гоцев, Екатерина Михайлова, целият Национален изпълнителен съвет [тогава все още Национален координационен съвет – бел. М.И.] да умуваме. Според мен е важно да се отбележи, че към онзи момент шансовете кандидатът на СДС да спечели бяха много малки. Недоволството срещу правителството на БСП започна към края на 96-а. Нямаше я тази вълна, която ние оглавихме, след президентските избори и особено по време на парламентарните. Към онзи момент Данчо Соколов се беше отказал да бъде кандидат. Затова се бяхме събрали – за да търсим варианти. Един от вариантите бе дори писателят Петър Константинов. Лично аз говорих с него, но той отказа. Идеята за моята кандидатура бе издигната по-късно, от Градския съвет на СДС-София. Вече нямахме и време за дълго умуване. Съгласих се, но вторият препъникамък беше какво да правим с Желю Желев. Той беше действащ президент и независимо от това, че имахме конфликти, не можехме да не признаем, че той е първият демократично избран президент и първият лидер на СДС. Той бе заявил вече намерението си отново да се кандидатира за президент. Това означаваше Желю Желев и кандидатът на СДС да се борят за едни и същи гласове, като разцепят гласовете на синия електорат и осигурят победа на БСП. Така стигнахме до идеята за предварителни избори.

Чия беше идеята за тях?
–    Много трудно е да се каже, защото мнозина са се клели пред мен, че са автентичните бащи на идеята. Със сигурност обаче най-голям принос има Иван Кръстев и тогавашният съветник на Ж.Желев по политическите въпроси Юлия Гурковска.

И аз така съм чувал.
–    И двамата изхождаха от почтената идея, че сблъсъкът между Желю Желев и кандидата на СДС ще бъде фатален за десницата и трябва на всяка цена да се избегне. Всъщност огромното мнозинство от седесарите споделяха това.

Но и добър механизъм да се излезе патовата ситуация?
–    Това май беше единственият начин. Който и да е родил идеята, трябва да бъде приветстван да това. В крайна сметка предварителните избори имаха няколко важни измерения. Най-напред имахме предварителни избори в СДС. Спечелих ги срещу Сашо Йорданов и Асен Агов. Беше 24 март 1996 година (резултатите са: гласували 2536 души, за Петър Стоянов – 1945, за Александър Йорданов 306, за Асен Агов – 268).За да бъда честен,и бившият председател Филип Димитров, и тогавашният Иван Костов ме подкрепиха.
Предварителните избори срещу Желев бяха важни, защото демонстрираха, че демократичната общност може да решава вътрешните си проблеми не със заклеймяване и с отлюспване, а отговорно пред България. Доктор Желев се съгласи. После много хора ми бяха казали, че се е съгласил с ясната мисъл, че лесно ще спечели тези избори. Вярваше, че при името, което си беше изградил като президент гласоподаватели ще припознаят в него и бъдещият кандидат президент. Но каквото и да си е мислел тогавашният президент, трябва да признаем, че без неговото разбиране и съгласие нямаше да се стигне до предварителни избори, а вероятно и до победата, която аз спечелих на следващите президентски избори. Предимството на предварителните избори беше, че се превърнаха в политическо загряване преди големия мач. Хората повярваха още веднъж в себе си, излязоха да гласуват.

Трудно ли се преглътна ДПС като част от ОДС?
–    Не.

Защото се замислих, че тогава СДС приема доста лесно ДПС, докато сега след толкова години дамгата върху ДПС доста трудно се преглъща.
–    Нямам представа какви разговори са водели Костов и Доган по онова време, но отношенията им бяха повече от приятелски.
Даже Филип Димитров, който трябваше да е най-огорчен, защото ДПС го свали от власт, също прояви държавническо мислене. Думите му бяха: „Ако това е цената, трябва да се плати”. Това беше първата битка, в която влизах толкова безапелационно и категорично. Бях убеден, че мога да спечеля предварителните избори, а след това – защо не и следващите, въпреки че ситуацията не работеше в наша полза. БСП тъкмо бяха спечелили местните избори, имаше абсолютно мнозинство в парламента…

Да, т.нар. червена карта на Клара Маринова [след изборите за кметове и общински съвети Клара Маринова показа оцветена почти изцяло в червена карта на България].
–    Помня великолепно тази нощ. На мен се падна горчивата чест от името на СДС в изборната нощ да се явя пред журналистите. Когато Клара Маринова показа картата, буквално бяхме пребити.
На първия тур бяхме спечелили само в Пловдив. В София също спечелихме, но на втори тур. Но тъй като пресконференцията беше след първия, София беше още висяща. Тогава бяхме толкова огорчени, толкова потиснати, че за да изляза от ситуацията си позволих една шега. Казах: „От утре говорителите на националната телевизия ще започват новините отново с „Добър вечер, другарки и другари“, а обръщайки се на изток ще казват „Дами и господа от Пловдив, добър вечер и на Вас”. С тази горчива шега излязох от ситуацията. Какво друго можех да кажа! Ние претърпяхме изключително тежко поражение… Това се случи през ноември 1995  година, така че настроението в началото на 1996-та, когато обсъждахме президентската кандидатура на СДС не бе никак приповдигнато. Впрочем, малцина вярваха, че можем да спечелим президентските избори, затова и нямаше дълга опашка от кандидати.

Как се развиха нещата при тези групи в СДС, за които започнахме да си говорим? Кога започна напрежението?
–    Не съм непосредствен свидетел на тези събития. Вече бях президент, не участвах във вътрешнопартийния живот на СДС. Но със сигурност до смяната в правителството в СДС нямаше никакви политически противоречия или вътрешнопартийни интриги.
Но преди СДС да дойде на власт в България се случиха най-драматичните събития в най-новата ни история. Бяхме свидетели до най-големите антикомунистически протести, които доведоха до свалянето на правителството на БСП. Това всъщност ми даде възможност да насроча предварителни избори., които бяха спечелени с абсолютно мнозинство от СДС.

Как се стигна дотам?
–    Съгласно Конституцията трябваше да предложа мандата на най-голямата парламентарна група т.е. на БСП. Жан Виденов вече беше подал оставка и президентът имаше само една опция за действие. Това и направих:  в присъствието на журналистите връчих указа за съставяне на правителство на Георги Първанов като лидер на партията и на Николай Добрев, който вече беше номиниран за министър-председател. Изрично обявих, обаче че като юрист и президент трябва да спазя Конституцията и да им връча проучвателния мандат за съставяне на правителство, но ги призовавам в името на България да се откажат от него. Хората протестираха по улиците на България вече повече от месец. Обстановката беше изключително напрегната, страхувах се, че съставянето  на нов кабинет на БСП може да доведе до непредвидими последици, не дай Боже до хаос, размирици и дори жертви, които биха отдалечили завинаги България от НАТО и Европейския съюз.
След като изтече седемдневния срок, на 4 февруари, Първанов и Добрев дойдоха отново и ми носеха папка с имената на министър председателя и министрите от новия кабинет. По Конституция можех само да взема папката и да я връча на Народното събрание за гласуване. При абсолютното мнозинство на БСП в парламента шансът кабинета да бъде одобрен беше 100%. Аз обаче им заявих, че няма да внеса папката в Народното събрание, преди да свикам Консултативния съвет. Движех се по ръба на Конституцията. Обявих свикването на Консултативен съвет за следобед в три часа.

Тогава се говореше, че са носели две папки: едната с готов кабинет, а другата с отказ от мандата?
–    Дълго време си мислих, че този мит няма нужда дори от опровержение. Ако  наистина имаше втора папка с отказ от кабинета най-естественото нещо, което можеше да направя е да взема папката и да изляза на прозореца, за да обява на протестиращите хора: БСП току що се отказа от  властта – вие победихте! Всъщност не само в деня на връчването на мандата, но и в дните преди това аз приканвах многократно и публично БСП да се откаже от съставяне на правителство. Направих го дори и от Брюксел, където бях на посещение. Има си хас, ако е имало втора папка с отказ на мандата да не се възползвам от това! Истината, е че Георги Първанов, и Николай Добрев, и БСП се опитаха да съставят второ правителство. Ако бях взел папката бях длъжен да я внеса за гласуване в Народното събрание. Отказах.

Предполагам, че съдържанието на папката се пази в архива на Министерски съвет?
–    Искрено се надявам да е така.

Как стана преобръщането?
–    Всички участници в Консултативния Съвет бяха искрено уплашени от създалата се ситуация. Не забравяйте, че съветът се състоя на Дондуков 2, а сградата по онова време беше обградена напълно от протестиращите хора. Търпението им бе на изчерпване. Представителите на БСП бяха вкарани през един страничен вход – иначе не се знаеше каква ще е реакцията към тях. Бях поканил тогавашния главен секретар на МВР, Ламбов, да направи анализ на положението. Той съвсем ясно заяви, че положението е много тежко и ако избухне една искра, едва ли ще го овладеем. [Казах им]: „Ами ако някой провокатор обяви, че двама души са убити в Дупница или Пловдив. Представете си какво може да направи този огромна маса от хора в София, която стои повече от месец и половина на студа и ѝ е писнало от вашето упорство”. Накрая се отказаха от съставянето на второ правителство. Обещах им, това го пише в стенограмите, те са разсекретени, ако се откажат от мандата си, ще запазя лицето им. Не съм им казвал, разбира се, че ще ги обявим за герои, но ще го представим като акт на политическа отговорност и т.н. Тогава бях готов на всичко. Истински се страхувах, че ако БСП състави втори мандата България може да се окаже пред гражданска война. А това щеше да сложи край на всичките ни перспективи.

Доколко СДС беше подготвен за тези събития?
–    Не беше подготвен. Не е вярно, че СДС е организирал протестите срещу Кабинета Виденов. Нещо повече – ръководството на СДС в известен смисъл беше изненадано. Истината е, че Жан Виденов към онзи момент имаше по-голям враг от СДС и това беше Андрей Луканов. Виденов, след дълго колебание и дадено преди това обещание,  току-що бе отказал на Луканов като съдружник и президент на руско-българското съвместно предприятие „Топенерджи“ да им даде тръбите, по които минава руския газ за Гърция и Турция. Това предизвика силна реакция срещу него.  Впрочем Виденов направи много грешки и правителството му доведе България до икономически и финансов колапс, но истината е, че самият той не бе крадец и в един решаващ за България момент се опълчи на Луканов и не продаде националните ни интереси на Русия.  Това пък е доказателство колко сложна, подмолна и нееднозначна е историята на българския посткомунистически преход.Друг е въпросът, че след като избухна недоволството срещу БСП и правителството на Жан Виденов, СДС съвсем естествено го оглави.

Беше изненада?
–    Разбира се. Комунистите разправяха, че протестиращите получавали по 50 евро [смее се]. Това бяха пълни глупости. Към онзи момент в СДС нямаше пари. А и може ли да се запази в тайна подобно нещо. Представяте ли си опашка на „Раковска” 134 за 50 евро! По голяма глупост от тази по време на прехода не съм чувал!

Бях чел някъде, че се раздавал и чай с опиати.
–    Глупости! Всъщност според мен по онова време българските граждани изживяха макар и със закъснение своята Пражка пролет. В България след Втората световна война се ражда първата съпротива срещу комунистическия режим, чиито основни представители са горяните и която беше смазана брутално – убийства без съд и присъда, лагери, затвори. Това го нямаше нито в Унгария, нито в Чехия. След това за дълго време просто няма публична опозиция. С изключение на спорадични примери ние на практика нямахме и дисидентско движение – нещо, което съществуваше дори в бившия Съветски съюз.
10 ноември си беше вътрешнопартиен преврат, за носители на новото се обявиха Андрей Луканов, Добри Джуров и Георги Атанасов. Как да ги прегърнеш и тръгнеш след тях. Българският народ изрази отношението си към комунистическия режим по време на демонстрациите през 1996-97 година. Протестите бяха не само срещу правителството на Жан Виденов, протестите бяха и срещу всичките години на унизителния комунистически режим.

Какво се случи в СДС след това?
–    Когато бях избран за президент, с Костов и Софиянски работихме в добър синхрон. Хората ни възприемаха като новоизбрания президент, синия кмет на София и лидера на партията, която вече се готвеше да спечели предсрочните парламентарни избори. Когато назначих Софиянски за министър-председател на служебното правителство, с позволих да извикам Иван Костов и направихме обща пресконференция. Направих го с една очевидна цел – да внушим, че СДС има потенциал да управлява държавата след изборите. Позволих си дори да заявя пред камерите: „Назначавам служебния премиер и искрено се надявам до него да стои бъдещият премиер на България”. Когато назначавах министрите от служебния кабинет, отново извиках Костов заедно със Софиянски, за да обсъдим кои от министрите на служебния кабинет могат да останат в следващия кабинет на СДС – наистина вярвахме, че това ще се случи. Предложенията на Иван Костов бяха Александър Божков – за най-важното, икономическото министерство, Богомил Бонев – за вътрешните работи, и Георги Ананиев – за отбраната. Предложението за Георги Ананиев си спомням, че дойде всъщност от Христо Бисеров, който освен главен секретар, беше и председател на Консервативната екологична партия, а Ананиев бе негов заместник. Стефан предложи Вилхелм Краус за министър на транспорта, а аз лично говорих с Иван Нейков и Емил Табаков – за да ги убедя да поемат социалните грижи и културата. По същият начин постъпих и с доцент Емил Таков, бивш директор на „Пирогов“ и Георги Стоилов – министър на енергетиката.

Накрая на служебния кабинет появиха ли се някакви напрежения между Софиянски и Костов?
–    Не.

Около руския газ?
–    Сблъсъкът там беше между Андрей Луканов и Жан Виденов. Иван Костов нямаше подобна дилема –когато стана министър-председател,веднага продаде „Нефтохим“ на руската компания „Лукойл“.Голяма част от нашите симпатизанти бяха шокирани, аз също, но тогава нямаше кой да го спре- току-що беше спечелил с абсолютно мнозинство парламентарните избори.От този момент нататък нашите отношения вече не бяха същите.
Правителството на Софиянски направи обаче нещо много важно – официално подаде молба за членство в НАТО. Това беше моето категорично искане към тях. Съставихме заедно молбата за един ден. Бързах, защото България беше единствената страна от Източния блок, която официално не бе подала такава молба, а срещата на върха на НАТО бе през юни същата година, и това бе наистина последният ни шанс. Днес си мисля, че историята бе благосклонна към нас. Ако правителството на БСП бе още на власт, такава молба никога не би била подадена. Мисля, че дори в нормална политическа ситуация, т.е при действащ парламент, нямаше да успеем да подадем молбата преди тази историческа среща, защото в парламента имаше силна опозиция срещу НАТО, една такава молба щеше да се гледа от минимум три парламентарни комисии, щеше да се загуби много време и кой знае дали щяхме да успеем. Към онзи момент обаче единствената действаща институция в България, при разпуснат парламент, бе президентът и назначеното от него служебно правителство.
Честно казано, трябва да призная, че доста след това БСП също категорично подкрепиха идеята за НАТО – защото проумяха, че без НАТО няма и членство в Европейския съюз, а без членство в ЕС няма как да дойдат огромните европейски субсидии, усвоявани предимно от хората от техния кръг. Нещо повече – в пронатовската си реторика и президентът Георги Първанов, и вицепрезидентът Марин ме задминаха.
По онова вреше беше широко инспирирано схващането, че е по-добре да бъдем неутрални като Швейцария. По отношение на бедна и корумпирана България, ползваща се със славата на най-верния съветски сателит, идеята за неутралитет звучи толкова глупаво, че чак се чудя как са ни пробутвали подобна нелепост.
Като венец на своята дейност като президент смятам бързите, навременни и активни действия за приемане в НАТО. Ако не бяхме подали молбата до април, крайният срок, България нямаше да стане изобщо атлантически член.

След това, позицията по време на Косовската криза…
–    Спомням си, че нашата подкрепа беше дадена веднага след като започна военната офанзива – малко след полунощ. Нери Терзиева ми се обади по телефона. Не гледах телевизия по това време, въпреки че не бях заспал. ПуснахCNN и хванах последните думи на Хавиер Солана, който обявяваше, че току-що е заповядал военния удар. Опитах се да се свържа с министър-председателя чрез неговата охрана, но не успях – все пак било е доста след полунощ. Тогава направих изявление почти веднага – за да заявя, че България категорично подкрепя операцията. Обадих се и на Хавиер Солана, тогавашния генерален секретар на НАТО. Бях първият източноевропейски политически лидер, който открито подкрепи НАТО. На другия ден се събрахме с Иван Костов и министрите, както и с ръководството на Парламентарната група на СДС. Имаше известно недоумение  защо е трябвало да даваме подкрепата си толкова бързо. Мисля, че постъпих абсолютно правилно. Ако Хавел и Валенса се забавят с три дни в тази ситуация, никому няма да направи впечатление. Но ако „най-верният съветски сателит” се забави и обяви подкрепата след тях, щеше да изглежда като увъртане, липса на ясна политическа позиция и тъй нататък. Българската подкрепа трябваше да бъде дадена веднага, в противен случай щеше да е все едно кога. Всъщност от институционална гледна точка и Костов, и министрите бяха прави, но нямахме време за губене. Напрежение обаче нямаше. По това време моят рейтинг беше изключително висок и никой не си позволяваше да застане категорично срещу мен. Доста по-късно, когато се обсъждаше кандидатурата ни за НАТО, това бе и основният аргумент, който всички изтъкваха – категоричната ни позиция в подкрепа на Алианса веднага след започване на военните действия срещу Милошевич, както и след това.

Тогава се говореше, че има разлики между Вас и Костов как да действаме в Косовската криза – за коридорите, за албанските бежанци.
–    Не, нямахме никакви сериозни разминавания. От нас никой не е искал сериозно да приемаме бежанци, трябваше да проявим солидарност с всички останали европейски държави, и най-вече – с жертвите на политиката на Милошевич. Беше съвсем ясно, че след като получат право на убежище, самите албански бежанци ще предпочетат държавите от Западна Европа, а не България. И досега можете да ги видите по улиците на Женева или Брюксел. София не им се струва толкова привлекателна. Да не говорим, че ние и тогава, и сега нямаме дори пряка железопътна връзка с Македония и Косово, наземният транспорт беше изключително затруднен, така че трябваше да превозваме бежанците със самолети. Но като цяло правителството тогава не прояви абсолютно никакво колебание, както си спомняте взе и категоричното решение да бъде отказан коридор на Русия. Изобщо, работехме в пълен синхрон. Да не забравяме също така, че по онова време идеята за членство в НАТО бе силно атакувана от БСП. Тогавашният лидер на партията Георги Първанов изпрати лично писмо до Милошевич, а след това поведе и митинг в негова защита под прозорците ми.
Днес, разбира се, е сравнително лесно да се говори за тези събития. В България има пълен политически консенсус по отношение на НАТО, но тогава съвсем не беше така. Милошевич и неговите съратници бяха предадени на Трибунала в Хага, днес дори неговите наследници желаят членство в ЕС. Тогава обаче, признавам, не ми беше никак лесно. Като цяло, българският народ беше против военната операция на НАТО. Това означаваше невинни цивилни жертви, разрушения. Кой би подкрепил с лека ръка подобен акт! От друга страна, със сърбите сме съседи, кой би искал да ги види в такава унизителна ситуация. Това бяха въпросите, които се отправяха към мен тогава, включително и от много представители на интелигенцията. Много пъти съм си мислил, че ако не бях президент, може би щях да изразя сходна позиция. Кой обича войната и насилието! Само че аз се бях клел да защитавам българските национални интереси, а те диктуваха членство на България в НАТО и оттам – в Европейския съюз. Ние нямахме никаква вина за авантюристичната политика на Милошевич, която в Белград днес никой не споделя и в резултат на която от Сърбия се отделиха и Косово, и Черна Гора. Можехме ли ние да се превърнем в заложници на политиката на Милошевич и да загърбим нашите национални интереси заради „антиимпериалистическите“ протести на бившите комунисти и в името на общата ни любов към мешаната скара и Лепа Брена?

По каква причина СДС не успя да отвори досиетата? В няколко интервюта се появи твърдението, че Вие носите вината за това?
–    Това е един от най-болезнените въпроси от гледна точка на нашите избиратели. СДС спечели изборите през 1997 г., като антипод не само на управляващата БСП, но и като антипод на всичко онова, което се случваше по време на комунизма, а дейността на ДС бе най-отвратителната част от историята на българския комунизъм. В този смисъл „отварянето на досиетата“ трябваше да бъде категоричен, незабавен и символен акт от страна на СДС – още повече, че партията имаше абсолютно мнозинство и никакво оправдание за по-нататъшното отлагане на този въпрос. Точно по тази причина кръгът около Иван Костов се стреми да „докаже“, че въпреки неговите усилилия в тази посока, други фактори са попречили за разсекретяване на досиетата. Разбира се, самото твърдение, че друг може да е виновен за това, е нелепо – по онова време Костов беше всепризнатият авторитет в партията и бе в състояние да прокара абсолютно всичко, което пожелае – още повече една толкова популярна сред електората на СДС идея. Но не я прокара. И си послужи с откровена лъжа, тъй като нямаше никакво политическо обяснение за това.
През февруари 2004 г. Иван Костов напусна СДС и нарече партията „клика, преследваща користни цели“. В отговор тогавашният председател Надежда Михайлова му зададе 6 въпроса, сред които: като е толкова голям русофоб, защо продаде Нефтохим на Русия, и като е толкова голям антикомунист, защо не отвори досиетата. На втория въпрос Иван Костов отговори: „Досиетата и лустрацията бяха спрени и обезсилени от президента Петър Стоянов“ и този отговор бе публикуван във всички медии.
Това е очевидна лъжа. В мандата на СДС бе приет Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност – на 30 юли 1997 г. С Указ № 306, подписан от мен на 4 август същата година законът е обнародван в „Държавен вестник“ – брой 63 от 6 август 1997 г.
На 28 февруари 2001 г. мнозинството на СДС в парламента прие Закона за изменение и допълнение на Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност. С Указ № 40, подписан от мен на 12 март 2001 г., Изменението е обнародвано в „Държавен вестник“, брой 24 от 13 март 2001 г.  Никакви други законодателни актове, свързани с досиетата и тяхното отваряне, не са били приемани в това Народно събрание. Как е възможно тогава президентът Стоянов да е спрял този процес? Подписах и двата указа, законите влязоха в сила, тъй нареченият процес на „отваряне на досиетата“ беше изцяло в ръцете на Иван Костов и председателя на Комисията Методи Андреев.
Лъжата се повтаря усърдно и до днес (служейки на ДСБ и своя лидер, д-р Николай Михайлов и Асен Агов повториха същата лъжа от парламентарната трибуна), защото не съществува никакво смислено оправдание за поведението на лидера на СДС от онова време. Въпросът е много тежък и не опира само до досиетата – защо Иван Костов, който имаше абсолютно мнозинство, при доброжелателно настроена съдебна система и президент некомунист, не разобличи Държавна сигурност, и доколко това има значение за последвалото развитие на политическите и икономическите процеси в България включително приватизирането на „Нефтохим“ от руския „Лукойл“ и цялостния ход на приватизацията в страната. Впрочем, винаги съм смятал, че тъй нареченото отваряне на досиетата е съвсем малка част от процеса на разобличаване на комунизма в България. Да се отворят досиетата е абсолютно необходимо. Но далеч по-важно е да се осветлят механизмите на управление на БКП и Държавна сигурност – да се обявят имената на хората от Политбюро и ЦК, които пряко са отговаряли за дейността на ДС и са приели решението за създаването на концлагерите в България, да се огласят имената на генералите и висшия състав на Държавна сигурност, които са давали заповедите и инструкциите. Не могат да бъдат оправдавани доносниците, но част от тях са всъщност жертви на режима. Медиите и широката публика се забавляват с тяхната драма, а „ръководителите“ на БКП и ДС се смеят зад кулисите, нещо повече – те задават моралния тон на обществения живот в България, те са видни бизнесмени, професори, издатели, собственици на медии. Това се разбира вече от доста хора и затуй въпросът за досиетата е ключов за политическото обяснение на много от действията и бездействията на СДС от онова време.

Законът беше доста половинчат. Дори законът на Румен Петков беше по-краен.
–    Законът за досиетата беше направен така, че да не действа. Ако това не е вярно и законът е бил добър, Костов и Методи Андреев трябва да отговорят защо не се предприеха никакви политически действия за разобличаване на ДС не само чрез отваряне на досиетата, а и чрез разобличаване на цялата система на Държавна сигурност, което означава – на комунистическата система в България. Отговорът е очевиден – защото нямаше желание за това. Няма и сега. В България никога не се е приемал такъв закон – нито двата закона, приети от мнозинството на СДС (нека пак повторя, незабавно подписани от мен и публикувани в „Държавен вестник“), нито „закона на Румен Петков“, както го наричате Вие, имат за цел да разобличат комунистическата система и ДС, още повече да осветлят връзките между тях и големите играчи на посткомунистическия преход. Впрочем, защо да очакваме това от „закона на Румен Петков“, след като не го направи най-синият министър председател в историята на България. Прав сте в едно: за наш срам последният закон, приет от Тройната коалиция, поне започна процеса по “отваряне на досиетата“ – ние не сторихме дори това.

Кой го блокира?
–    Всички решения в СДС по онова време зависеха от председателя. Авторитетът на Иван Костов беше безпрекословен. Това е публично известно. Ако той искаше да прокара някакво решение, нямаше сила в СДС, която да го спре.

А Законът за лустрацията?
–    Законът за лустрацията беше съвършено измиване на ръцете. Ние никога всъщност не сме приемали Закон за лустрацията. Ние приехме Закон за администрацията. Приет е на 21 октомври 1998 г. и с мой Указ № 388 от 4 ноември 1998 г. е обнародван в „Държавен вестник“ – брой 130 от 5 ноември 1998 г. Както виждате, и него не съм спирал, а друг „закон за лустрацията“ не е бил приеман. В Преходните и заключителни разпоредби на Закона за администрацията има само един „лустрационен“ параграф, който забранява на „лица, заемали ръководни длъжности или други приравнени към тях в политическия и административния апарат на БКП“ да заемат „ръководни длъжности“ в новата администрация. Министерският съвет, казва този параграф, определя реда за освобождаване на лицата, които не отговарят на тези изисквания. Попитах: има ли случай лице от ръководния апарат на БКП да е подало молба за работа в новата администрация, ръководена от Марио Тагарински. Отговориха ми, че няма. Разбира се, че няма да има – „ръководните лица“ по това време брояха парите си във Виена. Попитах: какво значи „ръководни длъжности“ – секретар на ЦК безспорно е ръководна длъжност, но секретар на БКП в Каспичан ръководна длъжност ли е? А партиен секретар в предприятие? Дълбокото ми убеждение е, че текстът на закона беше направен така, че да не действа. По тази причина бе отменен и от Конституционния съд  („ДВ“, брой 8 от 1999 г.), като не забравяме, че мнозинството в Конституционния съд бяха хора, които в никакъв случай не могат да бъдат наречени комунисти и врагове на СДС. Всъщност и Законът за досиетата, и текстът за лустрацията бяха част от антикомунистическата фасада, зад която трябваше да се разиграе най-важния акт от новата история на България изобщо – приватизацията. Иначе и двата закона нямаха за цел да произведат каквото и да било действие.
Тогава всъщност настъпи моят разрив с ръководството на СДС – защото поисках среща с парламентарната група на партията. Основната ми теза беше: не Законът за лустрацията в този вид ще промени България. Той е обида за всички истински антикомунисти. Приватизацията е това, което ще промени посоката на страната. Вие правите приватизация, при която давате икономическите активи на висшата номенклатура на БКП и ДС, а ми говорите за лустрация. Само хвърляте прах в очите на истинските антикомунисти. Това беше основата на моето изказване, не зная дали е останало в архивите, но го помнят всички депутати от онова време. Спомням си също, че казах: както правите приватизацията, лишавате СДС от икономическата му база и утре, като загубим изборите, няма да имаме нито бизнес, който да ни помага, нито медии, които да защитават интересите на нашите избиратели. От името на Иван Костов ми отговори Христо Бисеров: господин президент, драги ми Петьо, няма да загубим изборите, ще управляваме още най-малко два мандата.
Но въпреки всичко българският преход промени своята посока заради начина, по който протече приватизацията. Крайно време е това да бъде разбрано. Бившата номенклатура написа сценария за прехода и тъй като бяха много по-наясно от нас по отношение на националните финанси, предприеха бързи действия – много пари бяха изтеглени зад граница, много банки бяха създадени с тези пари.  По-късно банките раздадоха необезпечени кредити на своите хора, фалираха умишлено и това доведе до тежката икономическа и финансова криза в България. Да не говорим колко обикновени хора загубиха спестяванията си – ограбени още веднъж и след падането на комунизма от вече бившите комунисти.
Ние не можехме да предотвратим този процес. По онова време бяхме неподготвени, за да го сторим. Може би с едно изключение – Иван Костов, който бе министър на финансите в кабинета на Димитър Попов. Но когато спечелихме властта след парламентарните избори през април 1997 г., можехме да потърсим възмездие за този грабеж и в голяма степен да го коригираме чрез приватизацията, като позволим да бъде създадена средна класа, която да се противопостави на създаващата се пред очите ни посткомунистическа олигархия. Огромно имущество за милиарди предстоеше да премине от държавни в частни ръце. От това зависеше накъде ще тръгне България оттук нататък.  Надеждите на нашите избиратели бяха свързани с лидера на СДС Иван Костов – финансов министър в две предишни правителства и политик с изявена антикомунистическа риторика.
Направихме обаче приватизацията така, както би я направил Луканов ако беше жив. Само, че ако я беше направил Луканов, народът щеше да излезе отново на улицата. Но този път хората бяха съвършено объркани, защото приватизацията я правеха тези, които ходеха със сини ленти на главата и викаха „долу БКП”. На практика приватизацията укрепи икономическите, политическите и медийните позиции на бившата номенклатура и на сценаристите на прехода. След приватизацията ние съвсем естествено загубихме изборите, защото бяхме загубили икономическата битка – дадохме икономическите активи в ръцете на нашите политически противници. След това загубихме и политическата битка – най-напред парламентарните избори през 2001 г., след туй последва и ударът върху СДС със създаването на ДСБ. Длъжен съм да кажа всичко това, за да не загубим и третата, последната битка – битката за историята.
Ето един характерен случай: след 2002 г. вестник „Демокрация” нямаше пари да се издържа. Бях помолен от ръководството на СДС да ходатайствам пред една американска фондация за помощ. Шефът на фондацията ми зададе въпрос, който всеки интелигентен седесар би трябвало да си зададе: „Господин президент, вашето правителство имаше пълно мнозинство, направи приватизацията, имаше дори обвинения в корупция, а Вие ми казвате, че нямате пари за единствения си вестник, че нямате един телевизионен канал? Който направи приватизацията или е кръгъл идиот или е провокатор”. Това, в което днес всеки би могъл да се закълне е, че Иван Костов в никакъв случай не е кръгъл идиот.

Затова ли загубихте изборите тогава? Смятате ли, че беше подходено неумело със Симеон?
–    Кои избори имате предвид? Парламентарните или президентските?

Първо парламентарните, после президентските.
–    Разбира се, че това е основната причина. Не стига, че СДС не създаде своя икономическа база – т.нар. средна класа, която да е базово почтена към принципите на демокрацията, но приватизацията създаде благоприятни условия СДС да бъде обвинен в корупция. От гледна точка на сценаристите на прехода СДС изигра своята историческа роля, направи приватизацията по начина, по който биха я направили те и повече нямаше смисъл да бъде на власт. Критиките бяха, че министрите на СДС крали по време на приватизацията. Не това обърка пътя на България. Някои, разбира се, се обогатиха и това ерозира имиджа на СДС, но в държавнически план проблемите дойдоха от начина, по който се направи приватизацията, не от корупцията, която я съпътстваше.  Чрез приватизацията икономическата власт в България отиде почти изцяло в ръцете на кръгове, контролирани от висшите етажи на бившата БКП и Държавна сигурност. Ако тогава това не е било ясно някому, днес то е очевидно. Имайки икономическата власт, тези кръгове контролират и политическите, и социалните, и медийните процеси в страната и това е историческата вина на Иван Костов пред България и пред антикомунистическия електорат на СДС.
От друга страна появата на бившия цар беше много навременна. Българският политически елит вече беше изхабен. Бях убеден, че няма как Царят да не спечели изборите на този фон. Беше екзотичен, пледираше за нов морал и хората го възприемаха като жертва на комунизма. Очакванията към него бяха огромни.

А вътрешните конфликти в СДС?
–    Към онова време вече доста хора в СДС си задаваха въпроса изпълни ли СДС мисията, за която беше избран с абсолютно мнозинство. Абсолютното доверие към Костов започна да намалява. Сондажите, които Иван осъществяваше с Царя чрез Васил Гоцев, се оказаха неуспешни. Социологическите проучвания сочеха, че ние почти сигурно ще загубим изборите. Това допълнително отне от ореола му на човек, който може да се справи с всяка ситуация.

Но до колко сериозни бяха конфликтите тогава? Кога се разпадна единството, за което ми говорихте?
–    През последните няколко месеца преди изборите. Сянката на приближаващата загуба накара мнозина да се освободят от политическата опека на Командира и да предложат различни варианти за спасяването на СДС.

Наистина ли Бисеров и Бакърджиев са правили опит да свалят Костов преди изборите?
–    По онова време не участвах в заседанията на ръководството на СДС –  нещо повече, отношенията ми с Иван Костов не бяха никак топли, така че нямам информация от кухнята. Но не вярвам Бисеров и Бакърджиев да са правили подмолен опит за преврат, защото щеше да бъде неуспешен. И двамата са достатъчно интелигентни, за да го знаят. Но на едно събиране в присъствието на Иван и двамата защитиха тезата, че той е достатъчно изхабен и че не бива да се рискува, следвайки безпрекословно неговата политика.  Обявиха ги за предатели и така приключи политическата им кариера в СДС. В крайна сметка Костов получи всичко от СДС. Партията му остана вярна до последния момент,  а той я напусна доста грозно, като заяви, че е „клика, преследваща користни цели“. Никой не се замисли колко цинично е това, защото получи от СДС всичко, за което един политик може да мечтае – любовта на хората, техните гласове, абсолютно мнозинство в парламента, поста на министър-председател на България.

Защо според Вас след 2001 г. СДС не можа да намери верния път?
–    След приватизацията СДС беше обречен. СДС се самоуби политически като не създаде средна класа чрез приватизацията. Националното богатство отиде в ръцете на хора, които са политически врагове на СДС или в най-добрия случай са лично предани на Иван Костов. Това са хората, които управляват днешните банки, днешните медии, днешната икономика. СДС вече няма на кого да се опре. На гласоподавателите бе поднесен мита, че СДС е партия, чиито представители са забогатели чрез приватизацията, а това, както казах, е очевидно невярно. От друга страна се твърдеше, че е партия на корупцията – и защо да не го вярват хората, след като самият й председател я напусна с обвинения, че е клика от клиентелисти. След толкова тежки удари нито една партия не може да се възстанови.

А защо загубихте президентските избори?
–    Популярният мит, който служи за отговор на този въпрос, е: заради „компромата“ срещу кандидата за президент Богомил Бонев. Всъщност това не беше никакъв компромат, а официален доклад на Националната служба за сигурност, който на всичко отгоре (не зная как и защо) бе публикуван изцяло във в. „Дума“ и бе предмет на широки коментари. В този доклад имаше факти, които уличаваха министъра на вътрешните работи Бонев в използване на служебното му положение за користни цели. И до днес има журналисти, които свързват фактите в този доклад с днешния просперитет на бившия министър – собственик на огромен хотел в Банско, конна база в Рибарица и така нататък.  От моя страна не бе най-далновидният ход, но изборите в никакъв случай не бяха загубени заради това. Впрочем не ми е известен случай у нас някой да е губил изборите или дори рейтинга си заради компромат. Тази история бе поднесена на българското обществено мнение, за да скрие истинската, сериозната причина за загубените избори.

А коя е тя?
–    Аз загубих изборите, защото не бях подкрепен нито от политическите партии, нито от българския бизнес. Не успях да събера дори средства за организиране на сериозна кампания. Ясно защо – хората с големите пари вече нямаха нужда от нас, бяха собственици на големи фирми и банки и подкрепиха съвсем убедено Георги Първанов.
Що се отнася до партиите, БСП съвсем естествено бе моят класически враг. ДПС уж неочаквано за мнозина подкрепи също категорично Първанов, независимо от коректното отношение, което винаги съм демонстрирал към българските турци. НДСВ към онзи момент бе първата и най-влиятелна политическа сила в страната – току-що спечелила с абсолютно мнозинство парламентарните избори. И всички очакваха, следвайки своята проевропейска реторика, да ме подкрепят за втори мандат. Липсата на такава подкрепа бе изразена чрез историческата реплика на техния лидер, който публично обяви, че няма да гласува на изборите, защото не бива да се хабят държавни пари за бензин. И най-накрая, моята собствена партия – СДС обяви, че Петър Стоянов не е всъщност техен кандидат, защото нарекъл седесарите „разбити авари“ – една глупост, която днес всички сериозни хора са забравили, но тогава тя се превърна в истинска истерия. Медиите се занимаваха целенасочено и много усърдно с това, избирателите на СДС бяха дезорганизирани – Явор Дачков, д-р Николай Михайлов и Георги Коритаров изнесоха почти на гърба си тази кампания. На всичко отгоре, за да бъде съвършено сигурно, че няма да спечеля втори мандат, в играта бяха пуснати още трима кандидати с „десен“ профил: Петър Берон – бивш председател на СДС, Богомил Бонев – „вътрешният министър на СДС“и Ренета Инджова – друг виден борец за демокрация. Георги Първанов и Марин ме атакуваха, че не мога да бъда президент на България заради фразата ми „Аз съм седесар“, а всички останали– че съм предал интересите на СДС… Това доведе до невиждано разпиляване на десния вот.При липса на каквато и да било партийна подкрепа и при липсата на пари нямаше как да спечеля изборите. Разбира се, допуснах много грешки и по време на мандата си, и по време на кампанията, но не заради тях загубих. Истината е, че нито един от влиятелните политически и икономически кръгове в България не желаеше да ме види отново на „Дондуков” 2. Никой не искаше независим президент, защото вече бях натрупал сериозен вътрешен и международен опит, имах сериозна политическа поддръжка в България и по света. Това би могло да изглежда предимство в очите на един честен човек, но е заплаха за тези, които управляват страната по начина, по който го правят през по-голямата част от тези 22 години.

(Заглавието е на редакцията)

„Гласовете на прехода: Либералите“ тук